Четем „Политиката като призвание“ и „Науката като призвание“ от Макс Вебер

Две лекции (Политиката като призвание и Науката като призвание) от  Макс Вебер излизат в общ том с логото на издателство „Изток-Запад“.

Книгата обединява двете прочути лекции на Макс Вебер, изнесени в Мюнхенския университет след Първата световна война в края на живота му. Посветени са на политиката и на науката като професионални дейности и като лично призвание. Самият той не става политик, но се е колебаел между двете области, като се посвещава на социалните и хуманитарните науки с огромна страст. Вебер е един от основателите на социологията и с цялото си творчество принадлежи към най-големите модерни – Ницше, Фройд, Маркс.

Максимилиан Карл Емил Вебер (1864–1920) e германски юрист, икономист, признат класик в областта на социологията и един от основателите ѝ като научна дисциплина. За основно философско наследство на М. Вебер могат да се считат тезите му, свързани със стопанската етика и социология на религията. По мнението на самия философ, социологията се занимава с разбирането на конкретните исторически събития, с действителността, тя е длъжна да установява общите правила, но не като цел, а като средство, защото идеалът в естествените науки се отхвърля като неприемлив.

Трудовете на Вебер продължават да оказват своето въздействие върху развитието на социологията и в наши дни.

По-долу четете откъс от книгата:

Въведение

В тази книга са събрани двете прочути публични лекции на Макс Вебер, изнесени пред студенти в Мюнхенския университет през 1919 г., една година преди смъртта му. Предмет на лекциите са политиката и науката, разгледани като особени полета на професионална дейност и лично призвание. Интересното е, че самият Вебер до края на живота си остава раздвоен между тези две житейски поприща.

Наистина, няколкото негови опита за по-убедително навлизане в политическия живот в Германия не са особено успешни, било защото не бил оценен като политик, било поради непригодността му за политически компромиси, които са същина на политиката. Но Вебер, който живее по времето на кайзер Вилхелм и Първата световна война и е свидетел на избухналите в нейния край революции, запазва интереса си към политиката и следи отблизо вътрешно- и външнополитическите събития. Освен от актуалната политика той се интересува теоретично от политическите обединения и системи на управление, от тяхното историческо развитие, както и от професията на политика. В крайна сметка посвещава живота си на науката с рядко срещана страст и интензивност, с буквално свръхчовешки порив към знание. И все пак Вебер не е академичен учен в тесния смисъл, и то не само понеже болест му попречва да се заеме с академично преподаване, а защото не се задоволява единствено с научните занимания и не се затваря в тясно академичен кръг. В научната си дейност навлиза в много области и поставя на разглеждане фундаментални проблеми на модерността. Поради това, освен за един от основоположниците на социологическата наука, Вебер е смятан и за един от най-значимите социални мислители на XX в. изобщо.

В лекцията „Политиката като призвание“ Вебер се спира на съществени въпроси на политическата дейност и нейната организация: какво представлява и как се е развила модерната форма на политическо обединение – държавата, как са се развили нейните представителни органи, бюрократични апарати и партиите, за да стигне до личностните качества, които изисква от човек „призванието“ за политик, до политическата етика и етическите антиномии на действието изобщо. Ще коментирам отделните проблеми и някои ключови понятия. Модерната държава е специфичен вид социално обединение (в терминологията на Вебер е вид Anstalt), чиито основни понятийни белези са териториалността и принудителното (а не доброволно) членство, наличието на специален „щаб“ от хора, зает с поддържане на общозадължителен и общовалиден ред. Държавата според Вебер не може да се дефинира със съдържанието на извършваните от нея дейности, тъй като едва ли има задача, която тя да не е поемала, а и такава, която да е присъща само на нея. Тя може да бъде определена само чрез едно специфично за всички политически обединения средство, а именно – физическото насилие, реално или потенциално, т.е. заплаха с насилие. Нещо повече, спецификата на модерната държава е, че тя е монополизирала това средство за себе си, за разлика от миналото, когато и други социални обединения (напр. родът) са си служели с него. Така днес само държавата може легитимно да упражнява физическа принуда и насилие.

Държавата изобщо е „отношение на господство“ на едни хора над други, опиращо се върху (смятано за легитимно) насилие. Тук възниква проблемът: защо хората се подчиняват на господството, какви са вътрешните (психологически) мотиви на подчинението и най-вече защо установеният ред се приема за валиден, върху какво почива неговата „легитимност“. Вебер разкрива три различни източника на легитимност на едно господство, които залягат в основата на предложената от него типология на господството. Това са авторитетът на обичая – господство на традицията; авторитетът на необикновената лична дарба – харизматично господство; и авторитетът на фиксирани норми и правила – господство на закона, легализъм.

Освен върху определена представа за легитимност господството се опира върху организация – „щаб“ (или апарат) от хора, чрез който се извършва управлението и материални средства (като пари, сгради, оръжие, транспорт и пр.), с които то си служи. Бюрокрацията, т.е. наличието на чиновнически апарат, е изключително мощен инструмент на господството, който според Вебер може да бъде прилаган от различни сили и в различен интерес, без самите чиновници да разполагат непременно със собствена власт.

В определени случаи обаче бюрократичният апарат може да се домогне до собствена властова позиция в политическото обединение. Бюрокрацията основава господството си върху професионално познаване на делата на управлението, и то както професионални знания и умения, така и служебно познаване на конкретните факти – Вебер я нарича „власт по силата на знание“. Нейно специфично средство е тайната, с която обгръща знанията и намеренията си. Именно тя е изобретила понятието „служебна тайна“ в стремежа си да изключи всякаква публичност, критика и контрол над своите намерения и действия. Както изтъква Вебер, със силата на професионалното знание, умножена по силата на тайната, бюрокрацията може да направи безсилен не само един монарх дилетант, но и един народ или парламент. Автентичен парламентаризъм, в смисъл на колегиално управление от парламент и парламентарен отбор на водача е възможен според Вебер най-вече при двупартийна система, и то при господството на „нотабили“ в партиите, т.е. тогава, когато те представляват „свити“ от привърженици на социално и икономически издигнати лица. Примери са ранният английски парламентаризъм и ранният парламентаризъм във Франция. Издигането на представителни тела от вида на парламентите до властов фактор в държавата се е извършило в хода на експроприиране на монарха от власт най-напред в Англия, където властта на парламента е била част от „неписана конституция“. Процесът на масово демократизиране с въвеждането на всеобщо избирателно право влиза в противоречие с този „аристократичен“ парламентаризъм и го обезсилва. Парламентът се превръща все повече във фасада, а действителната власт се упражнява от партиите и техните водачи. При съвременните условия парламентите не „правят“ политиката, а още по-малко са органи за колективно ръководство. Все пак дори при системата на „водаческата демокрация“ (по-надолу) те имат съществени функции: осъществяват законодателна дейност и утвърждават бюджета, упражняват контрол върху политиците и чиновниците, осигурявайки публичност на управлението, гарантират гражданските права и свободи, служат като школа за възпитание на политически качества у водачите, осигуряват приемственост в управлението и мирно елиминиране на водача, когато той загуби доверието на масите. Вебер отхвърля всяка идея за елиминиране на парламента от политическия живот и замяната му било с професионално-съсловно представителство или с едноличен политически водач.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.