Ново издание на „Кървави разкази“ от Александър Чакъров
Третото издание на „Кървави разкази“ от Александър Чакъров излиза с логото на издателство „Ерове“.
„Кървави разкази“ на Александър Чакъров са игра на руска рулетка без празно място в барабана, като в револвера на съдбата са заредени разкази-патрони с опустошителна сила. Всяка една история е в състояние брутално да ви разкъса, разпилее и после сбере на безформена купчинка за кървав помен с ракия и барут.
Ако на изпипана в детайла и добре поднесена словесност ви се иска да ръкопляскате благоприлично, от „Кървави разкази” ще ви иде да ударите капата в земята, да препсувате вселената и да скръцнете със зъби на света и кривините му.
Александър Чакъров не предлага елегантна литературна разходка с напудрена беседа върху „екзистенца“, а блъска до стената и в упор кове въпроси, на които отговорите са като дим след изстрел – закъснял страничен ефект. Ако имате сетивата. Ако имате сетивата.“ – Петър Делчев
По-долу четете откъс от книгата:
Арнаудската красота на господ Бог
Леле, моя
сабя халосия!
Море, люта
Одринска ракия.
Яворов
Дай сега тука мастиката, пък утре – живот и здраве – аз ши та водя на гроба. То, гроба, сега секи го знае – ама аз ши та водя баш там, дето го гръмнаха. Дето си и издъхна Сандански войвода… Знаехме се ние с него. Тежка душа имаше, лека му пръст…
Тъй, като ма гледаш, ко ли си викаш: тоз крастав калугер – таквоз нищо човек – от де на де войводите ше ги знай? Тъй е, ама не е тъй… щото поп бях тогаз, ама господ нямах. Два пищова барабанлии – ей тука седяха ката ден. В дръжките ока бисер набит. Пушка за два вола носех само. Мъж намясто бях – хора като овце съм клал… Ама беше то – изяде го пукницата. Ракията не прощава, да знайш, ама не за туй ми е приказката. Гледам даваш ухо на игумена, аха да ревнеш. Зелено ти още сърцето, хваща го вяра – затуй го лъжат, ама аз да ти го река право: тоз, дето от жал го разпнаха, той жалост какво е, не знай – да знайш. Как съм го молил, как съм го верил – не знай. Жалост не знай или сила няма
– се е то. Зъл е господът. Поне по тоз нашия, македонския край, е зъл – ама туй, то е за повтасал акъл. Млад ли си: една жена ти е господът, пък тя, жената, господ няма – затуй сичкото на господа му е лъжа.
Ей оня връх, голия – видиш ли го? Туй е Али ботуш планина. Сега Славянка я думат. Оттатък е друг балкан. Кожухът. По-натам е Ниндже гора. Баш харамийската. После иде Костур и най-подире Грамос. На арнаутлука е опрян…
Оттам съм аз… Ей там стана то.
Поп бях тогаз и баща ми беше поп, и дядо ми, пък и прадядо – все попове бяха. Джинсът ни беше такъв, попски. Ама попове, не таквиз – с едното мазно око за пара. Дядо ми, лека му пръст, тъй си умрял – два алтъна настрана нямал. Баба ми – уж попадия, пък все на нивата я запомних. Два чумбера имаше: един за делник, един за празник… Туй ако ти е попадия? Баща ми
– поп Ламби – на мравката път правеше. Една игла дар вкъщи не е донесъл. Аз, попско дѓти, гергьовденска плешка чужда не съм ял. Носят хората, пък тати ши им рече: „Имам аз, и аз курбан коля. Не е да нямам“. А друг път ши ми рече: „Парата не са търпи с господа. От дявола е парата“. Такъв поп беше. Ръцете му се от кър, се от добитък напукани.
Тъй съм учен, таквоз го гледах и га ма запопиха, тъй я подкарах. Пара от църква в джоб не съм турял. Туй хула, туй псувня, туй ръка да вдигнеш, туй алчност да та смрази: не го знаех какво е.
Знаеха ме хората, амен-амен за светия ме брояха… Живеех си го живота с леко сърце… дорде и на мене ми дойде денят… Жених са и аз.
