КнигиОткъси

Ако мислиш за „Дафни“, тя ще те убие в смразяващия трилър на Джош Малерман 

Авторът на  „Кутия за птици“ ни кани сред страниците на нов ужасяващ разказ, в който страховита градска легенда оживява

От култовия роман „Кутия за птици“, вдъхновил едноименната Netflix екранизация, до продължението му „Малори“, самостоятелните „Гоблин“, „Денят на прасето“ и „Инспекцията“ – Джош Малерман ударно се утвърди като едно от най-силните имена на съвременния трилър. А почитателите на жанра отдавна се убедиха, че що се отнася до книгите му, нищо не е твърде зловещо или кърваво. А камо ли очаквано. 

Повече от всякога това важи и за най-новия му и може би най-непредвидим трилъров роман „Дафни“ –  смразяващата история на една наглед отдавна забравена градска легенда… 

Ако си мислиш за „Дафни“, тя ще дойде и ще те убие. 

За Кит Ламб това е последното лято преди колежа. Последното лято, което прекарва с гимназиалния си баскетболен отбор. Последното лято преди животът ѝ рязко да излезе отвъд познатите граници и да започне наистина. Факт, който ужасява Кит до краен предел и я разсейва от единственото нещо, което има значение в момента – финалa на лятната лига по баскетбол.

Ала в нощта преди големия мач една уж безобидна страшна история, разказана, за да разчупи напрежението, привлича вниманието на Кит и заплашва да обсеби ума ѝ. Историята за Дафни – ужасяващия мит на Самхатън. Момиче, учило в тяхното училище, което умира при мистериозни обстоятелства.

Някои казват, че е била убита, други, че сама е отнела живота си. Трети твърдят, че самата Дафни е убийца. Над 2 метра висока, облечена винаги с дънкови дрехи и тежко гримирана, за да прикрие посинялото си лице, Дафни все още броди някъде из града, обсебена от желанието за мъст. А за да се превърнеш в нейна мишена, трябва само да си помислиш за нея.

И ето че идва денят на мача. Последните секунди. Топката е в Кит, която трябва да вкара един кош, за да спечели. Със съотборничките ѝ имат своята малка тайна – всеки път, преди да стрелят, те си намислят въпрос, а отговорите винаги са плашещо точни.

За изненада дори и на себе си Кит пита: „Дафни ще дойде ли да ме убие“? И отговорът изобщо няма да ѝ хареса. 

Сред страниците на тази смразяваща история американският писател новаторски смесва елементи от класическите хорър истории с все по-актуалните теми за тревожността и депресията, с които съвременният човек трябва да се бори. И така разкрива много от скритите страхове и проблеми, срещу които толкова млади хора са изправени в наши дни, но не се осмеляват да споделят открито.

Провокативен и безкомпромисен, кървав и ужасяващ, „Дафни“ е завладяващ разказ, който само безмилостното въображение на Джош Малерман може да роди.

Из „Дафни“ от Джош Малерман

При равен резултат до момента между съперници от лятната лига, приятели и семейство на трибуните и топка в ръката ти на линията за наказателни удари – не е време да задаваш въпроси на коша. И все пак Кит Ламб прави точно това. И в момента, в който изпъва десния си лакът, подпирайки топката с лявата ръка, и когато изглежда, че нищо не може да наруши фокуса ѝ, както все още нищо не e успявало да го направи нито в този мач, нито дори когато е вършила всички онези неща, довели до този момент, тя задава въпроса. Въпрос към коша: 

– Дафни ще ме убие ли? 

Кит почти се разсмива, докато хвърля топката. Леко я задържа, за да е сигурна в точността си. Тя се срамува от собствения си въпрос, въпреки че никой друг не би могъл да го чуе. 

Топката се отделя от върховете на пръстите ѝ, а в залата настъпва призрачна тишина, но въпросът продължава да виси в главата ѝ. А заедно с него и образът на жената Дафни, представата на самата Кит за нея, ужасният мит на Самхатън, разказан ѝ от Наташа Манска; Дафни в дънки, Дафни с кръпки, Дафни – лудата жена, миришеща на дим и уиски. 

Топката минава плавно през мрежата. 

Така че това е „да“. Отговор, за който Кит няма време да мисли точно сега. 

„Чапс“ нападат бързо, но една секунда не е достатъчна на звездната им нападателка да осъществи изстрел през цялото игрище. 

