„Добре дошъл в България. Еднопосочен билет от Уелс”: Четем одисеята на Андрю Ричардс по нашите земи
„В мига, в който гумите на самолета близнаха пистата на Софийското летище и пилотът натисна спирачките, всички изведнъж избухнаха в аплодисменти. Българите, които допреди малко седяха сериозни и безизразни, сега се усмихваха широко и ръкопляскаха с ентусиазъм. Какво ставаше? Пилотът да не би току-що да беше направил някакво забележително кацане? Изпусках ли нещо?“
Така започва щастливата одисея на Андрю Ричардс в България. Впечатления от българската действителност и подробности за своя необичаен житейски път той споделя в книга, озаглавена „Добре дошъл в България”. А чистосърдечният смях е гарантиран – това става ясно от самото начало.
„Добре дошъл в България. Еднопосочен билет от Уелс” (256 стр., цена с 15% отстъпка: 11.05 евро) е истинската история на Анди, израснал в розова къща в живописното и спокойно уелско село Трап. В селото има само девет къщи, кръчма, поща и замък. Но Анди мечтае да се измъкне от Уелс и от селото, да учи чужди езици и да види света. През 2005 г. по случайно стечение на обстоятелствата се озовава в София, решен да научи български – въпреки че не знае нищо за България, не познава никого тук, а единствената фраза, която е запомнил от разговорника е „Връщам се от село“. Но тя едва ли ще му е от полза.
Докато се опитва да се справи с езика, с напълно непознатата среда, с чудовищната бюрокрация и природната си стеснителност, Анди все пак съумява бавно и постепенно да навлезе в българския начин на живот, в българския бит и култура. Българите подозират, че е объркал посоката, но за Анди изборът е единственият възможен – той е твърдо решен да не се завърне в Трап. Ще успее ли наистина да научи езика – и какво ще открие за България и българите по пътя?
Андрю Ричардс е роден през 1980 г. в Южен Уелс. Обича езиците от малък и учи уелски, френски и испански, преди да завърши Университета в Лийдс, Англия. През 2005 г. се мести в София, за да учи български в Департамента за езиково обучение към Софийския университет. Работата му по Черноморието, а по-късно и в софийска фондация, го отвежда до различни краища на страната. През годините гостува в телевизионни и радиопредавания и с британското си чувство за хумор споделя наблюденията си за живота в България. Днес Анди живее във Велико Търново с двете си деца, Йоан и Мария, и работи в сферата на интернет технологиите.
Преводач от английски език: Андрю Ричардс. Художник на корицата: Стефан Касъров.
Из „Добре дошъл в България. Еднопосочен билет от Уелс“
Глава 1
Грешна посока
07.10.2005
– Всички българи заминават на работа в Англия, а ти идваш в България. Объркал си посоката – смее се българският господин, седнал до мен в самолета.
Явно намира за много забавно решението ми да се преместя в България и да уча български. Трябва да призная, че докато седя тук, на път от „Хийтроу“ за София, и аз започвам да се съмнявам в цялото си намерение. Никога не съм бил в България, не познавам никого в България и, честно казано, не знам нищо за България.
Когато споделих идеята с майка ми, тя също не беше твърдо убедена, че е добра, но не я постави под въпрос. Обикновено би възразила, но не и сега. Олекна ѝ, когато видя, че се опитвам да направя крачка напред.
Не знам и дума български. Купих си малък разговорник на летището и единствената фраза, която научих досега, е „Връщам се от село“. Нямам ни най-малка представа как и защо точно този израз изобщо е попаднал в раздела „Полезни ежедневни изрази“. Ще трябва ли всеки ден да казвам това в България? „Връщам се от село“?
Пилотът съобщава, че остават само трийсет минути до кацането. Гледам през прозореца, нетърпелив да видя София за първи път. Виждам само огромни пространства от пуст терен и от време на време по някое малко струпване на къщички, всичките с червени покриви. Забелязвам по-голям град. „Това София ли е?“ – питам българския господин до мен. Той отново се разсмива. „Не“, казва.
Най-после я виждам. Няма как да се сбърка, но за всеки случай го питам отново. „Да, това е София“ – кимва той. Бял блок след бял блок, разстлани върху безкрайна равнина. Небето е чисто синьо – такова синьо, каквото много рядко виждаме в Уелс, особено през октомври. Не мога да преценя каква е температурата навън, но изглежда студено. Оттук София е като град, който още не се е размразил от сутрешната слана.
На запад се издига планина, а градът бавно се катери по ниските ѝ склонове. Питам се къде ли точно ще е новият ми дом? И какво да очаквам от всички тези сгради, улици и паркове през следващите седмици, месеци, а може би и години? Това море от бели блокове няма край.
Докато се подготвяме за кацане, аз се отпускам назад, затварям очи и се опитвам да поема няколко дълбоки глътки въздух. Билетът е еднопосочен. Връщане назад няма.
Глава 2
Госпожа Томас Виното
Израснах в една розова къща в малко село в Уелс, което на уелски се казва Trap, сиреч капан, на английски изписано с две р-та – Trapp. Навремето пътните табели в Уелс бяха само на английски, но после уелсците настояха всички табели и пътни знаци да са на двата официални езика. Подозирам, че тъй като е нямало готов уелски вариант на името, просто са махнали последната буква от английската дума. В Уелс използвахме всяка възможност да докажем на англичаните, че и ние можем да вземем нещо от тях, макар и само една буква.
Да наречеш Трап „село“, би било преувеличено. По онова време в него имаше общо девет къщи. Броил съм ги – не ми отне твърде много време. Предполагам, че селото се казва Трап, защото всъщност си е нещо като капан със стръмни зелени хълмове от всички страни, подобно на голяма зелена купа. Къщичките бяха пръснати по стените на купата, а на дъното ѝ беше центърът на селото, където всички пътища, спускащи се по многобройните склонове, се събираха. Ако някога отидеш в Трап пеша или с колело, единственият начин да се измъкнеш е нагоре – по дълги и много стръмни баири.
В центъра на селото имаше каменен мост, широк само за една кола. Мине не мине година-две, и някой камион засядаше на него и така внасяше малко трепет сред местните, макар и за кратко. Под моста течеше криволичеща рекичка. От едната страна имаше малък пощенски клон с червена телефонна кабина и червена пощенска кутия отпред. Точно там живееше и Джанис Пощата, както всички я наричахме.
В Уелс беше съвсем обичайно всички, независимо от възрастта, да имат прякор. Обикновено се образуваше, като към името се добавяше професията или някакво местно обозначение, за да е ясно за кого точно става дума.
Освен Джанис Пощата имаше и Ан Кафявия Хълм. Ан живееше на хълм, макар че всички живеехме по хълмовете, така че тези, които раздаваха прякорите – които и да бяха те – трябваше някак да я отличат. Избраха „кафяв“, защото хълмът, на който живееше Ан, беше единственият в селото, който не беше зелен. В селото имаше и Джоунс Млякото, и Евънс Хляба. Любимото ми име обаче беше госпожа Томас Виното.
Не знам дали тя изобщо беше наясно, че цялото село я нарича „госпожа Томас Виното“. Беше учителка – уважавана възрастна дама с очила, винаги добре облечена. Като дете намирах и нея, и името ѝ за изключително интересни и много обичах да си я представям как се прибира у дома и тайно обръща чаша подир чаша.
Пощата не беше като всички пощи. Това си беше просто къщата на Джанис. Тя беше превърнала половината си хол в място, където продаваше марки и пликове. Официалната червена пощенска кутия се намираше в предната ѝ градина. За да влезем в самата поща, трябваше да отворим входната врата на къщата ѝ – което винаги малко ме притесняваше, да заобиколим обувките, чадърите и закачалката в коридора и да прескочим купичката с котешка храна на пода. Често влизахме да купим една пощенска марка и заварвахме Джанис да гледа новините с обяда в скута си. Казваше „Здравей, любов“, оставяше чинията, бързо избърсваше устата си с ръка, облизваше марката, лепваше я на плика и казваше: „Заповядай, миличък. Предай поздрави на мама!“.
От другата страна на моста, в центъра на селото, имаше черно-бяла кръчма – пъб по нашему – която се казваше „Кенън Армс“. Кръчмарят беше подчертано срамежлив и мълчалив човек на име Идрис. Имаше класическата монашеска прическа – съвсем плешив отгоре, а отстрани и отзад широк венец от щедра, гъста черна коса. Всяка вечер фермерите от околността поголовно се стичаха в пъба. Изпиваха по девет халби, сякаш беше портокалов сок, после скачаха в пикапите си с открит багажник, с по две-три овчарски кучета отзад, и потегляха към дома през тъмните, тесни селски пътища.
Ние също имахме черно-бяла уелска овчарка, въпреки че не живеехме във ферма. Казваше се Тум и баща ми го беше купил като четириседмично кутре от една местна ферма. Тум обожаваше да е навън и сновеше свободно из селото. Като съвсем малък понякога изчезваше. Търсехме го навсякъде, докато накрая не ни направи впечатление, че всички овце в съседната нива чинно стоят натъпкани в единия край.
Тум не беше обучен да събира овце, но при всяка възможност прескачаше оградата на двора, прилепваше уши назад и тичаше волен като вятъра по целия периметър на огромната нива – никога по права линия. Държеше се възможно най-ниско до земята и обикаляше около овцете, докато ги натъпче в ъгъла. Изобщо не знаеше какво да прави с тях след това, просто сядаше и ги гледаше. Разбира се, фермерът, меко казано, не беше във възторг. Казваше, че бременните овце могат да се стреснат и имало риск да изгубят агнетата. Така че моя работа, като хлапе, беше да прескоча оградата, да газя през калищата и да гоня Тум насред проливния уелски дъжд.
От пъба „Кенън Армс“ се откриваха чудесни гледки към замъка „Карег Кенън“. Кацнал внушително върху варовикова скала, на върха на най-високия хълм в селото, замъкът датираше от XIII век.
Като дете съм ходил там два-три пъти, катерил съм се по стените, пълзял съм из тъмниците и по дървения мост, но истината е, че никога не съм се интересувал особено от стари замъци. Предполагам, че преди няколко века е бил арена на военни действия срещу англичаните и най-вероятно сме изгубили. Ако бяхме победили, щеше да има огромна табела в памет на събитието, а всеки ученик в Уелс щеше да е длъжен да го посещава поне по три пъти в годината и да пише съчинения за славната победа. Нямаше нито табела, нито ученици, така че неминуемо сме отнесли поредната унизителна загуба от англичаните.
Нито към, нито от селото имаше обществен транспорт, освен някой и друг автобус с японски туристи, който от време на време минаваше на път за замъка. Беше тихо, чаровно и идилично. Но не и за младо момче. Не ме интересуваше замъкът, бях прекалено малък за пъба, а старата червена пощенска кутия и червената телефонна кабина бяха просто напомняния как времето отминава безметежно покрай мен и покрай селото. Стоях в градината, вдигнал нос нагоре, и се чудех накъде летят самолетите с пухкавите си бели следи. Татко казваше, че завивали наляво при замъка на път за Америка.
Вечер сядах на перваза в спалнята и гледах как вятърът гони дъжда накриво над зелените хълмове. Сълзите от скука и безсилие правеха сивия пейзаж и непрестанния дъжд навън още по-размазани. Виждах топлите жълти светлини на пъба, където хората се веселяха и си прекарваха добре. И копнеех аз също да живея, да съм някъде навън по света. Къде да е. Просто исках да се махна от Трап.
Можете да откриете книгата ТУК.
