Четем „Невидимите фурии на сърцето“ на Джон Бойн
В древногръцката митология фуриите са богини на отмъщението и оттук вече разбираме, че това е сериозен, дълбок роман, който няма да ни остави равнодушни. „Невидимите фурии на сърцето“ на Джон Бойн, която излиза с логото на „Лабиринт“, е книга най-вече за любовта, невинаги такава, каквато си я представяме, понякога предателска, понякога убийствена. За любовта не само към друг човек, но и към себе си и за стремежа да се приемем такива, каквито сме.
Сирил Ейвъри не е истински Ейвъри, както постоянно повтаря баща му. Съвсем млада майка му е прогонена от родното си село в дълбоката провинция на Ирландия, след като се разчува, че чака извънбрачно дете. Сирил е осиновен от богато ексцентрично семейство в Дъблин, където не му липсва нищо. Освен любов.
Така започва животът на това момче, пълен с победи и разочарования, с невероятни съвпадения и съдбовни постъпки. Предстои му да извърви тежкия път към себе си, към своята идентичност и корени, за да приеме нетрадиционната си сексуалност и да преглътне жестокостта на света.
Това е най-личният роман на Джон Бойн, един от най-интересните ирландски писатели, и в него откриваме внушителна панорама на живота в Ирландия от средата на ХХ век до наши дни, видян през очите на един мъж, който не е негодник, въпреки че причинява болка, не е злодей, въпреки че се случва да мами, не е герой, въпреки че спасява и обича.
Трогателна, драматична и живописна одисея на един обикновен човек и на цяла една нация, залутани във времето. Увлекателна, скандална, парадоксална, на места забавна, дълбока и умна книга.
По-долу четете откъс от книгата „Невидимите фурии на сърцето“ от Джон Бойн:
Във фоайето вече можех да си поема въздух, но там срещу мен се зададе Дана с разперени за прегръдка ръце и някакъв неописуем музикален поздрав, напиращ от начервените устни, и аз се обърнах и хукнах по стълбите, взимах по две наведнъж, след което тичешком продължих по коридора на петия етаж, където бяха апартаментите и където на апартамента на младоженците беше отредено почетно място в средата. Извадих трескаво ключа и влязох, затръшнах вратата и още напът към спалнята свалих вратовръзката със замах, от отворения прозорец полъхваше хладен ветрец и аз вдишах и издишах дълбоко, докато сърцето ми се върна към нормалния си ритъм. След това седнах на крайчеца на леглото, само че изящната дантелена кувертюра, поръсена с розови цветчета, ми действаше потискащо и аз почти веднага станах и се преместих на канапето.
Завъртях златната халка, пъхната преди малко на безименния пръст на лявата ми ръка. Тя изскочи лесно и аз я пуснах в дланта си да усетя тежестта ѝ, след което я оставих до неотворената бутилка червено вино на помощната масичка. С Алис бяхме обикаляли цял следобед в събота да си изберем халки и си прекарахме страхотно, похарчихме повече пари, отколкото възнамерявахме, а след това седнахме да хапнем в едно ресторантче и на мен ми беше толкова хубаво с нея, че бях започнал да се питам дали наистина приятелството ни няма да разцъфне в любов. Самозалъгвах се, разбира се, любовта беше едно, страстта – съвсем друго.
Отчасти съжалявах за признанието си пред Джулиан, но едновременно с това усещах и как в гърдите ми клокочи потисканият с години гняв, че съм бил принуден да крия истинската си същност толкова дълго. В църквата той беше заявил, че ако съм му казал истината от самото начало, за него нямало да има никакво значение, само че аз не му вярвах. Изобщо нямаше да стане така. Ако му бях признал какво изпитвам към него, докато деляхме една стая в Белвъдиър, той щеше да поиска да го преместят. А дори и да беше проявил някакво разбиране и благоразположение към мен, новината бързо щеше да се разнесе и другите момчета щяха да превърнат живота ми в ад. Свещениците щяха да ме изключат и даже и у дома нямаше да съм добре дошъл. По-добре Чарлс и Мод да не се бяха срещнали, мислех си. По-добре пътищата на семейство Ейвъри и на семейство Удбийд да не се бяха пресекли. Дори и аз пак да си бях същият, поне нямаше да се забъркам в тази ужасна каша. А може би просто щеше да се появи някой друг Джулиан, дали имаше друг като него, който така да ме заплени? Друга Алис? Нямаше как да знам. Замислех ли се за всичко това, ме заболяваше главата.
Пристъпих към френските прозорци, от които се излизаше на балкона, и предпазливо надникнах навън като някоя от по-маловажните кралски особи, след като тълпата вече се е разотишла. За първи път имах възможността да се насладя на разкриващата се над върховете на дърветата гледка към парка „Сейнт Стивън“. Ето това беше Дъблин, столицата на Ирландия. Мое родно място и обичан от мен град и същевременно туптящото сърце на страна, която ненавиждах. Град, пълен с добродушни наивници, нещастни лицемери, неверни съпрузи, затварящи си очите свещеници, бедняци, които не получаваха помощ от държавата, и кръвопийци милионери. Сведох поглед към колите, които заобикаляха парка, към конете и файтоните с туристи, към спиращите пред хотела чужденци. Дърветата пращяха от зеленина, идеше ми направо да разперя ръце и да литна, да се издигна над тях и да огледам езерото, после да се устремя към облаците като Икар, с радост щях да се оставя слънцето да ме изпепели и да изчезна в небитието.
