Даниел Вълчев представя „Неделният продавач на книги“ на 6 октомври
Първият роман на декана на ЮФ ще бъде представен от проф. Амелия Личева, писателя Владимир Зарев и Константин Вълков
След като „Неделният продавач на книги“ от декана на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” Даниел Вълчев се настани трайно в класациите на най-търсените художествени произведения от български автори, е време и за нейната официална премиера.
Тази книга за книгите представяме от 18:30 ч. на 6 октомври 2022 г. в „Квадрат 500“ (ул. „19-ти февруари“ №1, етаж последен, вход от бул. „Васил Левски“). Проф. Амелия Личева и писателят Владимир Зарев ще разсъждават дали книгата става за четене, а актьорът Николай Ишков ще прочете изразително един от малкото сравнително ясни откъси от нея. И всичко това под бдителния поглед на Константин Вълков, който ще задава неприятни въпроси, за да се установи дали поне авторът е наясно с написаното.
Входът е свободен, заповядайте!
По своя жанр „Неделният продавач на книги“ е роман. Фабулата е внимателно изградена около постепенното разкриване на една загадка – изчезването на брата на героя-разказвач. Липсващите книги от домашната библиотека се появяват една по една, събуждат различни спомени и водят героя през извивките на повествованието.
Образите са интересни, грижливо представени и развиващи се до самия край – приказлива съседка и нейната внучка тийнейджър, възрастен учител по математика, млада полицайка и малката ѝ дъщеря, дете с аутизъм, православен свещеник, жена с необикновени способности в алианско село. И всичко това, пропито от тайнственото присъствие на безлик продавач на книги, който се появява само в неделите.
В книгата е забъркана една възбуждаща въображението смес от литература, наука, философия и случки от ежедневието – от Лермонтовия Печорин до уравненията на Курт Гьодел, от Умберто Еко до принципа на Хайзенберг и от Малкият принц до котката на Шрьодингер. Възвишеното и всекидневното, сериозното и ироничното, суровото и лиричното по един естествен начин се свързват в една точка – уважението към вечния обречен стремеж на човека да се съизмерва със своя Създател.
Из „Неделният продавач на книги“
VI
Няколко сутрини поред минавам през пазарчето, но масичката с книгите я няма. Няма го и продавача. Разпитвам наоколо, но се оказва, че никой не го познавал. Никой не си го спомнял точно, но преобладаваше мнението, че бил висок и прегърбен мъж с дълга сива коса. Според някои на възраст над седемдесет, според други – доста по-млад. Една от жените в павилиончето за пилешко месо си спомни, че май бил бивш учител и живеел към гарата. Но не била сигурна, защото може и да го бъркала с друг човек, който също бил чернокос и леко закръглен. Най-странното беше, че самият аз нямах никакъв спомен за продавача на книги. Не помнех нито лицето му, нито възрастта му, нито дали беше казал нещо, а следователно не помнех и гласа му. Не можех да си представя нито дрехите му, нито ръцете му.
Вече цяла седмица спя в детското си легло, което се оказва изненадващо удобно въпреки скърцането. Сутрин пия кафе и работя върху една статия, която трябва да предам през есента. Имам да пиша и една рецензия за книга, но не ми е толкова спешна и тепърва събирам сили да я започна. Инспектор Вангелов не се е обаждал, което значи, че полицията няма нова информация. Не са се обаждали нито директорът на Математическата гимназия, нито леля Мара.
