„Слънце изгрява“ на Хемингуей с ново издание

декември 1, 2025 Аврора

„Колибри“ преиздава „Слънце изгрява“ (1926), едно от най-значимите произведения на Ърнест Хемингуей, с което поставя начало на цяла авторова поредица с изискано оформление и твърди корици. Художник на издателския проект е Иво Рафаилов.

Романът „Слънце изгрява“ (преводач: Димитри Иванов, 240 стр., цена с 35% празнична отстъпка: 15,89 лв./8,12 евро) е знаменателен за творчеството на големия американски писател. Вдъхновен е от негови лични преживявания, героите имат реални прототипи сред обкръжението му. Между Памплона и Париж, между горещите страсти на коридата, опияняващите сладости на битието и прокрадващ се антисемитизъм група млади американци и англичани търсят път към себе си, смисъла на съществуването и отговори на вечните въпроси за любовта и смъртта, изгубени в един объркан свят, преживял Голямата война. С живите изразителни диалози, загатнатите характеристики на персонажите и пестеливия език Хемингуей заявява своето „писателско верую“, полага началото на така наречената от самия него „теория на айсберга“, превърнала се в емблема на цялото му творчество.

Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899–1961), чието име е обвеяно с легенди, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет – като „айсберга на изгубеното поколение“, модерен класик, лауреат на Нобелова награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.

Песимистичен, неизкушен от моралистична гледна точка и блестящо завършен, именно романът „Слънце изгрява“ обвива Хемингуей със слава на романист – нещо, за което той копнее, но и срещу което ще негодува до края на живота си. Впечатляваща филмова адаптация на книгата излиза през 1957 г. под режисурата на Хенри Кинг с Тайрън Пауър, Ерол Флин и Ава Гарднър в главните роли.

По-долу четете откъс от книгата на Ърнест Хемингуей – „Слънце изгрява“

Всички вие сте изгубено поколение.
ГЪРТРУД СТАЙН (в разговор)

Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към
север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня; те отново се връщат към
онова място, отдето реки текат, за да текат пак.

КНИГА НА ЕКЛИСИАСТА

КНИГА ПЪРВА
Глава 1

Навремето Робърт Коен бил шампион по бокс в средна категория на Принстънския университет. Не казвам, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори противен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да преодолее стеснението и чувството си за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Мисълта, че можел да повали всеки, който го гледа отвисоко, му вдъхвала увереност, макар че бил тихо, хрисимо момче и никога не се биел извън спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория „перо“, независимо дали тежат четиресет и пет или деветдесет и пет килограма. Но изглежда, че това прилегнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало особено удовлетворение, а и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и се наложило да сложи очила. Така и не можах да срещна някого от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.

Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Робърт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би просто кон го е ритнал в лицето, че майка му се е изплашила от нещо или пък като дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който провери историята при самия Спайдър Кели. Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него.

По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина – от едно от най-старите. Във военното училище, където бил преди Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувства евреин – различен от другите. Той бил възпитано и стеснително момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса. Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го направи свой съпруг. Бил женен пет години, родили му се три деца, пропилял по-голямата част от парите, завещани от баща му – петдесет хиляди долара, защото основната част от имуществото била приписана на майка му, – трудното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятна личност и тъкмо когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник миниатюрист. След като месеци наред мислел да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята закрила, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.

Разводът бил уреден и Робърт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещичко от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармъл, щат Калифорния, а последният – в Провинстаун, щат Масачусетс. Междувременно Коен – смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница просто като член на редакционния съвет – станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че му харесва да е редактор. Съжалявал, когато поради големите разходи се видял принуден да се откаже от издаването му.

Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да направи кариера с помощта на списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне под нечие влияние. Освен това бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да се прочуе, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи от него каквото може и докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила навремето, и останаха три години. През тези три години – първата прекарана в пътешествия, а другите две в Париж – Робърт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел. А аз – приятел за тенис.

Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание – казваше се Франсис, – откри, че красотата ѝ залязва, и нейното равнодушие на самоуверена собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Робърт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка. Освен това прописа. Издаде роман – не толкова лош, колкото го обявиха покъсно критиците, макар и доста слабичък. Коен четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.

Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в ресторант „Авеню“, после отидохме в кафене „Версай“ да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата в събота и неделя. Искаше му се да се махнем от града и да направим един хубав преход. Предложих да вземем влака до Страсбург, а оттам да идем пеша до Сент Одил или до някое друго място в Елзас.

– В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града – казах аз.

Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:

– Там е от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.

Отново ме ритнаха под масата. Вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Робърт, се издава напред, а лицето ѝ се вкаменява.

– Глупости, защо пък трябва да ходим в Страсбург? – казах аз. – Можем да отидем в Брюж или към Ардените.

Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.

– За бога – възкликна той, – защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?

– Не. И откъде-накъде ще я гледам? Какво ѝ влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург?

– Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне, и това е.

– Не ставай глупав.

– Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена, и… Не видя ли каква физиономия направи?
– Е, добре – казах аз, – да отидем в Санлис.

– Не се сърди.

– Не се сърдя. В Санлис е хубаво – можем да отседнем в „Големият елен“, ще се разходим из гората и ще се върнем обратно.

– Добре. Идеята не е лоша.

– Тогава до утре – ще се видим на корта.

– Лека нощ, Джейк – сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.

– Забрави да си купиш вестник – напомних му аз.

– Вярно.