„Първо аз се промених. След това се промени класът.“ Елица Костова представя „Компасът на модерния будител“
Издателство Locus Publishing представя новата книга на Елица Костова „Компасът на модерния будител“. Тя е написана за учителите, педагозите и всички, които обичат работата с млади хора, но са изтощени от нея. Книгата ги посреща там, където са – в умората и в съмнението – и им показва път напред.
От учителя се очаква да ангажира учениците, да разрешава конфликти и да подготвя младите хора за живота. Елица Костова поставя в центъра човека зад тази отговорност – неговото призвание, устойчивост и възможности за развитие.
„Компасът на модерния будител“ съчетава личен разказ, педагогически размисъл и практически инструменти. Книгата свързва пътя навътре – към личната сила, смисъла и собствената промяна – с пътя навън: дизайна на часа, общуването и отношенията с учениците. Читателят ще открие упражнения за личностно развитие и конкретни подходи за работа в клас: как да структурира часа, как да води трудни разговори и как да създава задачи, които свързват ученето с реалния живот. Практическата лаборатория в края на книгата съдържа програми за кариерно ориентиране и емоционална грамотност, които учителят може да изпробва, адаптира и надгражда според своя клас.
„Първо аз се промених. След това се промени класът.“
– Елица Костова
Д-р Нели Колева от „Заедно в час“ споделя:
„Образованието в XXI век е изправено пред своя финален проблем: система, която произвежда отчуждение. Решението не е в поредната административна реформа, а в събуждането на самите педагози. […] В свят, преситен от информация, децата имат нужда не от лектори, а от будители, които умеят да се свързват през собствената си уязвимост.“
– д-р Нели Колева
Предговорът към книгата е на Светлана Нанчева.
Елица Костова е педагог, трансформационен коуч и кариерен консултант с над 20 години опит в класната стая. Девет години преподава испански език и българска култура в Англо-американското училище в София, където е и IB координатор на езиковия отдел. След това води в цялата страна работилници с ученици за кариерно ориентиране и умения за живота, както и обучения за учители.
Има магистърска степен по приложно образователно лидерство от University of London. Основател е на Voca Academy и фондация Edu Compass – организации, подкрепили над 3200 души по пътя към по-смислена и осъзната работа с хора.
„Компасът на модерния будител“ вече е наличен в книжарниците и на сайта на издателство Locus Publishing.
Книгата е подходяща за:
- учители и педагози
- училищни психолози
- ментори, треньори и коучове
- директори и образователни лидери
- родители
Вярваме, че „Компасът на модерния будител“ ще привлече вниманието ви, защото говори за човека, от когото всички очакваме промяна, а когото рядко питаме как е.
Из „Компасът на модерния будител“
От предговора
Преди една година плачех сама
Директорът беше пуснал анонимна анкета, в която учениците споделиха какво мислят за часовете си. Моят час по българска култура беше пълен провал.
Мис Елица е най-скучният учител, когото съм имала. Часовете ѝ нямат смисъл. Защо изобщо учим това?
Прочетох анкетите и отидох в тоалетната. Плаках петнайсет минути.
Може би греша. Може би не съм за това.
Една година по-късно. Същата класна стая. Часовникът показва 15:47 ч.
Учениците са си тръгнали преди десет минути. Аз все още седя. Не защото съм уморена. Защото не искам да напускам.
Преди час гледах Лара да презентира – слабичко, красиво момиче с много жив поглед. Не четеше от плакат. Не четеше от лист. Говореше. Свои думи, не заучени. Не социално приемливи отговори. Сподели своята истина с увереност и плам.
Питър представи заглавната страница на подкаста си – адекватен формат, добър език. Преди година той не можеше да завърши три изречения без саркастична забележка. Днес направи нещо, за което е горд.
Помня как започна този проект. Отегчени лица, сарказъм и слаба работа. Клишета, приписани думи върху постери. Подигравки на по-сериозните съученици. Защо се мъча? Защо не правя просто каквото очакват – лесно, бързо, безболезнено?
