Първа среща на българските читатели с „Тръпка“ на Марта Джидо

август 29, 2022 Аврора

Издателство „Парадокс“ кани всички почитатели на стойностната литература на приятна вечеринка с литературен и винен привкус, на която ще запознаят публиката с младата полска авторка Марта Джидо и ще представим романа ѝ „Тръпка“, удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2019 г.

Събитието ще се състои в понеделник, 29 август 2022 г., от 18.30 ч, в двора на Къща за литература и превод, София, ул. „Латинка“ 12.

Срещата ще бъде открита с поздравителни думи от Ивона Якушко-Дудка, съветник в Посолството на Република Полша, и.д. директор на Полския институт в София, а водещ на събитието ще бъде Дарина Анастасова (БНР). С коментари за книгата ще се включат нейният преводач, Петър Лянгузов (БКИ Варшава), и Кристиян Янев (СУ „Св. Климент Охридски“).

Преводач на срещата ще е Милена Милева (БТА).

Марта Джидо (1981) е полска писателка, сценарист и режисьор на документални филми, завършила Лодзкото филмово училище „Леон Шилер“. В съавторство с Пьотр Сливовски заснема редица ленти, сред които „Даунтаун“ (2010, удостоена с наградите „Кшищоф Кешловски“ на Полския филмов институт и „Холивудски орел“ през 2011 г.), „Солидарността според жените“ (2014), посветена на жените участнички в антикомунистическата опозиция и движението „Солидарност“ през 80-те години на миналия век, и „Силни жени“ (2018), проследяваща историята на първите полски суфражетки.

Писателския си дебют Джидо прави на 16-годишна възраст, като публикува кратки разкази в литературната периодика. Автор е на новелата „Следа от мама“ (2003), документалната книга „Жените на „Солидарност“ (2016), сборника с разкази „Сезонът на ягодите“ (2021) и романите „Мида“ (2005) , „Матрьошка“ (2013) и „Тръпка“ (2018), отличен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2019 г. В книгите си Марта Джидо застъпва теми като феминизма и еманципацията, женската солидарност, освобождаването от табутата на телесността, а героините ѝ не се страхуват да грешат – те са несъвършени, търсещи себепознанието, което да ги освободи от наложените им стереотипни роли.

За „Тръпка“:

Тя и той. Тийнейджъри от времето преди фейсбук и инстаграм, когато любовните писма се пишеха с химикалка, снимките се проявяваха от филм, а за да се обадиш по телефона се чакаше на опашка пред кабината – свят, лишен от привидната необходимост всичко да се случва на секундата.

Безумно влюбени един в друг и отбягващи на всяка цена думите „обичам те“, двамата опознават взаимно емоциите си и собствената си телесност, не се страхуват да експериментират, жадни да опитат от всичко.

Той и тя. Години по-късно двама души, около четиресетгодишни, се срещат случайно и разбират, че в тях тлее искрица от младежката страст. Някъде в рамките на ежедневността, между приготвянето на вечеря за децата и плащането на поредните вноски по кредита, те започват да се срещат и да си припомнят страстта, която ги е тласкала един към друг и едновременно с това не им е позволявала да бъдат заедно. Героите се връщат към преломните моменти, за да си зададат въпроса „какво можеше да бъде, ако… ?“

По-долу четете откъс от книгата:

Превод от полски: Петър Лянгузов

По онова време в полския език нямаше дума „полиамория“, толкова модерна днес. Затова пък второто лице единствено число беше от женски род, първото лице единствено число от мъжки род, а пък „ние“, множественото число го заобикаляхме отдалеч. Множество наречия и всичките в превъзходна степен. Имената само в звателен падеж и изговаряни на един дъх оръфани парчета от безглаголни изречения. Прошепвани или промълвявани звукоподражателни. Никакви въпроси, даже и реторични. Минало свършено време не съществуваше, нито повелително наклонение. Както в сицилианския диалект – нямаше бъдеще време, както в албанския език – не съществуваше думата „смирение“ и както в испанския – липсваше оная тънка разлика между „обичам те“ и „искам те“. Двата глагола се сливаха в един. Мек, пухкав и приятен за ухото. О, да, искам те, и то много. Te quiero mucho.

Сега, веднага, в този момент, вече.

„Je t’aime” и „moi non plus”.

Шепнех ти веднага след:

– Hijeta kanokoga tamaranai. Atatakaj iki o.

Това беше заклинание, чуто може би в песен, може би измислено, поднесено в ритъма на хайку и ухаещо на сърничка в студа. Думите не бяха важни, нито значението им, вкусвахме впечатлението и звука. Утре можеше да не се случи, а вчера беше вече минало.

Езиците не ни служеха, за да изговаряме думи и да ги подреждаме в изречения, а за да докосваме, вкусваме и галим.

Какво прави по-късно, през всичките тези години?

– Бях топла и приятна на допир съпруга, весела майка, пеех песни за лека нощ. Струваше ми се, че вече съм изстинала, успокоила съм се. В обятията си ме приютяваха други истории, други предизвикателства. Но жарта продължаваше да тлее и беше достатъчно само да се разпали.

Понякога мислеше ли за мен…? Или не, по-добре не говори.

Вятърът беше тих, августовски, ръката ти – както винаги хладна. Промъкнахме се през празната алейка в парка, през тъмния храсталак, седнахме на тревата. На небето изпълзя голям портокал и растеше там, като хвърляше погледи към нас над върховете на дърветата, а ниско долу, във водата, имаше друг, почти същия, макар леко набръчкан, по-голям портокалов брат от вътрешната страна на реалността.

– Отдавна исках да те доведа на този спектакъл – каза ти.

Седяхме мълчаливо и се възхищавахме на разиграващото се над нас представление. Когато завесата се спусна, се скрихме в колата ти, която беше паркирала под окото на камерите до близкия охраняван комплекс, под прозорците на тези, които изплащат толкова високи ипотеки, че вече нямат време да живеят. Стъклата се запотиха леко отвътре, прокарах пръст нагоре по бедрото ти, така както ти харесва, както ти харесваше някога, тоест тогава.

Настръхна. В началото малко се противеше.

– Ами ако някой ни види? Какво ще стане?

Любихме се бързо, неудобно, на спуснатите седалки. В това имаше нещо трогателно, като че за момент отново бяхме онези дечурлига, като че ли времето не съществуваше. Открих в теб онова момиче, моята-не-моя любовница отпреди години, с вкус на хладно езеро.

Петнайсетина минути по-късно аз успокоявах дишането си, ти бършеше бедрото си с кърпичка.

Попитах, повтаряйки въпроса ти:

– Ами ако някой ни види? Какво ще стане?

Очите ти блеснаха. Целуна ме и каза:

– Ще ни завиди.

Малко след това си включи телефона. Студена синя светлина на лицето ти и непознат за мен тембър на гласа ти.

– Мамка му, трябва бързо да се прибирам.

Запали двигателя, потегли мълчаливо. Пътувахме през празния град, на кръстовищата светофарите мигаха в оранжево. В нощната програма звучеше тревожна и еднообразна музика. В мен всичко трепереше, а ти караше най-малко с четиресет километра над позволеното.

Исках да те докосна още веднъж, но не знаех как.

Изхвърли ме на автобусната спирка. Гледах как колата изчезва зад завоя. Ти в нея. И вече те нямаше. Стърчах като глупак и не знаех за какво е всичко това, защо. Каза ми да изтрия номера ти, но аз и все едно го знаех наизуст. Реших, че като ми мине малко, веднага ще ти пиша. Че няма да ти позволя просто ей така да потънеш в нощта за още петнайсетина години.

Изпратих ти есемес, вече не помня точно какъв, написах какво чувствам, какво бих желал с теб и че вчерашната нощ според мен я приключихме прекалено бързо.

Накара ме да чакам отговор няколко часа и когато вече бях изгубил надежда, че ще ми пишеш – и наистина почти бях повярвал, че това няма смисъл, та нали най-възбуждащото е това, което може никога вече да не се повтори, значи нека не го повтаряме, нека го оставим така, да вървим – аз в своята, а ти в противоположната посока – тогава дойде отговор от теб.

Пишеше ми: „Уж всеки знае азбуката и уж буквите са достъпни за всички, но само ти успяваш да подредиш буквите в думи в такава последователност, че веднага да се подмокря“.