Слънцето напичаше и аз свалих сакото и жилетката, хвърлих ги в стаята и те се закачиха на облегалката на канапето. Обувките като че ли малко ми стягаха и ги събух, веднага след това свалих и чорапите, да стъпиш бос на каменния балкон, беше адски ободряващо. Вдишах свежия въздух и усетих как ме изпълва спокойствие.
Ако балконът продължаваше още малко над улицата, можех да пристъпя напред и като завъртя глава наляво, да видя Парламента, където бяхме преживели едно от първите си приключения с Джулиан. По-нататък, където вече погледът ми едва ли можеше да достигне, беше Дартмът Скуеър и къщата, в която бях израснал и която с Мод бяхме принудени да напуснем позорно, когато Чарлс се озова в затвора, и където за първи път бях зърнал Джулиан, след като преди това смаяно бях видял Алис да изскача с писъци от кабинета на моята осиновителка на втория етаж. И където се бях влюбил още преди да съм наясно какво означава тази дума.
Докато размишлявах над тези спомени и се радвах на прохладния полъх, повдигащ духа ми, ми се видя съвсем естествено да си сваля ризата и да оставя ветрецът да гали голите ми гърди. Даже беше толкова приятно, толкова унасящо, че разкопчах колана и събух панталона, не изпитвах нито срам, нито свян, че стоя на десетки метри над улиците на Дъблин само по гащи.
Извърнах глава надясно, само че сградите в северния край на парка не позволяваха да видя апартамента на Чатам Стрийт, където навремето бях живял с Албърт Тачър и трябваше да се примирявам с думкането на таблата на леглото му по стената всяка вечер. Де да можех да се върна седем години назад, помислих си, и да променя нещата…
Така и така бях стигнал дотук. Какво имах да губя? Свалих гащите и ги изритах в стаята, чувствах се леко главозамаян, надничах през перилата и оглеждах града, гол както майка ме е родила.
Ако погледът ми можеше да стигне до всяка точка на света, можех да го насоча към другия край на Дъблин, през Килдеър и Типърери, оттатък Корк Сити и чак до малкото пръстче на крака на страната, където беше Голийн и където, макар и тогава да не го знаех, точно в този момент полагаха в гроба дядо ми и баба ми, блъснати от кола след опелото на отец Джеймс Мънроу, свещеника, прогонил майка ми оттам преди двайсет и осем години. Щях да видя как шестимата ми вуйчовци стоят край гроба, подредени както винаги като аптекарски шишета по възраст и глупост, а собствения ми баща, мъжът, чието семе беше покълнало в утробата на майка ми, стои отстрани, приема съболезнованията на съседите и се чуди дали след това трябва да ги почерпи по едно в кръчмата на Фланаван.
Щях да видя всичко, стига погледът ми да можеше да стигне дотам, само че не виждах нищо, защото бях прекарал целия си живот сляп и глух, ням и неук, лишен от всички сетива с изключение на онова, което контролираше нагона, и това ме беше докарало до този кошмар, от който, сигурен бях, нямаше измъкване.
Лесно беше да се кача на перилата и да разклатя крака във въздуха. Толкова лесно, че се зачудих защо не съм го направил досега. Сведох поглед към улицата под мен, към голотата ми, надвиснала над нея, никой не поглеждаше към небето да ме види. Залюлях се леко напред-назад, оставих центърът на тежестта ми и вятърът да свършат работата си. Ръцете, стиснали здраво желязото, малко по малко започваха да охлабват хватката си.
Пусни се, казах си.
Пусни се.
Просто падни…
Поех си дълбоко дъх и последната мисъл, която позволих да премине през ума ми, не беше за майка ми, за осиновителите ми, за Джулиан или за някого от непознатите, с които по принуда бях задоволявал страстта си в мрака години наред. Последната ми мисъл беше за Алис. По този начин щях да ѝ се извиня за това, което ѝ бях причинил. Да ѝ върна свободата. Най-сетне бях в мир със себе си, вдигнах ръце и оставих тялото ми да се наклони напред.
Изведнъж от улицата се разнесе детски глас:
– Виж, мамо, онзи човек е без дрехи!
Дръпнах се стреснато. Пръстите ми отново стиснаха желязото. Чух викове откъм парка „Сейнт Стивън“, писъци, вълнение и суматоха, смях и ужас. Сведох поглед към насъбралата се тълпа, шеметът, от който досега нямаше и следа, изведнъж ме връхлетя и едва не паднах вече когато не го исках, наложи се да впрегна всички сили и да се съсредоточа, за да се прехвърля от другата страна на парапета, да не обръщам внимание на идващите отдолу писъци и смях, да прогоня мисълта, че всички са ме видели. Строполих се в стаята, лежах задъхан на килима, не можех да си обясня защо съм гол. И в този момент звънна телефонът.
Превод ВЛАДИМИР МОЛЕВ
Можете да поръчате книгата през фейсбук страницата на издателството ТУК.