Зех си я булката по мерак. Не беше първа ръка, сиромашия беше, ама дигнах є сватба за чудо. То друго ми беше чудото, щото сватба и гол циганин дига, ама… мина сватбата, ма мен ми не мина. Много є милеех на булката, прах не давах отгоре є да падне. Месец и повече биля на къра не съм я водил. Драго ми беше ей тъй да ми стои на портата, да ма чака. Вечер, кога са върна, кога пусна добитъка, ей тъй, отдалеч да си я видя как ми стои на портата и не как да е стои, ами пременена. С оназ – булчинската премяна още… Драго ми беше, щото едни плитки имаше като смоци дебели, пък боята им една такваз: ни руса, ни кафява… Кога гаснеше слънцето, червенее… На кована мед, на дебела жар отива. Пък две сини очета имаше – шават, бучат като шило. Хем бучат, хем гъделичкат. Хубост – можеш ли са опря!
Тогаз ми беше животът, тоз месец… Тогаз излезли и комитите по Грамоса, ама нито съм ги чул, нито съм ги видял, щото по жетва ми го сгазиха моя рай.
Помня го тоз, черния Петровден, кога Калина ми се опъна да жъне и ми надви. Закарах я на нивата, завъртя го тя оня сърп… То жега, пот, едвам са търпи, ама нали младо, напира го да запей. И запя… Шестнайсет години нямаше. Оттогаз песен по жътва чуя ли, черно ми става – надалеч бягай… Пей тя, коли го житото, шава онази снага под ризата – крача подире є аз като щур, тръшкам ги снопите като пехливани – една сила ми дойде: не нивата, ами земята да обърна. Кое време, изправих кръст. Гледам: кон нагазил в нивата… Черен такъв – като дявол. На коня Курдан-Али – арнаутинът. Знаеше са той. Знаеше му са и чифликът оттатък Грамос.
С хубаво го знаех тогаз, ама са вдървих сред житото. Млъкна Калина, изправи са и тя. Тъй – като диреци стърчим насред житото, пък оня сбута коня и ни наближи. Мазен беше такъв, ухилен. Корав мъж види са – ама омекнал. Сърцето ми заби като лудо, ши са пръсне. Тогаз, на тоз зор с оня акъл таквоз го измислих. Замолих му са на Господа: „Царю небесен – викам, – ти всичко виждаш. Чист съм – викам – като сълза, грях на душата си нямам, не давай, Господи, золум да стане, раба си Христа запази от мъка и резил. Запази ма, Господи, твойто име нося, целия вяра та вярвам“.
Тъй му са моля, пък онуй куче посегна от коня и леката, като нищо я побара по бузата. Пламна є лицето на Калина. Нищо работа, ей тъй я пипна само – мене ма и не погледна биля. После подгони коня през нивата, пък аз щурият сграбих кръста от гърди и го разцелувах. Запази ма Господ, чу ма! Зех да са въргалям у житото, от радост пощурях. Кога са укротих, гледам Калина още намясто стои, в ръката є сърпът виси. Същата стои, ама очите є други. Видях ги аз – ама кой да ги види. Аз на Господа краката целувам, на Спасителя – пък той тогаз още ма продал.
Вика ми тя вечерта под чергата: „Ристе – вика, – да не додам утре“. „Ша додеш – рекох, – един е Господ и ръката му е дълга.“
Вяра имах тогаз, да тегля ми било писано.
По тъмно тръгнахме, по зора преполовихме нивата. Никой не доде. Отърси са булката, засмя са, тъй тихата пак песен подкара. Дигна са слънцето, пламна и небе, и земя, ама краят му на къра веке се види, кога… пак черният кон гледам стои и на него пак той
– Курдана… Тоз път пременен – целият гайтан и чоха. Бляска оная сърма на слънцето, очите ти вади. Султан гаче е дошъл на нивата.
Тоз път време за молитва немах.
Далеч беше булката, хукнах аз, ама къде. Оня кон силен, на два скока я стигна. „Брат да си ми, Курдан ага – викам, – милост имай!“ Пък той вече я дига на коня: „Аз за такваз мома, гяур – и брат си затривам!“. Тъй рече и пусна коня. „Ага – викам, – не е мома, жена ми е, като господ та моля…“ Лети оня кон, тъпче житото – тичам подире му аз… дорде паднах без дъх и без душа.
Тъй съм лежал до тъмно. Очи от земята не смея да отхлупя. По едно време чувам: „Христо, ставай да вървим!“. Гледам я – тя. Дошла си. Скочих. Ни сукманът є скъсан, ни рана някаква по нея, ни белег друг такъв на мъка. Шамията є само я няма и косите є само пуснати. Пръв път таквиз ги виждах – червени като кръв. Гледа ма – не ма вижда. И аз, глупакът, тогаз ревнах, зех пак Господа да славя, че жива и здрава ми я върна моята Калина… пък то тогаз моят Господ ми я е взел. Вечерта ми постла на пруста. „Ти – вика – тука ши спиш.“ Спах… И почна един такъв свършил живот. Отмиля ми и къща, и църква, и кър. Кога са срещнем с Калина, очите си крием. Зех да замръквам вънка. Кураж нямах прага си да прекрача. Една неделя по бостаните спах и пак, диването му с диване, на Господа са умилвах: „Аз съм ти чист, аз грях ти нямам, булчето ми върни!“. Ей тез звезди, едрите, гледаш ли ги? Същите бяха. Една по една съм ги броил, поред съм ги молил: „Обърни є сърцето на Калинка, звездичке!“. Звезди! Камъни са те – само дето светят…
Не є удържах на самотията. Завлякох са в селото. Калина събрала една бохча, пременила са пак, на мойта порта седи. „Чакам та – вика – да ти река: Курдан ма вика при него да ида. Прости ма, лошава булка ти бях… ама ши ида!“. Паднах є на колене. „Страх от Бога нямаш, Калино – викам є, – на жив мъж друг отиваш да водиш, на друга вяра отиваш.“ Все тъй попската я редях приказката, все за вярата, за рода. Пък тя плаче и вика: „Мъж нямам аз, ти за Господа си женен“. Тогаз и аз го ударих на плач, на плач, съвсем са орезилих. „Калино, либе – є викам, – душата си недей да кривиш. Туй сичкото е от добро – щото ръка не съм ти дигал, Калино!“ „И агнето – вика – е добро, ама го заколват.“
Тръгна. Баща є, родният, на очите ми я прокле. Братята є скочиха да я трепят. Цялото село излезе с камъни да я замеря. Щото туй беше чудо невиждано: българка сама при поганец да иде. Жива нямаше да иде тя, ама гавазите на Курдана я отърваха. Отиде тя и са не видя, пък селото мене прав ме тури и сички зеха да ма тешат и да ми дават кураж, ама колкото ма тешат, по-криво ми става. Намразих му добрината на род и на село, щото как да му го река на селото тоз моя черния хал: дето Господа Бога ми излезе слаб, пък оня мъж силен… За човек не ма брои, че таз мойта добрина ни ръка има да са опре, ни жена има да са погали. Едната икона Христова ми остана за галене, писана тя, хубава – ама дърво… Отмилях и аз на себе си, па хванах дивотията никого да не виждам.
Такъв поп, без попадия, ма сбара Гурльо.
Хляб не ял, с човек не бях приказвал сума време – отприщи ми са душата и тъй като на брат пред цялата чета му го надумах сичкото: как там арнаутинът… жена ми, дето в църква сме венчавани… на очи ми я… Че като скочи Гурльо: „Тебе – вика, – тебе трябваше да та натакова, гиди попска мастийо. Мълчи, че от приказката ти ма е гнус… Я бе, хаймани – вика, – заголете му расото да му ударим и ний един кеф“. Туй той на майтап го рекъл, сетне го разбрах, ама онез мъжища идат отгоре ми и аз що да сторя, грабих пак кръста божи и пак на молба го ударих – на тоз, дето толкоз ма лъга. Търга ми го кръста Гурльо от ръцете и на един пън взе да го кълца с ханджара: „Тоз кръст на изяде нас… туй меко сърце, дето кръв вече нема у него!“. Е тогаз, като ми закла Господа, разбрах, че и аз дявол имам. С голи ръце му са хвърлих на ножа, ама корав беше войводата и тъй с рамо назад ма хвърли. Нямах му силата, ама черно ми причерня и пак го налетях. Фана ма дружината, пък оня дойде до мен и тъй в очите ми рече: „Брей – вика, – ти си знаел да мреш бе, попе, ама тогаз да беше скочил на ножа. Човек щеше да умреш, вдовица щеше да имаш. Сбъркал та е господ, ама аз ши та оправя“.
