Четем „Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас: Сензацията на еротичната литературна сцена

Една от най-нашумелите авторки на любовни романи се появява за пръв път на български със спираща дъха история

 

По книжарниците вече може да откриете „Пънк 57“ – дългоочаквания роман на американската авторка Пенелъпи Дъглас, превърнал се в истинска сензация на еротичната литературна сцена в световен мащаб.

Романът, който светкавично печели сърцата на няколко поколения читатели,  е пламенна история за страст, тайни, музика, истинско приятелство и среща, след която нищо никога няма да е същото. 

Той е Миша. Тя е Райън. Като деца са се свързали случайно един с друг в училищна програма за размяна на писма и никога не са спрели да си пишат. От спорове за това чий музикален вкус е по-добър и коя пица е по-вкусна писмата им прерастват в емоционални откровения за най-личните им мисли, мечти и желания.
Райън е музата на Миша. Думите ѝ се преплитат в текстовете на песните му, вдъхновяват мелодиите му и го подтикват да бъде по-добър. Миша е най-близкият човек на Райън – единственият, който я познава наистина и пред когото тя се осмелява да бъде себе си. 

Седем години двамата си пишат непрестанно, като спазват само три прости правила: никога да не се виждат, никога да не си звънят и никога да не търсят другия в социалните мрежи… Три правила, за да не нарушат това чудесно приятелство, което имат. Но правилата се създават само за да бъдат нарушавани. 

Когато Миша внезапно спира да отговаря на писмата на Райън, тя не знае какво се е случило с него. Единственото нещо, което я разсейва от болезнената мисъл за него, е новият ученик – мистериозният, красив и опасен Мейсън, който я вбесява до краен предел с нахаканото си поведение и най-нахално успява да се намести в  мислите ѝ и да разпали копнеж и желание, каквито никога досега не е изпитвала.

Но дали е възможно загадъчният непознат да запълни дупката, която липсата на Миша е оставила в сърцето на Райън? И дали двамата нямат повече общо, отколкото тя е предполагала?

Бестселъровата авторка Пенелъпи Дъглас се появява за пръв път на български с една от най-вълнуващите си истории, завладяла безброй фенове на романса по цял свят. В духа на книгите на Л. Дж. Шен и Ел Кенеди, „Пънк 57“ е неустоим разказ, в който изгарящата химия между героите се усеща от всяка страница, а пътят към истинската любов е изпълнен с неочаквани обрати. 

Из „Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас 

Глава 1

Миша

 

Скъпи Миша, Не съм ти разкривала никога моята срамна тайна, нали? 

Не, не гледам „Тийн мама“ като теб. 

Хайде, отречи го де. Човече, знам, че не си длъжен да го гледаш със сестра си. Тя е достатъчно голяма, за да гледа телевизия сама. 

Това е нещо много по-лошо и леко ме е срам да ти го кажа. Но мисля, че негативните чувства не трябва да се премълчават. Веднъж може, нали? 

В училище има едно момиче. От онзи тип е, знаеш, мажоретка, популярна, получава всичко, което поиска… Не искам да признавам това, особено на теб, но преди време исках да съм такава. Част от мен все още го иска. 

На теб би ти била абсолютно противна. Тя е всичко, което ние с теб не понасяме. Злобна, надута, повърхностна… В главата ѝ не се задържа дълго мисъл, сещаш се, нали? А аз винаги съм ѝ се възхищавала. 

И не ми върти очи. Знам, че го правиш. 

Просто… въпреки всичките си ужасни качества с нея винаги има народ. Разбираш, нали? 

Завиждам ѝ малко. Добре де – много ѝ завиждам. 

Гадно е да си сам. Гадно е да си на място, пълно с хора, и да усещаш, че те не искат да си там. Все едно си на парти, на което не си поканен. Никой не знае дори как се казваш. А и никой не иска да знае. На никого не му пука за теб.

Дали ти се смеят? Говорят ли за теб? Дразнят се, защото техният перфектен свят би бил още по-готин, ако не си там да им разваляш картинката. 

И се надяват, че накрая ще схванеш намека и ще се ометеш. 

Доста често се чувствам така. 

Знам, че е жалко да искаш другите да те приемат. Знам, че ще кажеш, че е по-добре да си сам, но верен на принципите си, отколкото да си сред тълпата и да предаваш себе си, но… На мен това още ми е важно. 

Усещал ли си го някога? 

Чудя се дали на мажоретката ѝ е познато това усещане. Когато купонът свърши и всички се разотидат. Когато денят отмине и тя вече няма с кого да се забавлява. Когато си свали грима, когато изтрие дръзкото изражение и демоните, които държи заключени, започнат да си играят с нея, защото няма с кого другиго. 

Сигурно не. Нарцисистите не изпитват несигурност, нали?

Това вероятно е хубаво. Сигурно е готино.

 

Телефонът ми вибрира на централната конзола на пикапа и аз спирам да чета писмото на Райън, за да прочета съобщението. 

По дяволите. Много закъснях. 

Момчетата се чудят къде съм, а аз имам още двайсет минути път до склада. Защо не мога да бъда невидимият басист, от когото никой не се интересува? 

Продължавам да мисля върху думите ѝ, превъртайки изречението в главата си. Когато изтрие дръзкото изражение… 

Това изречение наистина ме впечатли първия път, когато прочетох писмото преди няколко години. И сто пъти след това. Как е успяла да каже толкова малко и толкова много едновременно?

Отново се връщам към последната част, нищо че знам как завършва писмото – просто обичам нейното отношение и начина, по който ме кара да се усмихвам.

ОК, извинявай. Направих една Фейсбук пауза и сега се чувствам по-добре. Не знам кога се превърнах в такъв идиот, но се радвам, че ме търпиш. 

Продължавам напред. 

Само за протокола, искам да уточня във връзка с последния ни спор, че Кайло Рен НЕ Е бебе. Ясно ли е? Той е млад, импулсивен и е свързан с Анакин и Люк Скайуокър. Да, добре, хленчи! 

Това изненада ли е? Ще се оправи. На бас! На каквото кажеш.

 Така, трябва да ставам. Само да кажа, за да отговоря на въпроса ти – текстът на песента, който ми изпрати предния път, е страхотен. Продължавай, нямам търпение да прочета цялата песен. 

Лека нощ. Приятни сънища. 

По всяка вероятност ще спра да ти пиша сутрин. 

Райън

 

Засмивам се на препоръките ѝ за „Принцесата булка“. Това го повтаря от седем години. Първата година ученици от моя клас трябваше да си пишат с ученици от нейния като част от училищен проект за петокласници. 

Когато свърши учебната година обаче, ние не спряхме да си пишем. Въпреки че сега живеем на по-малко от петдесет километра един от друг и имаме Фейсбук, пак си пишем, защото така комуникацията ни продължава да е специална.

Аз не гледам „Тийн мама“. Седемнайсетгодишната ми сестра го гледа и аз се зазяпах. Веднъж. Не знам защо въобще го казах на Райън. Само ѝ дадох повод да ме дразни, мамка му.

Сгъвам писмото, а протритата черна хартия заплашва да се разкъса по ръбовете, ако още веднъж го разгъна и прочета. Писмата ни много се промениха през годините. Нещата, за които говорим, темите, по които се караме, почеркът ѝ… От големите груби букви на момиче, което току-що се е научило да пише ръкописно, до сигурния, излъчващ увереност почерк на жена, която знае коя е.

Хартията обаче е една и съща. Същото е и сребърното мастило, с което пише. Когато видя нейните черни пликове в купчината с поща на кухненския плот, винаги усещам прилив на приятна доза адреналин. 

Плъзгам писмото в кутията при някои от другите ми любими писма на Райън, вземам химикалката и я задържам над бележника, който е в скута ми. 

– Дай размах на дързостта си, очи и устни очертай – шепна на един дъх, докато пиша, – запуши пукнатините, на цепките нов цвят придай. 

Спирам и се замислям, като хапя долната си устна и дъвча пиърсинга си. 

– Малко грим – мърморя си аз, а думите кръжат из главата ми, – за да скриеш торбичките под очите, и малко руж на бузите, за да се разнесат лъжите. 

Бързо записвам думите, драскулките едва се четат в тъмния пикап. 

Телефонът вибрира пак и ме сепва. 

– Добре де – ръмжа аз и искам проклетите съобщения да спрат. 

– Момчетата от бандата не могат ли да организират партито, ако ме няма пет минути? 

Забивам химикалката в листа хартия и се опитвам да довърша мисълта си, но спирам, за да намеря думите. Какво беше, по дяволите? „Малко грим, за да скриеш торбичките под очите…“ 

Стискам очи, повтарям стиха отново и отново, за да си спомня как беше нататък. 

Въздъхвам. Мамка му, няма го.

По дяволите. 

Щраквам химикалката и я хвърлям заедно с бележника върху пътническата седалка на раптора. 

Мисля за последното ѝ изречение. На каквото аз кажа, а? 

Ами ако кажа на един телефонен разговор, а, Райън? Да чуя гласа ти за първи път? 

Но не. Райън иска да запази статуквото на приятелството ни. И в крайна сметка това работи. Защо да рискуваме да загубим тези отношения, като ги променим? 

Вероятно е права. Ами ако чуя гласа ѝ и писмата ѝ вече престанат да бъдат толкова специални? Представям си я чрез нейните думи. Това би се променило, ако чуя гласа ѝ. 

Какво ще стане обаче, ако чуя гласа ѝ и той ми хареса? Какво ще стане, ако нейният смях в ухото ми или дишането ѝ в телефонната слушалка ме пленят толкова, колкото и думите ѝ, и аз поискам още?

Можете да поръчате „Пънк 57“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.