Ингар Йонсрюд се завръща с „Кръстницата“

На 26 август излиза от печат трилърът „Кръстницата”, подписан от автора на трилогията за комисар Байер, норвежкия журналист и писател Ингар Йонсрюд.

Кръстницата“ (превод: Стефка Кожухарова, 296 стр., цена: 20 лв., издателство Колибри) е зловеща семейна история. Черен хумор и странни персонажи населяват този роман, който потапя читателя в най-тъмните бездни на престъпния свят и на човешките взаимоотношения. След като излежава присъда за притежание на наркотици, Стела Свансон се зарича да скъса с предишния си живот. Ала първо трябва да се върне в родното си селце Вике на Западното крайбрежие, за да погребе човека, който я е тласнал по пътя на разрухата, собствения й баща Ринго. Преди 25 години пиянството му е станало причина за ужасен инцидент. Сега тя се опитва да събере парчетата от нещастния му житейски път и да разбере какво го е накарало да се обеси. Помага й нейната кръстница Естер, господарка на прочутото имение Вике, заможна жена и благодетелка на селото. Наследството на Ринго обаче подтиква Стела да преосмисли представата за своето минало и вместо да получи желаното спокойствие, тя се натъква на страховити заровени тайни и е принудена да отмъсти за близките си.

Ингар Йонсрюд вече има статут на звезда в криминалния жанр – с ярка индивидуалност и открояващ се почерк. Веднага след излизането си през 2015 г. „Виенското братство”, първата книга от трилогията за комисар Байер, се превръща в бестселър – високо оценен както от критиката, така и от широката публика. „Калипсо“ затвърждава успеха на своя предшественик и също оглавява класациите за най-добри трилъри, а „Кръстът“, венецът на трилогията, налага името на Йонсрюд като майстор на жанра в световен мащаб. Според мнозина именно тази поредица е достойният наследник на култовата трилогия „Милениум” на Стиг Ларшон!

По-долу четете откъс от книгата на Ингар Йонсрюд – „Кръстницата“

„Кръстницата“

Из ПРЕДИСЛОВИЕ НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ЛАЙФ 

 

Проломът носеше прозвището Пролом на Симон, защото тук контрабандистът на едро Симон Вике заловил митничаря, вдигнал го с голи ръце и запратил злощастника в бездната. 

Всички във Вике бяха чували тази история, но най-запознат с нея бе полицейският началник Лайф, който бе прекарал целия си живот в долината. Лятно време той водеше внучетата си до висящия мост и им разказваше за кончината на клетия митничар. После им обясняваше как един от предшествениците му на началническия пост тръгнал от долината, спуснал се по каменистата клисура и видял нещо да проблясва под планинския мъх, точно до сцепения череп на митничаря. Скоро станало ясно, че в планината има злато, и миньори от близко и далеч се стекли тук да опитат късмета си в шахтите. 

Но това време отдавна бе отминало, сега въженият мост се поклащаше лениво под тежкото туловище на Лайф. Той се спря, за да забърше потта под шапката с наушници, протегна се и се загледа напред. Пред него скалната стена проблясваше от леда и ромолящата вода. После се обърна към долината, селището и фиорда в далечината, пое си дъх, а погледът му попадна върху следите от обувките на Тобиас по пътеката. Само при мисълта за младия чиновник утрото му се помрачи и той изсумтя раздразнено. 

В смърчовата гора никой не можеше да чуе пръхтенето на полицейския началник. Самият той едвам се чуваше. Под сенките на дърветата снегът от първата сурова зимна нощ се бе задържал, но по пътеката се бе стопил и се бе превърнал в жвакаща под обувките киша. Освен това Лайф постоянно подсмърчаше. Щом скалата на термометъра паднеше под нулата, на носа му се образуваше една прозрачна капчица, която, освен ако случайно не паднеше в мустака му, постоянно си висеше оттам. 

Лайф бе изпратил подчинения си на разузнаване. Не че полицейският началник очакваше неприятности, в крайна сметка бяха тръгнали по петите на един стар и немощен човечец, но винаги трябваше да се внимава с хора, които внезапно се скриват от чуждите погледи и отиват да живеят в нищото. 

 

Пътят през гората не беше дълъг, скоро дърветата се разредиха и Лайф се озова пред полегат хълм. Ако беше дошъл тук преди стотина или дори повече години, мястото би гъмжало от хора. От силоза, в който при обогатяването на рудата кварцът от мината се наситняваше, щеше да се вдига такъв тътен, че мъжете щяха да си крещят, за да се чуват, докато маневрират с количките си по тесните коловози, укрепват отводнителните канали на язовира или прибират конете в конюшнята. Комините щяха да пушат, миризмата на храна от дюкянчетата да се завира в носа, а стане ли време за взривяване на мината, земята щеше да се разтресе така, сякаш някой исполин е на път да се прехвърли през билото на планината и да поеме към платото на изток. 

Но с изключение на Лайф, сега тук нямаше жива душа. Повечето постройки бяха съборени, а малкото останали колиби се рушаха. Железопътните релси бяха погълнати от земята. Подаваха се само на места, подобно на кости на загниваща ръка, сочеща към решетъчните врати пред входовете на мината. Модерните сини бараки, пръснати сред къщурките, изглеждаха чужди и не на място. А избеляла табела на един стълб предупреждаваше за скрити шахти и дупки в околността. 

Да, това беше къщата „Мелницата“. Навярно солидните дървени стени бяха обезсърчили онези, които са искали да разчистят сиромашкото място. Или пък предците на Астри вече са били купили постройката. Лайф не знаеше и това го дразнеше, защото беше свикнал да бъде в течение на тези неща, но бе факт, че понастоящем високото планинско селище имаше само един постоянен жител, държеливата Астри, ако не броим наемателите на околните бараки. 

Като стария Ринго.

 

Кучешкият лай изтръгна Лайф от размислите му и преди да се усети, хъскитата вече скачаха насреща му. Между къщата и най-близката колиба бе опънато метално въже за пренос на товари, сега то пропя, а Лайф се зарадва на топлото посрещане. В действителност Том и Джери се зъбеха и ръмжаха като зверове. Макар повече да приличаха на вълци, отколкото на кучета, Лайф знаеше как да общува с тях. Клекна и зачеса животните по мократа козина, без да обръща внимание, че коленете на панталоните му се калят. Не можеше да си спомни дали Том беше оплодил Джери, или обратното, но при всички положения резултатът беше четири сивкаво-бели рошльовци. Сега те квичаха срещу металната решетка на заграждението си. 

– Добри момчета – каза Лайф и остави да го близнат по месестия врат. – Добри момчета. 

В този момент вратата на къщата се отвори и на прага се показа Астри. Носеше халат и пантофи, прошарената ѝ коса стърчеше, бузите ѝ пламтяха, а носът ѝ беше крив като вулканичен камък. Тя пристъпи директно към въпроса и по-скоро излая, вместо да попита нормално какви ги е надробил Ринго този път, че да доведе на крака самия полицейски началник.

– Това съм дошъл да разбера – отвърна Лайф. Щом понечи да се изправи, коленете го прободоха и той се постара да прикрие болката си. 

– Къде е Тобиас? 

Астри вдигна крак към една от работническите бараки и под халата ѝ се показа подутото от разширени вени бедро. 

– Дебне го там долу. Самозванецът ме прати да си стоя вкъщи.

– Ами Ринго? 

– Сигурно си отспива в колибата. 

– Послушай Тобиас. Прибери се и си направи едно кафе. 

Астри демонстративно се изкачи по стълбите пред къщата и затръшна вратата след себе си. 

– Никой няма да ми казва кога да пия кафе. Първо трябва да нахраня кучетата. Колибата на Ринго бе не по-голяма от ловна барака. Дъските на изложената на капризите на времето източна стена бяха започнали да загниват, таванът над тях бе поддал, а коминът се бе килнал на една страна. Тобиас дебнеше от ъгъла на бараката, очите му бяха приковани във вратата и както се подаваше напред, за да вижда по-добре, високото му възслабо тяло приличаше на извита от вятъра трепетлика…

Можете да поръчате „Кръстницата“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *