„Маската на Алената смърт“: 10 култови разказа от Едгар Алан По в луксозно издание с илюстрации от Дамян Дамянов
Култовите разкази на бащата на хоръра и детективската мистерия заживяват в ново издание
Той е господарят на мрачния хорър, бащата на детективските криминални мистерии, един от пионерите в жанра на научната фантастика. Въображението му е бездънен кладенец от идеи, a творчеството му – новаторски спектакъл на готическия ужас.
Той е Едгар Алан По – писателят визионер и автор на десетки макабрени творби, проправил пътя на редица легендарни автори – от Артър Конан Дойл и Агата Кристи, през Х. Ф. Лъвкрафт и Жул Верн, та чак до Дийн Кунц и Стивън Кинг…
Близо два века след първоначалното им публикуване, е време някои от най-знаковите истории на По да заживеят с нов превод и в ново библиофилско издание.
Сборникът „Маската на Алената смърт“ събира десет от най-култовите разкази на Едгар Алан По, специално подбрани и изкусно преведени от Емил Минчев. Изданието пристига с луксозни твърди корици и с великолепните илюстрации на маестрото на четката Дамян Дамянов.
Многожанрова палитра на ужаса се разгръща в това спиращо дъха издание, в което читателят ще открие:
- трите криминални истории с емблематичния герой Огюст Дюпен, които полагат основите на жанра на детективската мистерия и вдъхновяват легендарни образи като Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и т.н.;
- готически хоръри с поглъщаща мрачна атмосфера, сред които шедьоврите „Ямата и махалото“, „Маската на Алената смърт“ и „Падението на дома Ъшър“;
- научнофантастичния разказ „Фактите в случая с господин Валдемар“;
- приключенската история „Златният бръмбар“.
Философски, опияняващи и тайнствени, безсмъртните разкази на Едгар Алан По са танц на страшното с логическото, на свръхестественото с рационалното, на кошмарните съновидения със зловещата реалност.
На границата между познатото и непознаваемото, историите от „Маската на Алената смърт“ са истински бижута на световната литературна класика, които заслужават специално място в библиотеката на всеки отдаден читател.
„Дори в смъртта не всичко е изгубено. Иначе не би имало безсмъртие за човека.“
„Ямата и махалото“, Едгар Алан По
Из „Маската на Алената смърт“ от Едгар Алан По
СЪН В СЪНЯ
Живот, смърт и творчество на черния гарван на въображението Едгар Алан По
Предговор от преводача
„Едгар По поразява… с удивителното единство на противоречия. Екзалтирано потапяне в безсъзнателното, тайнственото и мистичното… и любов към науката, увлечение по математиката, вяра в техниката. Неудържима фантазия, невероятни измислици… и детайлна правдоподобност, логическа последователност, рационална мотивировка. Смях и пародия… и автентичен готически ужас.“
Огнян Сапарев
„Смятат ме за луд, но остава отворен въпросът дали лудостта не е просто висша форма на интелигентност.“
Едгар Алан По
Когато бях малък, всеки детективски роман, към който посягах, неизменно започваше със следното проникновено изречение: „Криминалният роман в литературата е нещо като патологията в медицината“. Знаех го наизуст, както и следващото: „Изучава човешкия организъм чрез болестните състояния и процеси в този организъм“. Това са началните слова на „разобличаващия“ предговор на Богомил Райнов, лепнат като гербова марка за всяка кримка на издателство „Христо Г. Данов“, публикувана през 80-те години на миналия век, независимо дали става дума за Дашиъл Хамет, Дороти Сейърс, Артър Конан Дойл, Жорж Сименон, или Агата Кристи. Но целта на настоящия предговор не е да „разобличи“ автора и неговите творби, а да разкрие контекста, в който те са били създадени и публикувани, да анализира непреходната им литературна стойност и да подчертае огромното им значение за по-нататъшното развитие на хоръра, криминалната мистерия и научната фантастика. Говорим за разкази, създадени преди почти два века от писател, който заема почетно място на литературния Олимп и чието огромно наследство ще се опитам да поставя в исторически, жанров и изкуствоведски контекст. Започнах с цитат от предговора на джобните кримки на „Христо Г. Данов“ по простата причина, че този жанр е биещото сърце на сборника: от всички славни постижения на Едгар Алан По за мен най-голямо значение има създаването, регламентирането и популяризирането на детективската мистерия. По избистря и въвежда нейните основни тропи: самобитния и ексцентричен детектив, който анализира престъплението логически, неговият не особено наблюдателен помощник, в когото читателят се припознава и на когото детективът обяснява разсъжденията си, некомпетентните и невежи копои, които неизменно оплитат конците, и вълнуващата заключителна сцена, в която детективът разбулва мистерията. Криминалният елемент присъства под една или друга форма във всеки един от тези десет разказа.
Втората съставна част на сборника са изящните готически трилъри, направили По знаменитост и послужили като основа за легитимирането на хорър жанра, считан за незрял и несериозен, преди американецът да нахлуе на литературната сцена и да промени всичко. Включих и една от най-известните му повести – „Златният бръмбар“, която по-скоро влиза в категорията на приключенските мистерии, както и един изпреварил времето си научнофантастичен разказ, за да илюстрирам огромното значение на По за еволюцията и на този жанр.
Когато говорим за лице на литературен жанр, обикновено имаме предвид автор, който се е превърнал в негов посланик, има неизмерим принос за неговото популяризиране и въплъщава неговите най-свещени и устойчиви принципи. Не е единственият автор, който твори във въпросния жанр, може би дори не е най-продаваният и популярен негов представител, но е считан за духовен родоначалник и основен вдъхновител; писателят, по чиито дири вървят всички останали и с когото всеки колега задължително бива сравняван. Често това е и авторът, чието име чуваме и чието лице си представяме при самото споменаване на жанра.
Артър Конан Дойл, създателят на Шерлок Холмс, безспорно е лицето на детективската мистерия. Реймънд Чандлър е лицето на „черните“ трилъри, Джон Гришам на съдебните, Том Кланси на военните, а Дан Браун на конспиративните. Томас Харис, създателят на Ханибал Лектър, олицетворява трилърите със серийни убийци, докато Иън Флеминг, създателят на Джеймс Бонд, е лицето на шпионския екшън. Дж. Р. Р. Толкин е лицето на класическото фентъзи, докато Дж. К. Роулинг – на детското. Никой не може да говори за фантастика, без да спомене Хърбърт Уелс и неговите революционни романи „Война на световете“ и „Машина на времето“, макар жанрът да води началото си от „Франкенщайн“ на деветнайсетгодишната Мери Шели. Оскар Уайлд е нарицателно за хаплива сатира, Даниел Стийл за романтика, Джордж Оруел за антиутопия, а Жул Верн – за приключенска епика.
Едгар Алан По безспорно е лицето на хоръра. Стивън Кинг може да е най-известният и филмиран автор на ужаси в света, Лъвкрафт най-култовият, а Дийн Кунц най-продаваният, но По е основата, върху която почива всичко. Той олицетворява и обобщава жанра в неговия най-класически, универсален и тематично многообразен вид. По контекстуализира хоръра и обръща неговата посока отвътре навън, като търси мрака вътре в героите си, вместо в готическия замък или рушащото се имение. При него хорърът е личен, психологически, автобиографичен и въздействащ както на сетивно, така и на интелектуално ниво. Идеите му влизат под кожата и остават там, а новаторските му похвати, като аналитичното изграждане на тревожна атмосфера и обогатяването на свръхестественото с психологическа дълбочина, а на хоръра – с математическа логика, правят революция в модерната жанрова белетристика. Никой друг писател не може да се доближи до влиянието, значението и наследството на По в хоръра. Самият Кинг по време на събитие във Флорида го нарича „злия дядо“ на жанра и вижда в него фундаменталната основа, върху която той е изграден, както и първият автор, който пише за „луди хора и злодеи като главни герои“.
Критиците често провъзгласяват някой автор на ужасите с обещаващ дебют за „новия Едгар Алан По“ или „новия Стивън Кинг“. Кинг несъмнено е по-успешният и награждаван от двамата „големи“ (три пъти е печелил наградата на името на По, най-престижното световно отличие за криминална литература, и със своите тринадесет победи е абсолютен рекордьор по отношение на най-голямата награда, давана за хорър, кръстена на друг доайен на жанра, Брам Стокър). Приживе По получава награди само за две от творбите си – „Ръкопис, намерен в бутилка“ и „Златният бръмбар“, но в този предговор ще се опитам да докажа, че има по-убедителни аргументи да претендира за титлата – просто неговият литературен принос е по-голям и вече е заслужил безсмъртието си, докато Кинг безспорно стъпва върху раменете на великани, а именно светата троица на Мери Шели, Р. Л. Стивънсън и Брам Стокър, създали трите архетипни страшилища, формиращи ядрото на жанра (чудовището на Франкенщайн, мистър Хайд и граф Дракула и съответно зомбито, върколака и вампира). По също черпи вдъхновение от разнообразни източници, но проправя свой собствен път и въвежда редица основополагащи инвенции, макар и на подсъзнателно ниво да чувства, че Европа е истинската родина на хоръра. Неслучайно действието само в два от десетте разказа в този сборник със сигурност се разгръща в САЩ – „Златният бръмбар“ (Южна Каролина) и „Фактите в случая с господин Валдемар“ (Харлем, Ню Йорк). За „Издайническото сърце“ продължават да се водят спорове, понеже авторът не уточнява изрично. Останалите истории се развиват в Европа: Италия („Бъчвата с амонтиядо“), Испания („Ямата и махалото“), Англия („Падението на дома Ъшър“) и Франция (трите мистерии с Дюпен).
Но По е много повече от автор, който пише ужаси. Той е автор, който създава ужаси. Говорим за разликата между готвач, следващ чужди рецепти, и такъв, който измисля свои напълно оригинални ястия. Много творци нямат нищо против да се придържат към установените формули и да следват пътеките, утъпкани от предшествениците им. Други, напротив, нямат интерес да спазват общоприетите правила и затова проправят нови пътеки и откриват нови територии. По, създателят на модерната детективска история и родоначалникът на американския хорър, несъмнено е от втория тип. Забелязвам интересен паралел между него и пионерите в стендъп комедията, дали началните тласъци на това американско изкуство през 50-те и 60-те години на ХХ в. Подобно на комици като Лени Брус, Ричард Прайър и Джордж Карлин, По счита за свое призвание да свърне от утъпканата пътека и да се разходи из някоя девствена философска местност, за да може после да се върне и да ни разкаже какво е видял и почувствал. Това са истинските иноватори в изкуството: гениите, които прекаляват, отиват твърде далече, прекрачват границата на допустимото и ни изваждат от зоната ни на удобство.
В епичния си роман „То“ Стивън Кинг пише: „Важна е историята, а не този, който я разказва“. Това е вярно дотолкова, доколкото интересът ни към автора се изчерпва с потапянето в света, създаден от въображението му. Но любопитни факти за живота, а понякога дори за смъртта му, често поставят творбите му в контекст, който не отнема от въздействието им, а точно обратното: задълбочава го, защото ни позволява да надникнем зад завесата и да видим истинското лице на вълшебника, дърпащ лостовете.
По е първият американски писател, който се е издържал изцяло с писане – същинско постижение в ерата, в която е живял. Но не си представяйте милионите на Кинг. Въпреки че е бил един от най-успешните писатели в англоезичния свят, По едва свързва двата края, а животът му представлява низ от трагедии, унижения и разочарования. През 1836 г., когато е на 27, той се жени за 13-годишната си братовчедка Вирджиния Клем. Впоследствие често лъже за възрастта ѝ. Знаем, че е обичал котките и често е съчинявал зловещите си истории с домашния си любимец Катерина на рамото си (което прави разказа „Черната котка“ още по-трогателен). По е самото олицетворение на измъчения артист. Имал е чести и много тежки пристъпи на депресия, най-вероятно свидетелстващи за недиагностицирано биполярно заболяване. Документирано е, че е злоупотребявал с алкохола и наркотиците и редовно се е отдавал на самоубийствени мисли. Загубил е и двамата си родители от туберкулоза, когато е бил само на две години, а тежките отношения с доведения му баща, който в крайна сметка го прокужда и се отрича от него, и смъртта на съпругата му Вирджиния през 1847 г. от същата болест, погубила родителите му, оставят дълбоки белези в психиката му.
Смъртта го заобикаля отвсякъде и неслучайно мотивът за „преждевременното погребение“ е така сериозно застъпен в творчеството му. Това е била често срещаната фобия в ерата на По, когато модерната медицина е била още в зародиш и лекарите нерядко са се затруднявали да различат истинската смърт от кома, хипотермия, каталепсия, апоплексия, парализа и други подобни състояния. Вестниците редовно публикували истории за хора, погребани живи. По взима тази фобия и я превръща във фабула. Той е авторът, усъвършенствал и наложил този ужасяващ троп в изкуството до степен, в която повечето читатели го асоциират само и единствено с неговото творчество.
Основната причина По да не получи приживе признанието, което безспорно заслужава, са закостенели в представите си литературни критици и високомерни автори като Хенри Джеймс и Т. С. Елиът, които омаловажават влиянието му и го считат за незрял и старомоден. До сетния си дъх По е принуден да се бори с обвинения, че го четат само юноши, защото прозата му е повърхностна и лишена от философия: бляскав стил без никаква дълбочина. Истината, разбира се, е коренно различна. По дотолкова е изпреварил съвременниците си в своите техники и похвати, че те просто няма как да оценят новата мода, която диктува, от своите прашасали пиедестали. Знаем, че младите винаги първи усещат признаците на предстоящ прелом в изкуството. Именно младите променят модата и я налагат. Така че всяко обвинение срещу творец, че го харесват само юноши, следва да буди подозрения. Помним подобни обвинения срещу феновете на The Beatles през 60-те, Led Zeppelin през 70-те, Metallica през 80-те и Nirvana през 90-те – все групи, направили революция в музиката.
