„Неадекватните“ от Або: Роман, който задава адекватни, но неудобни въпроси, за образователната машина
Излезе романът „Неадекватните“ от Або (изд. „Рива“, 2025), писан на английски език от български автор. Автор пътешественик, журналист, писател, преводач, издател…
Романът повдига много адекватни, но неудобни въпроси, засягащи образователната машина изобщо, най-важният сред които е какво те очаква накрая – признание или присъда.
След „Поводи за връщане“, дебютната книга на Або с характеристиките на пътепис, приключенски дневник, откровения на един човек, чийто свят е изпълнен с възхищение, с откривателство, с усещане за свобода и безкрай, след „Тука е така“, сборник с истории от 90-те, дръзки, реални, преходни и наситени със смях и непримиримост, авторът представя пред българската публика роман, поставящ в самия си център образователната система в Англия.
Преведена от Александър Маринов и под редакцията на Антония Апостолова, книгата среща читателите с младия полски бохем Слав Янковски, който след дълги пътешествия решава да стане учител по френски език в Северозападна Англия. Веднага щом заема позицията, той се сблъсква с ежедневните трудности на професията – на лично, работно, социално и човешко ниво. Непримирим и упорит, Слав полага всички усилия да преодолее натиска, изискванията и препятствията, които се оказват основни черти на образователната система. Бива наказван и порицаван, а опитите му за адаптация в средата го превръщат от ентусиазиран визионер в унил наблюдател. И точно когато изглежда, че Слав е открил своето място в системата, тя намира начин да съсипе живота му.
Именно в тази основна сюжетна нишка Слав е поставен в множество ситуации, на пръв поглед делнични и незначителни, които обаче малко по малко насищат текста с усещане за бездна, за провал, за неизбежност – проблеми, които напускат границите на избрания от автора топос и достигат и у нас.
Представяме ви откъс от романа „Неадекватните“ от Або:
[…]
– Всичко наред ли е? – попита Слав и отпивайки спокойно от кафето си, застана до бюрото ѝ в очакване тя да го покани да седне.
– Седни. Уви, не. Имаме проблем, при това сериозен. Няма как да се изразя по-деликатно, затова ще карам направо. Момичетата от девети клас подават официална жалба срещу теб. Отишли са направо при заместник-директорката мисис Пилкингтън и в момента пишат текста. Току-що получих мейл от нея.
– За какво?
– Твърдят, че си показвал порнографски изображения в часа си.
– Моля?!
У Слав се задействаха някакви първични инстинкти, които го накараха рязко да повиши глас, готов почти да избухне. Заляха го смесени чувства: обида, че колегите му приемат това сериозно, и същевременно съзнанието, че така и трябва, в името на учениците. Даде си сметка, че колкото по-бурно е възмущението му, толкова по-слаб ефект ще предизвика, затова се ограничи с молбата мис Джерард да повтори казаното. Тя го направи дословно, като автомат:
– Твърдят, че си показвал порнографски изображения в часа си.
Мълчанието дава власт – колкото по-малко говореше Слав, толкова по-малко аргументи срещу себе си щеше да им даде. Трябваше да изчака и да се опита да получи повече информация, която можеше да му е от полза.
Мис Джерард продължи:
– По техните думи си им показал гола жена с видими гърди и едва прикрити срамни части. Така де, те вероятно са го казали по-грубичко.
Едва сега Слав съобрази за какво става дума и на мига започна да кове отбранителна стратегия.
– Не мога да повярвам, че водим този разговор. Вижте… – показа копчето на ръкавела си той. – Това е Венера от картината на Ботичели, сигурен съм, че сте я виждали.
Не беше сигурен. Не беше я виждала. Но това нямаше значение.
– Попитаха ме дали е приятелката ми, затова реших да ги занимая малко с изкуство и им показах цялата картина. После им разказах за мита…
– Прекъсвам те. Това не е… – „не“-то бе произнесено след пауза, на висок глас, с решителна интонация – … част от учебния план по френски. И от теб не се… – второ подчертано „не“ – …се изисква, нито очаква, нито впрочем препоръчва да правиш подобни неща.
Той запази мълчание, защото единствените логични продължения на разговора бяха или спор (нямаше намерение да спори), или извинение (а нямаше намерение и да се извинява).
– Изглежда си пълен с идеи и методики, които не отговарят на стандартите в нашето училище.
– Един от основополагащите принципи на това училище, както и на образователната система в цялата страна, е холистичното развитие на детето – повтори той като развален грамофон за пореден път. – Ходят на училище от осем години и половина. Все очаквах да са виждали образци на ренесансовото изкуство…
Мис Джерард явно осъзна, че няма да го сплаши с недоволството си, и смекчи тона.
– Разбирам какво се опитваш да постигнеш, Слав, и то на пръв поглед е похвално. Но в действителност излиза нещо съвсем друго. Сега пред нас стои официална жалба и трябва да уведомим родителите, които на свой ред могат да подадат оплакване. Проблемът може бързо да ескалира до чудовищни размери, а това би представило както отдела, така и цялото училище в много лоша светлина. За целия ми стаж това е едва вторият случай, в който ученици подават официална жалба. Явно е било изключително разтърсващо и травмиращо преживяване за тях.
– Няма как да се съглася с вас, мис Джерард, при цялото ми уважение и с ясното разбиране за нелеката ви роля в тази ситуация. Нямам нищо против да говоря с всеки един родител, който го пожелае, и ще се погрижа да поясня, че действията ми не са обвързани с отдела.
– Щеш-не щеш, ще се наложи. Мисис Пилкингтън вече изготвя чернова от името на отдела – текст, който ще изпратим до засегнатите родители. Там ще е подчертано, че се отнасяме изключително сериозно към случаите на неуместно поведение от страна на преподавателите ни и че казусът ще бъде щателно проучен. Добре е да се снишиш за няколко дни, докато бурята утихне. В понеделник обаче ще е доста напечено за теб. Аз, разбира се, ще те подкрепя като ценен и ерудиран член на екипа ни, но отсега те предупреждавам, че поведението ти ще получи официално мъмрене, за което се налага да взема страната на училището. Просто нямам избор.
Слав се усмихна леко.
– Разбирам.
– Чувствам се ужасно, че…
– Няма проблем. – Негов ред беше да я прекъсне. – Просто си вършите работата. Знам, че ви дишат във врата, точно както и вие дишате в моя. И в техния сигурно диша някой. Ще се заема с родителите и аз ще опазя вас. Не се притеснявайте.
Ролите се бяха разменили. Усмивката беше хвърлила котва върху устните му. За пръв път Слав си помисли: „Добре, няма нужда да влагаш емоция в случката. Просто наблюдавай и си води записки. Светът е пълна трагедия. Не позволявай да бъдеш въвлечен в нея“.
[…]
Можете да откриете книгата ТУК.
