„Казвам на децата и другите“ на Петър Барбалов с приз „Опит за летене“ от Националната литературна награда „Йордан Радичков“
Дебютният сборник с разкази на Петър Барбалов „Казвам на децата и другите“, издаден от LOCUS PUBLISHING, получи специалната награда за дебют „Опит за летене“ в седмото издание на Националната литературна награда „Йордан Радичков“. Церемонията по връчването се състоя в Берковица, а в тазгодишното издание участваха рекордните 41 автори със сборници с разкази.
С „Казвам на децата и другите“ Петър Барбалов, познат досега като режисьор, сценарист и куратор на значими културни събития у нас и в чужбина, прави своя дебют в художествената проза, а признанието от награда, носеща името на един от най-големите български разказвачи, е силен знак за литературния му глас.
„Казвам на децата и другите“ получи специална награда за дебют „Опит за летене“ на националния конкурс „Йордан Радичков“. Благодаря на общината и наследниците на Йордан Радичков, че се грижат името на писателя да живее и по този начин. Благодаря на журито за признанието. Благодаря на участниците в конкурса, че творят разкази. Благодаря на моите издатели Кремена Методиева и Локус пъблишинг. Тази награда е и ваша!“, каза Петър Барбалов.
По повод наградата авторът припомня и думи, които самият Радичков е отправил към децата и към другите: „Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“
„Казвам на децата и другите“ е калейдоскоп, в който съжителстват класическото изкуство и градската модерност, Париж и полите на Витоша, операта и съвременният поп уейв. Това е книга за търсенето на смисъл, за уязвимостта на гения и за илюзиите, които ни помагат да оцелеем.
Дългогодишният досег на Барбалов с операта, класическата естетика и пътуванията по света е дълбоко закодиран в разказите му. Сред тях са „Бариерата на Вайсман“ – дръзка игра с идеята за авторството и съдбата, „Калас на живо“ – деликатен, почти интимен портрет на Мария Калас не като мит, а като човек, „Боволо“, „Разкажи ми за Париж“ и „Young and beautiful“. Текстовете вече получиха висока оценка от емблематични фигури на българската културна сцена:
„„Боволо“ е една философия, която първо те хваща, после те повежда, накрая оставя пространство за мислене. За гадаене.“
— Райна Кабаиванска
„…фина и интелигентна тъкан между реалност и въображение, в която изкуството не просто отразява живота, а го създава и разрушава едновременно. […] Силно препоръчвам!“
— Найден Тодоров, диригент
„Толкова, толкова са хубави! Връщам се назад, чета думи от тях. Фрази. После си мисля за моменти, които са кинематографични. Четох ги от първи до последен, после наобратно.“
— Константин Вълков, журналист
Специално за ценителите на красивите издания сборникът излиза с три алтернативни варианта на корицата и всяка от тях улавя различно настроение и различен детайл от многопластовия свят на разказите.
Петър Барбалов е режисьор, сценарист и куратор. Автор е на четири документални филма, посветени на Райна Кабаиванска и Международния майсторски клас в НБУ: „Хроника на успеха“ (2026), „Кабаиванска: Сезон XXI век“ (2025) – отличен с „Награда на журито“ на Наградите на Столична община за ярки постижения в областта на културата, „Вдъхновението Кабаиванска“ (2023) и „La Scuola Kabaivanska“ (2022) – лауреат на кинофестивалите Arte Non Stop Film Festival, Barcelona International Film Fest, Switzerland International Film Fest и Master of Art.
Сценарист е на оперни събития като Оперната гала в Античния театър в Пловдив за 90-ата годишнина на Райна Кабаиванска (2024), концертите Serata Belcanto в операта „Бастилия“ в Париж (2023, 2024) и в Britten Theatre в Лондон (2024), както и Concerto di Belcanto в Академията „Санта Чечилия“ в Рим (2023). Куратор е на изложбите „Моите будители“ и „Божествената“.
Магистър по дефектология от СУ „Св. Климент Охридски“. Автор и водещ на видеокаста Cultura Vitae, както и на статии и ревюта в „Капитал“, „Жената днес“, „Площад Славейков“ и „Университетски дневник“.
