КнигиОткъси

Божидар Манов събра 16 тъжни разказа в сборника „Хора с прякори“

Сборникът „Хора с прякори. Тъжни разкази“ (160 стр., цена: 20 лв.), дело на Божидар Манов, вече е в книжарници. Художник на корицата е Стефан Касъров.

По думите на автора героите на новата му книга никога не са излизали от паметта му: „И така ден след ден, нощ след нощ моите „хора с прякори“ не ми даваха покой, докато не реших да „говоря“ с тях през екрана на компютъра, преди да са се размили съвсем в съзнанието ми като живи образи от недосънувано минало време. И да ги подредя, доколкото мога, по калдъръма на разнебитената улица към Строшена чешма, която дори не съм виждал от детството си, а това ще рече отпреди поне шейсет години. Натрошени спомени, залепени в произволна мозайка от избледнели случки, които времето подрежда както му хрумне, а аз се опитвам да ги облека в думи.“

„Разказите, назовани „тъжни“, ме принудиха да ги прочета на един дъх и ме разтърсиха. Те са искрена изповед за добродетелта и мерзостта на човека, за падението и величието му, за безкрайността на човека! Порази ме тяхната автентичност, сякаш са преживени не само от автора, но и от мен. Животът в тях е хем реален, хем преплетен с тихи морални послания, той повлича и подчинява читателя. „Хора с прякори“ е запомнящо се постижение в днешната ни белетристика.“ – акад. Владимир Зарев

„Наистина пределно тъжни са тези разкази. Но странно, нe ни изпълват с песимизъм и отчаяние, защото авторското състрадание ни извисява над безнадеждността. Делничното битие на хората тече с техните наивни и просторечни думи. А всъщност героите са със сложни характери, но не намират спасение от своята трудна и дори самоубийствена участ. А ние, читателите, сякаш за пореден път в българската литература чуваме съчувствените думи на класика: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“  –  проф. Михаил Неделчев

Божидар Манов с Хора с прякори

Божидар Манов (р. 1947 г.) е кинокритик със стотици публикации в печатни и електронни медии; професор, доктор на науките (изкуствознание), почетен гражданин на София. Бил е вицепрезидент на ФИПРЕССИ (Международна федерация на филмовите критици). Автор е на девет книги за кино (теория и критика) и преводач на шест романа. Сборникът с разкази „Хора с прякори“ е втората му белетристична книга след „Неизмислено човече“ (2004). Настоящото издание съдържа предговор, 16 разказа и послеслов. А защо тъжни разкази? „Защото такива се появяваха в паметта ми и въображението само ги дописваше. А пък и някъде бях прочел: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота“. 

Премиерата на сборника ще се състои на 8 юни от 18:00 ч. в Аула на НАТФИЗ на ул. „Стефан Караджа“ 20.

По-долу четете откъс:

Хора с прякори

POST ALTER EGO

Тези разкази не са писани от мен, а от друг човек – от моето Alter Ego!

Послесловът обаче е мой и затова е назован Post Alter Ego.

Когато сънувах края на разказа „Скучната“, сякаш попаднах в някакъв хипно-лабиринт. Тя още не бе си отишла съвсем, а докато се отдалечаваше в безфокусното пространство на съня, зад рамото й надникна Малката Фльорца – с разплакано лице, но без сълзи, само с две засъхнали бледи следи под очите.

В края на улицата Миндер-Гугутка се появи като размит силует, затътрил куция крак към остатъка от живота си. И мина покрай Кучката, паднала бездиханна на плочника, в кърваво петно, което безшумно пълзи около главата й. 

Видях и Ербапа, увиснал на пресуканото въже, как отронва сълза по небръснатата буза, без да знае, че плаче за първи път в живота си – току след смъртта! В този миг удари черковната камбана, но не за него, а защото Разпопения, гологлав, без калимявка, държи с ръце грубото въже за езика на голямата камбана, гледа към купола над него и като че търси с очи птицата, която ще изпръхти след миг. 

Сивия свенливо вади от кошче за боклук недоизядена кифла и  новогодишни фойерверки осветяват сивото му лице. Но не забелязва Перото, който клечи свлечен, тебеширено бял и студен до стената на Подуенската гара.

Стамен Лудия надува хармониката си, но зад големите черни очила с ромбоидни стъкла и дебела червена рамка чезнат очите му, без да подсказват радост или тъга ще ехти в дефилето след  изронената под краката му напукана скала. А флигорната на Ватмана се опитва да подхване махленския джем-сешън в нечуван дует с далечна хармоника, какъвто няма никъде другаде по света!

Край него минава небрежно-весела Лехуса Кърмачката, ужким като да бяга от седемте мъже подир нея, ала току се обръща и ги подмамва с безмълвна обещаваща усмивка. 

Двете Мàри – Клюцина и Опълченката, дето се мразят и не си говорят още от прогимназията, се споглеждат заговорнически като да са си простили всичко минало. И мълчат стъписани пред жп бариерата, на която високо горе, на три метра над земята виси Кантонера, засмукал последна глътка въздух през притегнатото в примката гърло.

А Ножовката, със студена усмивка опитва с пръст острието на петнайсет-сантиметровия фински нож, заточен от стара ножовка с нахлузено в другия край парче маркуч, омотано с изолирбанд. И като че се гласи с него да отсече въжето над Кантонера. 

Но хич дори не забелязва момчето му с дървеното конче, дребничко, как стои пред бариерата и плаче – беззвучно, безмълвно, само с хлипове. А Среден род го милва по главата и стиска в другата си ръка току що подвързани тетрадки за трети клас, с грижливо надписани етикети, ала с размити кръгове мастило от прокапали сълзи. 

Това е моят (не)сънуван паноптикум от персонажи, родени някога в сюжетно време повече от век и после разпилени от капризите на битието. И намерили случаен подслон като словесни аватари в хартиените страници с тъжни разкази, нанизани ред подир ред от въображението на моето Alter Ego.

Чувам читателски укори:

„Как пък събра нàедно всички несретници, самоубийци, изгубени души от квартала и сега очакваш да четем за техните провалени животи или несъстояли се илюзии? Нима няма друг свят около нас, други хора с късмет или поне с надежда да прескочат трапа на собственото си пропадане? Защо така безпощадно се вглеждаш в чуждите драми и безизходност, в безплодните им усилия да се отскубнат от мъката и безнадеждността, как не се размекна сърцето ти, защо не попита разума дали той би искал да ги тласкаш към тъмни съдби, отчаяние и смърт, а не към порив за спокоен завършек на всяка житейската пътека? 

И сега с кого разговаряш? Мислиш си, че с нас, читателите, а то е пак със себе си. Егоизмът ти е затворен в елипсата на илюзиите и заблудите, защото не разбираш и не осъзнаваш, че си като мравка по лентата на Мьобиус, която безизходно пълзи по пресуканата единствена и безконечна повърхност, а тя няма край или начало!  

Ти си мравката, а в действителност само прашинка от големия сюжет на живота! А той е много по-сложен от всички твои разкази, без които всеки от нас, читателите, може и никой не би забелязал отсъствието им, защото само временно са били в твоето подсъзнание с измамно Друго Аз – с твоето Alter Ego.“

Ето затова в послеслова, назован Post Alter Ego, разчитам  че читателите ще доловят съчувствието към несретниците от „тъжните разкази“ и състраданието, заради което са написани. Защото такива хора винаги е имало във всяко време и общество, има ги и сега около нас с всекидневната им тегоба на битието. 

И те са не просто някакъв процент от житейската статистика, а съвсем реални и възможни човешки съдби, ала пречупени от всекидневието на несъстоялите се животи. Всеки от тях е безценен като човек, но уви, обезценен от подробности и обстоятелства в общата текуща залисия. А и ние сме в нея, следователно по някакъв начин и в някаква степен отговорни за „тъжните разкази“ край нас. 

Затова, казано без излишен патос: да не подминаваме тези несретници и да им обърнем малко внимание, поне върху книжните страници. 

P.S. А иначе е лесно в една следваща книга „Хора с прякори 2“ подзаглавието да бъде „ведри разкази“. При тях тъгата ще е декларативно пропъдена още от първата страница! А дали читателите биха чели двете книги заедно за свой душевен баланс, това никой не знае…

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *