Излезе „Влиянието на науката върху обществото“ на Бъртранд Ръсел

„Влиянието на науката върху обществото“ – книгата на Нобеловия лауреат Бъртранд Ръсел проследява пътя на научния прогрес в историята на човечеството. 

На онези, според които животът на тази планета не би се различавал от затворническа присъда, ако не бяха прозорците към един по-велик свят отвъд; онези, на които вярата в човешкото всемогъщество се струва арогантна; които са по-силно привлечени от стоическата свобода, произтичаща от овладяването на страстите, отколкото от Наполеоновия тип господство, стремящо се да повали всички царства на този свят в краката си – с една дума, на хората, които не виждат човека като подобаващ обект на преклонение – светът на прагматика би се сторил тесен, дребнав и лишен от всичко, което придава на живота стойност, на човека – величие, а на вселената – великолепие. – Бъртранд Ръсел

Много от революционните ефекти на науката и технологиите са очевидни сами по себе си. Още през 50-те години на миналия век обаче Бъртранд Ръсел изтъква някои отрицателни аспекти на научните иновации, които вместо да допринасят за човешкия прогрес, го възпрепятстват. Едновременно проницателен и инакомислещ, Ръсел твърди, че науката е в състояние да предложи на света невиждано досега благополучие, но само ако глобалните ресурси бъдат разпределени равномерни, властта – съсредоточена в едно-единствено световно правителство, раждаемостта – вместена в разумни граници, а войната – премахната. Макар Ръсел да признава, че това е трудна задача, остава оптимист за състоянието на човечеството, представяйки го като безкрайна надпревара „между находчивост по отношение на средствата и глупост по отношение на целите“. Вярва обаче, че в крайна сметка ще изберем пътя на разума.

Бъртранд Ръсел (1872-1970) е британски философ, математик, историк, социален критик и Нобелов лауреат. Работата му оказва значително влияние върху математиката, логиката, лингвистиката, когнитивната наука, компютърните науки и различни области на аналитичната философия.

Ръсел е смятан за един от най-изтъкнатите философи логици в началото на XX век и милиони хора го считат за пример във воденето на съзидателен и рационален живот. Известен е още с антивоенните си позиции, с подкрепата си за правото на жените да гласуват и с това, че е убеден атеист. Завършва математика и философия в Тринити Колидж, Кеймбридж, а статията му „За обозначаването“ е смятана за „парадигма на философията“.

По-долу четете откъс от ккнигата:

„Влиянието на науката върху обществото“ на
Бъртранд Ръсел

Може ли да бъде стабилно научното общество?

Може ли общество, в което мисълта и техниката са научни, да просъществува за дълъг период от време, както е просъществувал например Древен Египет, или неизменно съдържа в себе си сили, които в крайна сметка го довеждат до разпад или експлозия?

Ще започна с някои пояснения на въпроса, който ме интересува. Едно общество може да бъде смятано за „научно“ дотолкова, доколкото научното знание и техниката, произтичаща от това знание, определят неговото ежедневие, икономика и политическа организация. Това, разбира се, е въпрос на степен. В ранните етапи от развитието си науката е имала съвсем ограничени социални ефекти, освен върху малобройните учени, които са се интересували от нея, но в последно време тя трансформира обикновения живот с постоянно увеличаваща се скорост.

Използвам думата „стабилен“ така, както се използва във физиката. Пумпалът е „стабилен“, стига да се върти с повече от определена скорост; иначе губи стабилност и пада. Атом, който не е радиоактивен, е „стабилен“, докато не го докопа някой ядрен физик. Една звезда е „стабилна“ милиони години, докато един ден не експлодира. Именно в този смисъл бих искал да попитам дали обществото, което създаваме, е „стабилно“.

Искам да подчертая, че въпросът, който поставям, е чисто фактологичен. Не размишлявам дали е по-добре да бъдеш стабилен, или нестабилен; това е въпрос на ценности и спада извън обхвата на научната дискусия. Питам дали всъщност е вероятно, или слабо вероятно обществото да остане научно. Ако продължи да бъде такова, то неговата научност почти неизбежно само би се увеличавала, докато се акумулират нови познания. Ако обаче обществото спре да бъде научно, тогава би настъпил или постепенен разпад – като радиационното охлаждане на Слънцето, или бурна трансформация – като тези, които водят до появата на нови звезди. При първия вариант би настанало всеобщо изтощение, при втория – революция или неуспешна война.

Проблемът изглежда изключително спекулативен, ако отправим взор към времевата скала. Според астрономите Земята вероятно ще остане годна за обитаване още милиони години. Човекът съществува от около милион години. Следователно, ако всичко върви добре, неговото бъдеще би трябвало да е неизмеримо по-дълго от миналото му.

В общи линии се намираме насред бурна надпревара между човешката находчивост по отношение на средствата и човешката глупост по отношение на целите. Като се има предвид забележителната ни глупост по отношение на целите, всяко увеличаване на уменията, необходими за постигането им, е лошо. Човешката раса е оцеляла до настоящия момент благодарение на собственото си невежество и некомпетентност; ала при съчетаването на знание и компетентност с глупост вече не може да има гаранции за по-нататъшното ни оцеляване. Знанието е сила, но може да бъде употребявано както за добро, така и за зло. Оттук следва, че ако хорската мъдрост не се увеличава правопропорционално на знанието, то увеличаването на знанието ще доведе до увеличаване на мъката по света.

(…)

Нека сега обединим заключенията от нашето проучване на различните видове условия, които едно научно общество трябва да изпълни, за да бъде стабилно.

Първо, по отношение на физическите условия. Почвата и суровините не трябва да се изразходват толкова бързо, че научният прогрес да не съумява постоянно и своевременно да компенсира загубите чрез нови изобретения. Следователно научният прогрес е условие не само за напредъка на обществото, но и за поддържане на вече постигнатото благополучие, тъй като необходимите за това благополучие суровини биха били изразходвани твърде скоропостижно, ако не се осигури постоянно развитие в техниката. За да предотвратим разхищаването им, не бива да допускаме свободна конкуренция за техния добив и употреба, а вместо това да учредим международен орган, който да ги разпределя в количества, съвместими с целите на продължаващия промишлен просперитет. Подобни съображения важат и за опазването на почвите.

Второ, по отношение на населението. За да предотвратим постоянен и нарастващ недостиг на храна, земеделието трябва да възприеме методи, които не изтощават почвата, а демографският прираст не бива да изпреварва разрастването на хранителното производство, което ни осигуряват техническите подобрения. Към момента нито едно от тези условия не е изпълнено. Населението на света се увеличава, докато капацитетът му да произвежда храна намалява. Очевидно подобно положение не би могло да продължи твърде дълго, без да причини катаклизъм.

За да се справим с този проблем, ще е необходимо да предотвратим прекомерното увеличаване на световната популация. Ако се надяваме това да се случи по друг начин, освен чрез войни, епидемии и глад, ще ни е нужен могъщ международен орган. Този орган ще трябва да разпределя световните хранителни запаси между различните нации пропорционално на тяхното население към момента на учредяването си. Дори впоследствие населението на някоя от тези нации да нарасне, тя не бива да получава повече от определената си дажба храна. С други думи, би бил налице убедителен мотив да не се стига до такова нарастване. Какъв метод за предотвратяването му следва да бъде предпочетен, е въпрос, който всяка държава да реши сама за себе си.

Ала макар това да е логичното решение на проблема, очевидно засега то е напълно неприложимо. Създаването на силна международна власт е достатъчно трудно и укрепването ѝ би станало невъзможно, ако ѝ бъдат вменени такива непопулярни задължения. Всъщност има две противоположни трудности. Ако хранителните запаси в света бъдат равномерно разпределени в настоящия момент, западните нации биха страдали от нещо, което по техните стандарти би се определило като глад. От друга страна, населението на по-бедните нации се увеличава най-бързо и следователно те биха пострадали най-много при фиксирано разпределение. Ето защо в момента ситуацията е такава, че целият свят би се противопоставил на логичното решение.