По-долу четете няколко откъса от книгата:
Из разказа „Бариерата на Вайсман“
стр. 12–14
Да дава автографи му тежеше. Читателите са плътта на външния отклик, който превръща анонимния пишещ в познат писател. Именно зависимостта, че писател е титла, която множеството присъжда на пишещия само ако той му сподели труда си, само ако му отдаде вниманието си, намираше за непоносима. Също и преднамерената ù изява, подписването на книги. Вече два часа разлистваше страници, слагаше автографи и слушаше истории от почитатели. Повечето смятаха, че щом той присъства в живота им във вид на куп подвързана хартия и те трябва да влязат в неговия.
– Здравейте!
– Здравейте! За кого да подпиша?
– Аз знам историята, която сте написали. Това е историята на собствения ми живот.
Агон вдиша дълбоко. После бавно издиша. Още един луд. Затвори очи и потърка челото си с палеца, показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Сякаш нежно успокояваше набъбналия от електрически импулси мозък зад него.
– Така ли?
Вдигна поглед към момичето на по-малко от метър пред него. Изненадаха го елегантното ù излъчване и разумният поглед. Имаше красиви фини черти, буйни къдрави тъмни коси и слаба, издължена фигура. Носеше вталена бяла риза, мастилени дънки, опънати по слабия ханш и тънките бедра, късо черно кожено яке и черни боти с метални капси. Беше сладка и бунтарка едновременно, напомни му за танцьорката от Флашданс. Дълго беше влюбен в нея в юношеството и младостта. Може би дори и днес. Напомняше на нея и на още някого…
– Да, мога да докажа.
Момичето остави книгата, която държеше, и обърна длани нагоре. Агон премигна стреснато, потръпна. Кожата върху дланите на ръцете ù беше обезобразена. След изгаряне, плътта беше зараснала раздърпана напосоки, прерязана от различни по дебелина сплъстени ивици, в наситени нюанси на бежово, мораво, графит. Нямаше пръстови отпечатъци, нито линии на съдбата.
Изгорих дланите си на кухненския котлон, когато бях на 6.
– Хм…Хммм. Точно като моята Ава.
– Мога да предсказвам най-близкото бъдеще. Ако те докосна с длани, ще знам какво ще ти се случи в следващите 24 часа.
– Да, като Ава.
– На себе си не мога да предсказвам.
– Ъхъ.
– Майка ми е балерина. Обърка целия си живот около моята дарба.
– Също и твоя живот.
– Да, също и моя. Макар че с времето се научих да контролирам виденията.
– Да, като Ава.
– Майка ми се самоуби преди 4 години.
– Ох, господи, и това ли!
– Да, и това. Имам приятел на двайсет и осем, живее и работи в Тел Авив.
– Евреин.
– Евреин, като при Ава.
– Да, естествено…
Знаеше, че това, което се случва е истина, но и че няма как да е истина. Че е сюжет на книга или филм, но не и случка от реалността. Знаеше, че жената не е луда. Имаше забележителна интуиция за психични отклонения. Не беше психопат, присвоил разказа на главната героиня. Не беше и измамница, която да изнудва за плагиатство. Имаше друго. По-голямо. Прекалено голямо.
Из разказа „Young and beautiful“
стр. 49–51, 62
Лефкада съсредоточено разглеждаше лицето си в увеличителното огледало. Парче по парче. Гневна бръчка между веждите, назолабиални бръчки между носа и устата, пачи крак от очите към слепоочията. Двойна гуша, подути скули, увиснали бузи. Кървясал поглед. Лице на четиресет и девет години не беше лесно за овладяване дори и от професионална козметичка – като нея. Трийсетте наднормени килограма не помагаха.
[…]
Поне кожата върху лицето на Лефкада беше мека, хидратирана и ухаеше приятно. Имаше равен тен и бронзов цвят, който се съчетаваше ефектно със зелените ириси на кървясалите очи. Понякога под тях се появяваха тъмни сенки, но Лефкада хитро намазваше устните си с червило в коралов цвят и някак излъчваше усещане за море и плаж. Олеле, този косъм на брадата как съм го пропуснала? А, още един в гънката между ноздрата и бузата. Божееее, какви са тези косми, какво става тука? Лефкада отскубна двата косъма с резки, отработени движения. Звънецът на входната врата иззвъня. Лефкада избута увеличителното огледало встрани, изхлузи се от кожения бар стол, намести прилепналата черна пола върху издутите си бедра и се запъти да отвори.
[…]
– Добре, добре, хайде, чао, чао.
Платото с парчета пържен калкан беше празно. В чинията пред Лефкада се извисяваше солидна купчина кости.
– Лельо, много ти е хубава мелодията на телефона.
– Ооо, благодаря ти, мише. Сложи ми я Нико, танцьорчето.
– Това е хит на Лана дел Рей.
– Олеле, коя беше тази? А? Коя беше тази?
– Американка, много е красива, носи венци.
– Ааа, онази с цветята по главата? Тя ли е? Божеее, еми браво.
– Знаеш ли как се казва парчето?
– Кажи ми, мише, кажи ми. Аз не знам, няма откъде да знам аз. Кажи ми.
– Точно в тази част, с която ти свири телефона пее: will you still love me, when I’m no longer young and beautiful. А иначе заглавието на парчето е Young and Beautifful. Ще има концерт в Атина следващия месец. Може да отидем.
– Може да отидем. Young and Beautifful. Will you still love me, when I’m no longer… Няма да отидем. Хайде да се прибираме, че хубавицата си отмени часа.
Из разказа „Разкажи ми за Париж“
стр. 71–72, 88–89
– Голямо чудо е тази супа. Гратинираната кора е бухнала като издут капак върху купата. Натискаш я с лъжицата. Течността намира пролуки и прелива над димящата, току-що запечена кора, по-гореща е дори от нея. Загребваш мъничко, духваш кафявата течност, предусещаш солено-сладкия ù вкус, устата ти е вече пълна със слюнка. Доближаваш до устните, почти опитваш, горещата пара изгаря ноздрите, попарва миглите, отказваш се. Натискаш отново кората. Хлебчетата под нея се разбутват, разчупват се, натежали от всмуканата течност. Всяко разчупване е нов залп от пара. Един малък вулкан къкри пред лицето, примамва езика, небцето. Устните отново се издават напред, оформят малка окръжност, която насочва въздушната струя от дробовете навън към бленуваната лъжица. Предусещаш месестите полумесеци лук, полегнали в дъното на купата, разточените конци на грюера, мазни и солени, най-после допираш лъжицата до устните си. Ако имаш късмет, не е вряла, посръбваш вълшебната течност, тялото се облива с блаженство. Не храна, а възторг! Крале, версайци, бедняци, пияници – възторг за всички. Възторг за дефицити от всякакъв вид. Гребеш още и още, все по-бързо, течността намалява, загребваш и от лучената плът, покрила дъното на купата, смело я бухваш в уста и, о, ужас, гореща е като лава, небцето изгаря, усещаш епителната лигавица да изтънява, да се подува, по-късно ще се спука и свлече, но няма как да изплюеш, възторжено вкусно е, отново оформяш с устни кръгъл отвор, този път широк и смешен, и дишаш учестено, опитваш да се охладиш, докато сълзите се струпват във вътрешните ъгълчета на очите.
[…]
– Херцогинята съвсем снишава глас. Много смърт е приел този град. Винаги е близо до нас. Мария-Антоанета е гилотинирана на площада пред нашия хотел. Даяна катастрофира в тунела до нашия ресторант. Париж създава смъртни опасности на всяка крачка, до всяко „наше“ място. Но ако успееш да ги избегнеш, празникът е безкраен! Вижте този площад. Каква въртележка от асфалт, таксита, пресичащи пешеходци, млади чинари и нощни отблясъци. Какво удоволствие! И после моста, и после Tour Eiffel в далечината. Хипнотичен екстаз!
Из разказа „Калас на живо“
стр. 151–154
Театро Реджо, Торино, април 1973
Скъпа майко,
В Торино съм. От няколко седмици репетираме „Сицилиански вечерни“ за откриването на новия театър. Събитие с голяма тежест. Чака се от четиресет години. Тогава старият театър изгорял. Само фасадата му останала. Всичко друго е строено наново. Едно чудо на архитектурата! Модернистично, не съвсем по моя вкус. Акустиката в залата обаче е добра. Това е най-важното.
Моят договор с театъра тук е отпреди година. А преди месец разбрах, че Мария Калас ще е режисьор! Най-после се запознах и лично с нея. С „гласа на века“! За мен магическия глас от ламповото радио, който ме доведе в Италия.
Открих две жени. На сцената великата примадона Калас. Извън сцената една тъжна жена – Мария. За мен тя е най-великата певица на нашия век. Страхотен музикант и поради това голяма актриса. Търси всичко в музиката. Познава ролята на Елена в най-малки детайли. Пее я в „Ла Скала“ преди двадесет години с Борис Христов. Чете музиката брилянтно. Знае как да постави ударението върху точната дума, музикално и лингвистично. Често застава зад мен и пее партията. Сякаш иска да я изпее отново и в спектакъла. Докосваме ме. Харесва ù да е около мен, да обменяме ентусиазъм. Носталгията по сцената се усеща силно и това понякога ме натъжава.
За мен Мария няма недостатъци. Когато вътрешният ù огън избухне, тя е най-величественото същество, което съм виждала. Нашата връзка е много красива. И много борбена, всяка отстоява собствената си гледна точка. В един момент ми предложи да държа ръцете си отворени през цялото четвърто действие, защото Елена се разкъсва между любовта към родината и любовта към Ариго. Едната ръка бележи родината, а другата любимия. Отговорих, че ще го направя, но само ако жестът се появи спонтанно. И той наистина се появи. Тя възкресяваше собствените си вълнения от времето, когато пееше I Vespri. Аз исках да стигна сама до вярното чувство. Имахме два различни пътя, които обаче доведоха до един и същи резултат. Тя също е зодия стрелец. И двете сме за справедливостта. Разказа ми, че веднага след като приела да режисира, ù се обадили да ходатайстват за друга певица, вместо мен. Мария ги отрязала. Договорите трябва да се спазват, казала им.
Имахме момент на сблъсък. Все ми казваше да не пея тъмно и в маска. Вместо това „отваряй, отваряй, отваряй…“ На третия ден ù казах: Госпожо, искате от мен да правя обратното на това, заради което винаги съм Ви се възхищавала. Заради което съм искала да бъда като Вас. Моля Ви, не го правете. Тя ме погледна стреснато, замисли се, понечи да отвърне, но се спря. Вместо това ми обърна гръб и повече не ми проговори.
[…]
Мълчанието ми тежеше. Чудех се какво да направя. Вечерта, за помирение, ù изпратих голям букет от рози в хотела. На следващата репетицията се прегърнахме силно. В очите ù имаше сълзи. Каза ми да отида след това на вечеря при нея. И там, на пианото в хотелския апартамент, ми изпя цялата опера! Беше красиво и трогателно!
Из разказа „Боволо“
стр. 170–172
Крис пое дълбоко дъх.
– Случи се нещо странно. Тази вечер, на тръгване от София.
Бети се обърна към сестра си. Лицето ù беше неясно светло петно.
– Бързах по пътеката между входа на кооперацията и улицата – продължи Крис. – Куфарът, постоянно запираше колелца в разбитите плочки. Почти бях стигнала таксито, когато блясък всред сухите храсталаци, току пред напречния тротоар, хвана окото ми. Всъщност закова ме на място. Всмука ме. Чакаше ме – Крис направи пауза. Опитваше се да види очите на сестра си. – Реших, че е бижу. Голямо, обло и блестящо. Приклекнах, грабнах го, пъхнах го в джоба на палтото и изтичах към таксито.
Моторницата леко намали, докато подминаваха тухления зид, ограждащ почти идеалния квадрат на гробището „Сан Микеле“.
– На летището го разгледах. Абсолютна сфера, пълни шепата ми, значи към два-три сантиметра в диаметър. На пипане е гладка и кадифена, на цвят – възбяла, почти сребриста. Не беше бижу. От едната страна имаше изрисуван човешки ирис. Син. Почти като нашите. Сферата се оказа очна ябълка! Изкуствено око!
– Мамка му! – изруга Бети и удари с длан по кожения диван.
Крис продължи.
– Беше абсолютно чисто, знаеш колко съм гнуслива, но това око беше абсолютно чисто. Първородно чисто! – почеса се по лявата скула. – Смятам, че това е перла.
– Кой би направил от перла очна протеза?
– Да, и защо.
Първите къщи на града вече добиваха очертания. Лодката намали още. Ограниченията за скорост бяха строги, никакви солени вълни, които да разяждат фасадите на сградите.
– Има и друго.
– Ама ти си пълна със съкровища днес! Какво?
– Когато я стисна в дланта си, светлината става по-ярка – Крис спря след първото изречение, търсеше по-точни думи. Не идваха. – Всичко става по-красиво. – Отново направи пауза и промърмори повече на себе си. – Виждам…повече.
– Звучи налудничаво, признавам.
Крис бръкна в джоба си и извади окото. Хладната му светлина озари дланите ù.
© Петър Барбалов, 2026 · © LOCUS PUBLISHING, 2026.
Сборникът „Казвам на децата и другите“ е наличен в книжарниците и на сайта на издателството ТУК.