Защото исках повече. За тях. За мен.
В онази зараждаща се пролет точно в 15:47 ч. разбрах. Не исках да съм никъде другаде. Не исках нещо друго. Усетих, че съм пристигнала.
Себереализация. Гордост. Радост. Еуфория. И безкрайно смирение пред това да видиш как млади хора се променят и разцъфват пред теб.
Не съм религиозна. Но ако има религиозно преживяване – да видиш човек да се събужда за себе си – това е то.
Това е причината да напиша тази книга.
Защото между онези сълзи в тоалетната и този следобед в 15:47 ч. се случи нещо. Не научих техника. Не прочетох наръчник. Първо аз се промених. След това се промени класът.
[…]
Образованието днес е пред своя финален проблем. Не става дума за един лош учебник или една провалена политика. Става дума за система, която произвежда безразличие, разединение и отчуждение – и ако не я трансформираме от корен, никоя технология или реформа няма да помогне.
Как може да се подходи към този финален проблем? Как може да се реши? Започва с личната трансформация. Отдавна не е достатъчно педагогът да се развива като професионалист. В корена на промяната е педагогът като личност.
От втора глава: „Онова, което не се променя“
Когато станах учител, в най-трудните си моменти често се връщах мислено в Дестин. Това място ми напомня, че всички хора търсят себе си – да се открият и създадат. Дори когато гледам тийнейджъра срещу мен, който сякаш иска само да се заяжда или да избяга в алкохол, знам, че това е повърхността. Под нея стои същият копнеж – да намери смисъл, да изгради себе си, да бъде видян.
В Дестин имах и кратък преподавателски епизод. […] Повечето колеги бяха мексиканци.
Един ден мой колега, Абел, ме покани на обяд при семейството си. Жена му, Мария, беше красива и хитра жена, продавачка на козметика. Имат три деца. Явно защото три е щастливо число, не защото могат лесно да гледат три.
Заговорих се с децата на испански. Те ми отговаряха със смесица от английски и испански. Само най-голямото успяваше да каже изречение почти изцяло на испански. Попитах средното, Сами:
– Сами, знаеш ли, че половината ти думи са на английски? Може ли да ми кажеш само на испански кои предмети учиш?
Не можеше.
След вкусния обяд се качих на колелото, карах два часа покрай океана и отидох в библиотеката. Поддържах връзка с Детето Чудо (девойката, основала училищен парламент) и ѝ писах. Когато споделих за децата, тя ми отговори: Еличка, ако някой може да им помогне – това си ти!
Реших. На следващия ден говорих с колегите в кухнята дали искат децата им да учат родния си език, защото той е основа за добро когнитивно развитие. Мижав интерес. Но Абел ми каза, че Мария и децата ме харесали и че мога пак да отида. Приех. Купих плодове и бира и този път я помолих за помощ – да говори с родителите, за да организираме безплатни часове по испански в местната църква.
Събрахме група от седем деца. Тези деца прекарваха повечето време пред екрани. Първо тренирахме внимание, да се гледаме в очите, да се слушаме. Когато възрастен присъства и насочва вниманието си, децата се успокояват. Учат се на корегулация чрез присъствие, поглед, тон, ритъм на дишане. Заедно с друг човек те изграждат умения за емоционална интелигентност.
Изкуственият интелект не може да замести човека в обучението, защото ученето е биологично и социално преживяване. Само жив човек може да предаде сигурност и смисъл чрез сигнали, които активират невронните вериги за внимание и учене.
Призванието ме намери. Водих четири работилници, четири съботи. После имах три седмици до края на визата и ги прекарах на плажа със себе си.
Някои неща никога няма да се променят – хората имат нужда от други хора, за да станат най-добрата версия на себе си.