Година ма води с него – човек да ма прави. Туй, що остана от кръста, ката ден ма караше да го плюя. А после ми го тури да го меря с куршум. Де що добитък бастисвахме, се мен караше да го коля. Ръцете си да мия, не ми даваше. Кръв да гледаш – вика, – да не ти бягат булките. Половин година с един нож и с тез кървави ръце ходих. Чак тогаз ми даде една манлихера. Нова-новеничка. „Ей ти го господа, попе – вика, – друго ако не, поне добър ден ша ти викат арнаутите. Аз на твойта булка кой ден да е, мъжа є ши є го водя – пък попа ши го беся на туй дърво“. Натъпка ми расото с папрат и го окачи на една мура. Смя са дружината от сърце.
Прогледнах му тогаз и на Господа, и на света. Видях го чиляка, че не си мяза с Господа: знай той мъка, ама и да мъчи знай, в земята го ровят, ама и той заравя. Изяда го смъртта като едното нищо, ама дорде е жив, и той я раздава като дребна пара на тоз и оня. Видях му на живота юнашкия бакшиш, доде ми друг акъл. Сега да го срешнех Курдана, скъсан цървул зор щях да му го дам…
Инак Гурльо шеташе яката. Наред бастисваше. Удари го на яма, на кьорава кръвнина. То после са разбра, че работата не е баш тъй, скочили му големите войводи, съд му турили там, в Българията, ама кой да ги знай тез тънките работи тогаз. Беше си Гурльо за мен като баща, щото ми даде ножа у ръката. Даде ми го и туй сърце… дето го немах.
Година минаваше… Водят веднъж един вързан. Издайник. Приказваха кое-що, после Гурльо вика: „Попе, сефте! Ђ бакалъм!“. Фанах пушката, ама Гурльо като ревна: с ножа бе, будала, куршумът да не е без пари. Заклах го. Окото ми не мигна. Нищо не ми рече Гурльо, само си засука мустаките едвам-едвам.
Една нощ на дигна и тръгнахме. Къде, защо – никой не пита. Осъмнахме на една кория. „Ристе – вика ми Гурльо, – ти стана човек. Господа веке го немаш, затуй армаган един има тука за тебе. Целувай ръка.“ И ми сочи напред в мрачината. Гледам – чифлика на Курдана. Не ръка – ногите му целунах… По тъмно бастисахме къщата, дигнаха ма на дувара. Лавнаха кучета, ама аз са свлякох вътре и отлостих портата. Налягахме в двора кой където завърне. Пушки гърмят, къртят сачмите двора край мене, ревне някой ударен – пък аз са топя, капе ми душата от радост. Пламна плевнята, светло като ден стана. Доде ми един луд акъл да стана и да му заиграя по тъпана на тез пушки, дето пукаха. „Курдан ага – викам, – излез бе, Курдан-Али, излез да ми са помолиш – може пък да ти я оставя Калинка.“ Тъй крещя, пък отвътре са радвам: де го черния кон, де го онзи султан мъж – на тоз огън, на тоз куршум да го видя – не на оназ нива…
Излезе ми. Е нђ, на огъня излезе – както тогаз – на нивата.
Излезе арнаутинът, с един крив калъч само излезе. Ни пищов, ни пушка. Едно тежко стъпя, все напред гледа. Аман – викам – някой да не го изплющи.