В събота ми става скучно и решавам да разгледам книгата, която си купих и която се оказа, че и преди е била моя. Започвам с подписа на 45-а страница. Няма съмнение, че е моят, въпреки че изглежда необработен – на места отсечен, а на други изрисуван. Представлява едно завъртяно Б с вълнички и голям ченгел в края. Тренирах го упорито дни наред, защото някъде бях прочел, че мъжът трябва да има стилен подпис. Ако стилът, това е човекът, то зад този подпис надничаше един малък провинциалист с амбициозни планове и с вече оформени комплекси. Така се подписвах в гимназията, а после и в университета. Когато се преместих във Франция, свикнах да се подписвам, като изписвам двете си имена с латински букви. Но подписът на книгата си е мой, което значи, че и книгата е липсващата книга от нашата библиотека. Продължавам да нямам никаква представа какво значи това и каква е неговата връзка с изчезването на брат ми. И дали изобщо има такава връзка. Погалвам несъществуващите си мустаци, опитвайки се да мисля като инспектор Поаро. Не се получава нищо. Пробвам да мисля като Поаро, но на френски и с брюкселски акцент. Пак нищо.
Опитвам се да си припомня колко пъти съм чел „Вечер във Византия“. За пръв път я прочетох, когато бях последна година в гимназията. Тогава съм бил на осемнайсет, но героят от книгата, четиресет и осем годишният продуцент Джеси Крейг, ми се видя неестествено близък. Аристократичен и сдържан, с многопластово минало и несигурно настояще, потопен в един егоистичен и неискрен свят, той е готов на всичко, за да се върне на своето поле на игра. После с всяко препрочитане, с всяко сближаване на годините ни откривах, че някакви неща – думи, мисли, реакции, които мислех за свои, всъщност бях взел от него. За последен път прочетох книгата миналата година, когато вече бяхме горе-долу на една възраст. По едно време до такава степен се бях слял с книгата, че заведох Катрин до Кан и отседнахме в хотел „Карълтън“. Разходихме се по „Кроазет“, пихме шампанско в „Отел дю Кап“ на Кап д’Антиб и ходихме на плаж в залива Гаруп. Не съм сигурен, че и днес мога ясно да кажа какво намирам в тази книга. Дали по някакъв странен начин намирам себе си, или пък намирам онова, което никога не съм бил и вероятно никога няма да бъда. Но е факт, че когато я чета, ми става уютно, чувствам се вдъхновен и готов да се върна с нови сили на моето собствено поле на игра. Може да прозвучи малко маниерно, но според мен тъкмо това е изкуството – да пресъздадеш света по твоя начин, но така, че да вдъхновиш друг човек. Някой би могъл да възрази, че от тази дефиниция излиза, че онова, което е грозно, потискащо, ужасяващо или плашещо, не може да бъде изкуство. А може ли?
Лягам, загасям лампата и гледам в тъмното. Мисля за тореадора от книгата, театрално изпънал поостарялото си тяло в очакване на разпенения бик. Не го прави за пари, защото има достатъчно. Не го прави и заради публиката, която предната вечер разнежено е гледала нескопосан сериал, а днес реве от пейките в очакване да се пролее кръв. Прави го, защото това е нещото, което умее да прави добре. На арената той се чувства значим. Това е неговото поле на игра. Мисля, че без да съм можел да го формулирам, тъкмо това ме е привличало в образа на продуцента Крейг. След като едва оживява и лекарите му забраняват да работи и да пие, още на излизане от болницата той решава да си купи нова пишеща машина, след което, предвкусвайки рабо тата по новия филм, си поръчва уиски и сода в близкия бар. И отпива с наслада, защото се е завърнал на своето поле на игра. А това го кара да се чувства жив.
Още от гимназията вярвам, че Бог или каквото има над нас ни дава знаци, които биха ни помогнали във важни моменти, стига да умеем да ги разчитаме. Това го вярвам и днес. И съм сигурен, че появата на тази книга на пазарчето миналата неделя ми казва нещо и ми се струва, че това нещо все повече придобива очертания. Подобно на героя на Шоу, брат ми вярваше, че живеенето има смисъл само ако имаш свое поле на игра. Винаги съм мислел, че за него това е преподаването на математика. Сега започва да ми се струва, че през последните години нещата са се променили. И може би е намерил ново поле на игра.