От шеста глава: „Кой учител има време?“
В първата ми година в Англо-Американското училище започнах с малко ангажименти, но все нямах време. Понякога ставах в 5:45 ч., за да тръгна с буса, който събираше децата. В 8:25 ч. влизахме в училище, а пет минути по-късно вече трябваше да водя деветдесетминутен час на отсъстващ колега по предмет на английски. Не бях специалист по него и имах само урочен план на лист хартия.
Освен буса сутрин и следобед, замествах един-два пъти месечно. И това беше почти всичко. Имах десетима ученици – група в девети клас и един дванайсетокласник.
Парадоксално, именно тогава постигнах най-малко. Чувствах се объркана и изтощена, въпреки че работех с малко деца и имах сравнително лек график. Истината е, че не липсата на време, а липсата на система ме изморяваше. Работех час за час, ден за ден, без посока и структура.
През втората година вече имах около четиресет ученици в три групи. Тогава се вдъхнових от „5 AM Club“ на Робин Шарма и започнах да ставам в пет, за да медитирам, да пиша целите си и да спортувам. […]
Имаше малък ефект. Проблемът беше, че към три следобед вече бях „изключена“. Заспивах в метрото, после отново следобед у дома.
Докато пиша тези редове, осъзнавам, че дори не помня пътя си от училище, толкова бях изтощена. Харесвам Робин Шарма и идеята му, но с годините разбрах: дори най-добрата практика не е универсална. Важно е да намерим принципа зад нея: какво стои в сърцевината ѝ и как можем да го приложим по свой начин.
Сутринта започва от вечерта
Започнах да подготвям дрехи, чанта и списък с трите най-важни неща за деня от предната вечер. Така сутрин просто се обличах, вземах тефтера и тръгвах. Добре е да отбележа, че трите най-важни неща не бяха просто задачи, а фокусът ми за деня. Веднъж споделих идеята с Мис „Всичко Знам Бе“.
– Това няма да помогне с проверяването на куп домашни – отсече тя и продължи да проверява тетрадки.
Не спорих. Нейната реалност беше различна. Сама с две деца, много повече натиск. За мен обаче това малко подреждане промени всичко: имах повече енергия, фокус и дисциплина.
Разбира се, не всяка вечер бях толкова организирана, а това е част от свободата. Когато има ясна, неотменна структура (като тази със сутрешните ритуали) през 80% от времето, животът тече леко, а почивката се усеща истински.
От шеста глава: „Кой учител има време“
Ритуал в класната стая – начало на час
Цел: Да създадете момент на присъствие и фокус преди началото на урока – за вас и за учениците.
Време: 2-3 минути.
Тези практики ни правят по-спокойни, по-дисциплинирани и по-свързани, а нашата задача е да предадем това на учениците си. Когато учениците видят, че вие започвате часа с присъствие, те се научават да правят същото.
Важна бележка: Тази практика е с учениците, но започва с вас. Ако не вярвате в нея или я правите механично, учениците ще го усетят. Правете я, защото вярвате, че помага. […]
Вариант Б: Благодарност (2 минути)
Всеки от нас – включително аз – ще запише едно нещо, за което е благодарен днес. Може да е малко.
Всички (включително вие) записват на лист. Например: слънчев ден; приятел, който ми писа; топъл чай сутрин; нещо, което научих вчера. По желание някои споделят (но не е задължително).
Защо работи: Благодарността премества фокуса от „какво липсва“ към „какво вече е налично“. Това настройва мозъка към позитивност. […]
Какво да правите, ако…
Учениците се смеят или не го приемат сериозно → Останете спокойни. Моделирайте сериозност без строгост: Разбирам, че може да звучи странно. Но това ми помага да започна часа центрирана. Ще се радвам, ако опитате с мен.
Нямаме време – часът е само четиресет минути → Тези две минути създават време. След центриране учениците са по-фокусирани, уроците текат по-плавно. Но ако наистина нямате време – правете го поне при първия час сутрин.
Някои ученици отказват да участват → Не принуждавайте. Кажете: Ако не искаш да участваш, просто седни спокойно. С времето повечето се включват, когато видят, че другите го правят.
Можете да откриете книгата ТУК.
