„Вещер. По-малкото зло“ – колекционерско издание за почитателите на поредицата се появява на български
Два от разказите от сборника „Последното желание“ се появяват с пленителните илюстрации на Тимоте Монтен и Уго Пинсон
Феноменът „Вещерът“ на полския писател Анджей Сапковски завладя света на фентъзито, превръщайки Гералт от Ривия в един от най-разпознаваемите и култови образи на нашето време.
Докато почитателите на вселената на Анджей Сапковски са в очакване на третия сезон от сериала на Netflix, в който актьорът Хенри Кавил за последен път ще изиграе Вещера преди да предаде ролята на Лиам Хемсуърт, на българския пазар се появява богато илюстровано издание, съдържащо разказите „Вещерът“ и „По-малкото зло“, публикувани за пръв път в сборника „Последното желание“.
С твърди корици и пленителните илюстрации на Тимоте Монтен и Уго Пинсон „Вещер. По-малкото зло“ е истинска наслада както за верните фенове на сагата, така и за онези читатели, които за пръв път ще се озоват в един свят, в който източноевропейската митология и безграничната фантазия се преплитат. Свят, в който границата между добро и зло лежи на острието на меча на Гералт от Ривия.
Един от последните представители на вещерската каста – мутанти, създадени с алхимия и магия, който крачи по мрачните пътеки между света на хората и опасни същества, които дебнат в сенките.
Професията на вещера изглежда проста – всичко, обявено за враг на човешкото господство, трябва да бъде унищожено. Всяка задача трябва да бъде изпълнена. Срещу съответното заплащане, естествено.
Но нещата невинаги са толкова прости. И Гералт скоро ще го разбере.
В тези наситени с напрежение истории Анджей Сапковски няма място за подвизи. Защото понякога изборът се свежда до „По-малкото зло“.
Откъс от „Вещерът. Последното желание” от Анджей Сапковски
Вещер
По-късно говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла. Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Набиваше се на очи.
Спря се пред странноприемницата „Стария Наракорт“, постоя малко, заслушан в глъчката от гласовете вътре. Кръчмата на странноприемницата беше пълна с хора, както винаги по това време.
Непознатият не влезе в „Стария Наракорт“. Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше друга кръчма, по-малка, на име „При лисицата“. Тя беше празна – нямаше особено добра слава.
Кръчмарят вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед. Чужденецът, все още с наметалото, стоеше неподвижно пред тезгяха и мълчеше.
– Какво ще желаете?
– Бира – каза непознатият. Гласът му беше неприятен.
Кръчмарят избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.
Непознатият не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото си, стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо странно, във Вижима всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на гърба си, сякаш е лък или колчан.
Непознатият не седна на масата, където се бяха събрали малцина посетители, а остана при тезгяха, изучавайки с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:
– Търся стая за нощуване.
– Нямам – измърмори кръчмарят, загледан в обувките му – прашни и мръсни. – Попитайте в „Стария Наракорт“.
– Искам тук.
– Нямам.
Кръчмарят най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.
– Ще платя – каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено. В този момент започна цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки зад него.
– Няма места, безделнико, ривийски скитнико – изрева човекът с белези от шарка, заставайки плътно до непознатия. – Тук, във Вижима, не ни трябват такива. Това е порядъчен град!
Непознатият взе халбата си и се отдръпна. Погледна кръчмаря, но оня извърна поглед. И през ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?
– Всеки ривиец е крадец – продължаваше мъжът с белезите, от когото лъхаше на бира, чесън и злоба. – Чуваш ли какво ти говоря, гадино?
– Не чува, ушите му са пълни с лайна – обади се единият от двамата отзад, а другият се изкикоти.
– Плащай и изчезвай! – изкрещя сипаничавият.
Едва сега непознатият го погледна.
– Ще си допия бирата.
– Ще ти помогнем – каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.
Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.
Можете да поръчате книгата ТУК.