Млъкнаха пушките от едно. Пращи огънят, стърчи арнаутинът насред двора, не мръдва. Хвърлих пушката, теглих и аз моя нож… Откак ми бега Калина, откак кръста го плюх и гърмях ей тоз час, ей тоз кървав рай само го вярвах и чаках…
Замахна ми той, ама криво отиде сабята – далеч от мене. Пак са вдърви тъй, слуша. Да са обадя чака. Гледам сурата му кървав, окото му изтекло. Не види, ама сербез, върти калъча. На вятъра, ама го върти. Мъж беше албанинът – с душата си гледаше, ама тогаз аз вече за хубостта є нямах очи, щото попа нали Гурльо на мурата го обеси, пък учен нож сам си ходи на раната… Подпрях я таз сляпата сабя отстрани и таз мъжката шия… я скълцах. Падна Курдана, шурна кръв, сгърчи са насам-натам – и не мръдна. Издъхна си той, ама аз му стъпих на гърдите… и кълцам ли, кълцам… Дорде лицето му са видеше – кълцах.
Кога гледам – събрала са четата по мен. Дума не обелват. Сичките кръв са лочили – пък тъй гледат, сякаш кръв не са виждали. Побара му Гурльо очите… Тъй с тапанджата на пушката… „Той ептен кьорав, бе – вика, – и пак ти са опря!“ Писна тогаз жена и видях Калина. Притича през двора и право на лицето му са захлупи. То лице няма, сичкото разкасапено, ама тя на таз кръв… на таз мърша са гали… На таз леш устата є с уста я търси.
Видях му тогаз на ножа другия край. Видях му го – ама късно.
Нарами си Гурльо пушката и ми вика: „Не става човек от тебе, попе! Вари го, печи го… на умряло куче нож вади. Сърцето му толкоз“.
Обърна са и вика на булката: „Ти ма, гювендийо, оти са чекнеш на двама мъже? Къща си зарязала, вяра нямаш… да си хващаш пътя, че… ножът и до теб стига!“
Изправи са Калина, лицето є цялото кръв – на Курдана кръвта. „Аз – вика, – войводо, съм си на къщата. Пък мъж ми ей тоз тука го закла. Щото очи си нямаше. Ударихте му ги – инак… да не е било тъй.“
Че като викна Гурльо: „Гиди, кучко крастава, срама от бога нямаш, ей тука ша та гърмя“. И вади револвера. Гледам кондакът мръдна, сърцето ми спря. Пък тя му рече: „Двама ги водих, ама един беше той. Грешна съм, ама грях нямам. Гърми, като ши ма гърмиш“. И го гледа с туй кървавото лице и с онез моите сините очи, дето като игла те пробождат. Пробождат – пък болка няма.
Затрепери му ръката на Гурльо, клюмна пищова – на тез очи. „Спукана ти е работата, попе – вика, – умрял турчин не дава за тебе.“
Море – викам, – ши я влача, на гръб ши я влача!
„Ти си куча вяра – влачи я. Гурльо войвода на такваз звездалия жена ръка не вдига…“
Сграбих я аз за плитките, пък той зе че ма заплю, ама бях целият огън, изсъхна му храчката. Тръшнах я Калина насред двора, насред пожара. Цялото ми лице издра, очите ми изкара, ама кой ти гледа… Аз вече ни Господ имах, ни ножът ми беше нож, нито за човек се броях… Една Калина ми беше останала на тоз мръсния свят.
Кога гледам… четата си отишла.
Заклаха го Гурля, с други войводи ходих, и на Санданския под байрака бях, и цяло село на крака ми е ставало… ама Калина да я мисля – не я посмях. Жена ми е, ама не я посмях. Чак дванайсета година с българската войска тръгнах на Грамос. Хората питах, видели са я – рекоха ми: бегала с турците… Мойта Калина с турците бегала – да ма не срещне, да ма не види…
Та такъв ми ти калугер съм ти аз… И кръста плюх, и ножа мъжкия го маскарих… щото с едната гола вяра ги вярвах. Пък чилякът, момче, не е кръст, не е нож… Ей, Калина – жена – пък и от нож, и от кръст по-голяма излезе… Щото сърцето голямо – и ножът му там, и кръстът му там, и сичкото му на Господа Бога.
Можете да намерите книгата ТУК.