В дългосрочен план обаче не е невъзможно проблемът със свръхпопулацията да се реши с времето. Проспериращите индустриални страни имат ниска раждаемост; западните нации едва успяват да поддържат броя на населението си. Ако Изтокът постигне нивото на благополучие и индустриализация на Запада, нарастването на населението му може и да се забави достатъчно, за да спре да представлява неразрешим проблем. В момента Русия, Китай и Индия са трите големи резервоара на прираст и бедност. Ако тези страни достигнат равнищата на разпръснато благосъстояние, което сега се наблюдава в Америка, огромното им население би спряло да е заплаха за света.

В общи линии можем да кажем, че що се отнася до проблема с пренаселването, едно научно общество би могло да бъде стабилно, ако в целия свят настане същият просперитет, който в момента виждаме в Америка. Трудността обаче е да се стигне до такъв икономически рай без предварителни успехи в ограничаването на населението. Засега това няма как да стане без ужасяващи катаклизми. Единствено мащабна правителствена пропаганда е в състояние да промени репродуктивните навици на Азия. Ала повечето източни правителства никога не биха се съгласили на това, освен след евентуално военно поражение. А без такава промяна Азия не би могла да си гарантира благополучие, освен като надделее над западните нации, заличи съществена част от тяхното население и освободи териториите им за своето собствено. За западните нации това съвсем не е привлекателна перспектива, но не е и невъзможно да се случи. Ирационалните страсти и убеждения са толкова дълбока част от проблема, че само шепа хора – дори сред най-високообразованите – са готови поне да опитат да погледнат трезво на него. Това е основната причина за мрачната ми прогноза.

Стигайки най-накрая до психологическите условия за стабилност, ние отново откриваме, че икономическият просперитет е от съществено значение. Той би осигурил възможност за дълги отпуски с пълно заплащане. В дните преди валутните ограничения университетските преподаватели и директорите на частни училища правеха живота си по-поносим, като ходеха да го рискуват на преходи в Алпите. При осигурени мир, постоянно население и научна техника на производство няма причина подобни удоволствия да не станат достъпни за всички. Ще има нужда и от деволюция, от сериозно разширяване на федералните форми на управление и от поддържане на онзи вид полунезависимост, който сега съществува в английските университети. Но няма да развивам тази тема тук, тъй като съм ѝ отделил достатъчно внимание в моите Рийт лекции на тема „Авторитетът и индивидът“.

Моето заключение е, че едно научно общество може да бъде стабилно при определени условия. Първото от тях е единно световно правителство, притежаващо монопол върху въоръжените сили и следователно способно да наложи мир. Второто условие е повсеместен просперитет, така че определени части от света да нямат повод да завиждат на други. Третото условие (което предполага второто да е вече изпълнено) е ниска раждаемост навсякъде, така че световното население да остане постоянно или почти постоянно като брой. Четвъртото условие е предоставяне на възможности за индивидуална инициатива както в работата, така и в свободното време, и възможно най-равномерното разпределение на властта, съвместимо с поддържането на необходимата политическа и икономическа рамка.

Светът е далеч от изпълняването на тези условия, поради което трябва да очакваме огромни катаклизми и ужасяващи страдания, преди да бъде постигната стабилност. Ала въпреки че катаклизмите и страданието и досега да са били част от човешкото съществуване, вече можем да видим – макар и смътно – една възможна бъдеща кулминация, в която бедността и войната ще бъдат преодолени, а страхът – където въобще оцелее – ще стане патология. Боя се, че пътят е дълъг, но това не е причина да губим от поглед крайната цел.

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *