„Само лъжи“ – очакваме нов трилър на Дейвид Балдачи
Авторът на над 40 бестселъра, преведени на 46 езика в над 80 страни, Дейвид Балдачи, ще ни срещне с непознати герои в новия си трилър „Само лъжи“, който ще излезе на 25 юли с логото на издателство „Обсидиан“.
Мики Гибсън води съвсем обикновен живот – грижи се за децата си и работи за голяма фирма, която разследва данъчни и кредитни измами. Неочаквано обаждане от офиса я изпраща в дома на търговец на оръжие, избягал с парите на техен клиент. В запустялото имение тя попада на тайно помещение и трупа на неизвестен мъж.
Като бивш полицай, Мики Гибсън веднага разбира, че нищо не е такова, каквото изглежда. Търговецът на оръжие не съществува и никой не се е обаждал във фирмата. Мики е станала жертва на измама и изведнъж се оказва заподозряна в убийство. Разследването е поето от полицията, а убитият е Хари Ленгхорн, бивш мафиот, включен преди години в Програмата за защита на свидетели.
Опасната игра е започната от мистериозна жена без име, без минало, без лице. Защо е избрала Мики за свой враг? Или за инструмент на своето отмъщение? Мотивите са неясни, залогът е висок, а целта – смъртоносна.
По-долу четете откъс от книгата:
Мики Гибсън работеше за „ПроАй“, като използваше компютърните си
умения. Компанията се беше специализирала в проследяването на активи
на богати измамници, които продължаваха да се радват на луксозен живот,
подигравайки се на съдилища и кредитори, скрити зад стена от
безскрупулни адвокати, ловки счетоводители и специалисти по черен пиар.
Толкова много хора бяха натрупали богатството си по престъпен начин, че
„ПроАй“ – и съответно Гибсън – бяха затрупани с работа.
Някои богаташи очевидно не обичаха да плащат задълженията си, сякаш
смятаха себе си за изключение от правилата. И докато данъчните редовно
проверяваха представителите на по-обикновените професии като
автомобилен механик, касиер в супермаркет или общ работник в склад – и
то за суми от порядъка на хиляда-две хиляди долара, тъй като очевидно
бяха лесна плячка, – армиите от счетоводители и адвокати, с които
разполагаха баровците, явно плашеха ревизорите.
Гибсън лично беше присъствала на снемането на показания на
милиардер, обвинен в укриване на данъци. Магнатът бе заявил, че неговият
бизнес създава хиляди работни места и неговите служители плащат
данъци, докато той самият получава твърде ниски приходи, тъй като по-
голямата част от милиардното му състояние е вложена в ценни книжа
(които милиардерът залагаше като обезпечение по кредити, за да покрива
екстравагантния си начин на живот и да избягва плащането на данъци),
освен това дарява сериозни суми за благотворителност. Когато
юрисконсултът на данъчните изтъкна, че това не е оправдание да избягва
плащането на данъци върху реалните си доходи, милиардерът не го наруга.
Той просто отвърна: „Изчакайте, докато започнем ние да правим законите.
Това ще стане съвсем скоро“. След което вече наруга представителя на
данъчната служба.
Тя отпи от чая и отхапа от курабийката, сложи си слушалките и затрака
по клавиатурата. Сегашната ѝ работа не можеше да се сравнява с
полицейските разследвания и прилива на адреналин, който ги
съпровождаше. Но животът е пълен с компромиси. И това беше един от
тях. За доброто на семейството ѝ. Всяка майка би я разбрала.
След време Мики Гибсън може би щеше да срещне мъж, с когото да
прекара живота си, но сега вероятността за това бе доста ниска. Защо?
Защото Питър Гибсън ѝ беше отнел твърде много неща, на първо място
сред които вярата. Вярата в мъжете и – което бе несравнимо по-лошо –
вярата в себе си.
Тя се приготви да продължи работата си по издирването на мошеник,
който имаше активи в размер на два милиарда долара, но уви, също и
задължения в размер на четири милиарда. Поредният свръхбогат измамник.
Просто един от многото. Преди двайсет години в света имаше по-малко от
петстотин милиардери. Сега броят им наближаваше три хиляди. Това беше
огромно богатство, съсредоточено в ръцете на малцина избраници. За
всички други оставаше далеч по-малко.
И тогава телефонът иззвъня.
Това бе моментът, в който целият живот на самотната майка Мики
Гибсън отиде по дяволите.
– Госпожо Гибсън, обажда се Арлийн Робинсън от „ПроАй“. Работя със
Зеб Браун. Знам, че преди малко разговаряхте по телефона с него.
– Точно така. Има ли проблем със запорирането на активите?
– Не, всичко върви отлично. Колегите работят с Бермуда, ще се свържат с
Цюрих и Чад веднага щом банките там отворят. Както винаги, справили сте
се отлично.
– Благодаря. Май не сме разговаряли досега – каза Гибсън, отхапа от
курабийката и отпи от чая си.
– Така е. Работя за „ПроАй“ от осемнайсет месеца, но едва преди три
седмици ме прехвърлиха в отдела на господин Браун. Той винаги се е
изразявал много ласкаво за вас – засмя се Робинсън.
– Какво има? – попита Гибсън.
– Той ми каза, че ви е посъветвал да се позабавлявате някъде тази вечер.
За сметка на компанията, разбира се.
– Да, така е – отвърна Гибсън развеселена.
– Разпитах колегите за вас, преди да ви звънна. Вие сте самотна майка с
две деца, нали?
Сега Гибсън разбра защо Робинсън се бе засмяла.
– Да. В момента, в който казвах на Зеб да блокира онези сметки, синът
ми повръщаше върху мен.
– У дома имам три хлапета, ненавършили пет, затова напълно ви
разбирам. И съм наясно, че няма как да зарежете децата си и да излезете да
празнувате.
– Говорите като истинска майка – усмихна се Гибсън. – Къде сте
базирани?
– В Олбани. Разбрах, че преди десетина години тук е била централата на
„ПроАй“, преди компанията да стане глобална.
– Точно така. Работя с тях от около две години. Добра фирма.
– И позволява на служителите си да работят дистанционно, което е
чудесно.
– Да, така е. Какво мога да направя за вас, госпожо Робинсън?
– Моля, наричайте ме Арлийн. Работата е там, че… поръчението е малко
необичайно, но въпреки това ме помолиха да се свържа с вас и да попитам
дали ще го приемете.
– Слушам ви – подкани я Гибсън.
– Има едно старо имение с просрочена ипотека край Смитфилд,
Вирджиния, на брега на река Джеймс, което вече е собственост на банката.
Шефовете се сетиха за вас, защото живеете наблизо.
– За какво, по-точно, са се сетили?
– Искат да отидете в имението и да направите опис на имуществото.
Според информацията, с която разполагам, ключът е оставен под статуя на
котка, разположена до входа. Можете ли да повярвате?
– Това наистина е малко необичайно. Аз обикновено работя по интернет.
– Знам. Но това се отнася за повечето служители на „ПроАй“. Предавам
ви това, което ми казаха. Шефовете биха искали да отидете там още днес,
ако е възможно. Можете да говорите със Зеб, ако желаете, но в момента е в
среща. А работата трябва да се свърши бързо. Предполагам, че ще
получите хубав бонус, ако изпълните задачата.
Гибсън се замисли. Излизането щеше да ѝ се отрази добре и да ѝ донесе
малко разнообразие от взирането в компютърния екран през следващите
няколко часа. А бонусите винаги бяха добре дошли. Налагаше се да
позвъни на родителите си и да провери дали могат да дойдат. Гибсън
разполагаше с графика им. Отвори файла и… Днес никой от тях няма
записан час при лекар. Истинско чудо!
– Мисля, че ще успея. Какво можете да ми кажете за имота? Какъв е
интересът на „ПроАй“?
– Информацията е на екрана ми. Имението е построено през двайсетте
години на миналия век от Мейсън Ръдърфорд. Богат индустриалец,
натрупал пари от железници, дърводобив, рудници… Притежавал имение в
Колорадо, пететажна градска резиденция в Ню Йорк и въпросната къща
във Вирджиния. Построена е на мястото на имението на британски
благородник, опожарено по време на Войната за независимост. Нищо
чудно там да се навърта някой и друг призрак – добави шеговито Робинсън.
– Винаги съм си мечтала да стана ловец на призраци.
– Ръдърфорд починал през хиляда деветстотин и четиресета година, а
съпругата му Лаура, която била доста по-млада, живяла там чак до
деветдесет и осма. Тя починала на стогодишна възраст, след което
имението било занемарено. Поддръжката му сигурно струва цяло
състояние.
– А сегашният собственик? – попита Гибсън, която вече се чудеше какво
ще облече.
– А, това е прословутият Рутгер Новак. Той купил имението преди седем
години и похарчил доста пари, за да го реновира.
– Рутгер Новак? Чувала съм го.
– Не се съмнявам. Преди време пътищата му с „ПроАй“ се пресекли…
Простете, ако ви разказвам неща, които вече знаете, но Новак е германец.
Преди трийсетина години бил крупен бизнесмен, но все се замесвал в
разни тъмни сделки. Търгувал с оръжие, подкрепял разни близкоизточни
диктатори. Имал репутацията на двуличен и ненадежден партньор. През
годините претърпял някои неуспехи и мнозина очаквали да слезе от
сцената и да се наслаждава на парите, които му били останали. Но той
очевидно взел някои грешни решения, в резултат на които фалирал и
започнал да трупа заеми. Впоследствие се оказа, че активите, с които е
обезпечавал кредитите, не струват абсолютно нищо. „ПроАй“ го издирваше
в продължение на години от името на дузина клиенти, но разследването се
оказа пълен провал, компанията не успя да открие и един долар.
– Много добре знам – отвърна Гибсън. – Това се е случило, преди да
постъпя в „ПроАй“, но фирмата не е забравила случая. Той се е превърнал
в нещо като легенда. Разказват за него по време на обучението като един
вид предупреждение какво може да се случи, ако проявим самодоволство и
не положим достатъчно усилия.
– По всичко изглежда, че Новак си получил заслуженото. През
последните няколко месеца изгуби и последния си цент.
– В страната ли е, или отново е избягал както миналия път?
– Според досието, с което разполагаме, Новак е изчезнал безследно. Той
дължи толкова много на кредиторите, че те се опитват да сложат ръка
върху всичко, което някога е притежавал. Включително върху имението.
Затова фирмата иска да отидете там. Шефовете искат да се реваншират за
случилото се преди време.
– Споменахте, че имението се намира близо до Смитфилд. По-
конкретно?
Робинсън натисна няколко клавиша и обяви:
– Разположено е между Богартс Бийч и Ръшмир, на брега на залива
Бъруел – каза тя, след което продиктува точния адрес.
– Добре, знам къде се намира. Най-краткият път до там включва
пътуване с ферибот, но ще ми отнеме само час, ако се съобразя с
разписанието му. По-дългият маршрут изисква да тръгна с колата на юг
към Нюпорт Нюз, да пресека река Джеймс, да продължа към Смитфилд,
след което шосето описва полукръг с дължина десетина километра… това
също ще ми отнеме около час в зависимост от трафика. Да, ще тръгна по
този маршрут.
– Виждате ли? Добре е човек да познава местната география.
– Изненадана съм, че досега никой не е отишъл в имението.
– Научихме за него преди малко, затова Зеб не го е споменал по време на
разговора ви. Нотариалният акт е издаден на името на фиктивна компания.
Едва сега разбрахме, че Новак е свързан с нея. Той е заложил цялото си
имущество пред нашите клиенти и е подписал документи, с които им
предоставя достъп до всичките си имоти. Надяваме се да е избягал набързо
и да не е успял да опразни имението. От информацията, с която
разполагаме, знаем, че обича лукса. Там сигурно е пълно със скъпи вещи –
картини, мебели, скулптури… Предполагам, че кредиторите ще отнесат
ориенталските килими и сребърните прибори, ще опразнят дори избата и
библиотеката. Въпреки това ще извадят късмет, ако получат повече от пет
цента за всеки долар, който Новак им дължи.
– Да, така е. Добре, ще тръгна колкото се може по-скоро.
– А децата? – попита Робинсън.
– Сега ще звънна на родителите ми. Те живеят наблизо.
– Имате голям късмет. Моите живеят на Западното крайбрежие. Мисля,
че нарочно избягаха колкото се може по-далече от мен.
Книгата излиза на 25 юли. Можете да я намерите ТУК.