„Самхатън“ печели.

С една точка. 

Кит е заобиколена от съотборничките си. Толкова много виещи гласове, толкова много любов. Никой не е по-гръмогласен от Дана, която е ужасно потна, също като Кит; Дана, която стреля слабо – уцели веднъж от единайсет пъти, но открадна топката, довела до победния изстрел на Кит.

– Легенда! – крещи Дана. – Легенда!

Кит не може да спре да се усмихва, докато я вдигат, докато приятели и съученици се втурват на игрището, докато музиката се разнася от озвучителната уредба на гимназията. 

Дори когато все така продължава да се тревожи.

Не за отговора, който ѝ даде кошът. 

Не за това „да“… все още не. 

За Кит Ламб успехът никога не е напълно истински. В моментите, в които се предполага, че е победител, тя се чувства по-скоро като в театрално пресъздаване на нечия чужда победа.

– ЛЕ-ГЕН-ДА! – крещят другите състезателки.

Тя вижда как играчите от „Чапс“ са на колене, да, с увиснали глави, да, но дали това наистина се е случило? Дали тя е вкарала победния кош една секунда преди края на мача? 

– Мамка му! – крещи, издигайки се вече на раменете на съотборничките си, на своите най-добри приятелки. – Мамка му!

Сега всичко става реално. Непоклатимостта на този момент. Той се възпроизвежда в съзнанието ѝ като зад параван. Или по-скоро пред очите ѝ, сякаш си е у дома и гледа нечий триумф по „Спортс Център“. На кого му пука, че в залата има по-малко от четиресет души? 

На кого му пука за нещо друго в целия свят?

– Легенда! – изкрещява отново Дана. Изражението ѝ: пламенна веселост. Другите момичета подхващат вика, дори родителите им крещят. Тези на Кит изглеждат щастливо зашеметени и малко по-млади. Треньор Уанда пристъпва към тях и кимва към Кит, но в този момент някой я спира: трябва да се здрависа с треньорката на „Чапс“. Уанда постоянно им говори за това – колко е важно спортсменството. Без значение колко боли. Но Кит е впечатлена, че треньорката ѝ наистина може да спази това приличие, когато със сигурност се чувства толкова добре. 

Кой може да мисли за нещо друго? 

Светлините изглеждат особено ярки от гредите на тавана. Залата е като някаква Мека. Рай. Нирвана. Кит се е озовала на много специално място. Не, тя не мисли, че това означава, че ще играе в Женската НБА (макар през ума ѝ да минават следните картини: Бетниджа Лейни вижда този изстрел, Сю Бърд ѝ намига); по-скоро си е фантазирала за точно този сценарий сто хиляди пъти, тъй като треньор Уанда караше момичетата да стрелят наказателни удари след всяка тренировка именно когато са най-уморени и в най-лоша форма – както ще бъде в истински мач. Мястото, до което е стигнала Кит, не е място, а цел: тя изживява фантазията си, която вече не е просто фантазия. 

А реалност. Всяка частица от нея. 

Но… 

… дали тогава отговорът, който ѝ даде кошът, също е истина? 

Дафни ще ме убие ли? 

Да. 

И това може би все пак не е толкова невероятно, като се вземат предвид и другите неща. 

– ЛЕГЕНДА!

Всички го изричат едновременно, в ритъм, като скандиране. Ле-ген-да. Сякаш Кит Ламб на линията за наказателни удари един ден ще бъде увековечена във витраж високо в тухлените стени на гимназията в Самхатън. Произнасяната от всички едновременно дума отеква в тавана, излиза и отново влиза през отворените прозорци и кръжи край главата на Кит като анимационна птица в сън. 

ЛЕГЕНДА!

ЛЕГЕНДА!

Като легендата за Дафни, разказана на баскетболистките снощи в мрака на хола на Дана. Почти целият отбор спа там, за да е сигурно, че никой няма да остане буден до твърде късно преди големия мач, но дали пък точно историята на Наташа за Жената, която не може да бъде убита, за стъпващия тежко над двуметров колос в дънки, дали именно тази история не попречи на Кит да заспи цяла нощ? Дали точно заради нея тя се взира дълго в тъмнината, мислейки за въпроса, който в крайна сметка зададе на коша на линията за наказателни удари тази вечер? 

Дафни ще ме убие ли?

Както бе убила толкова много други… 

– Майната му! – изкрещява Кит, все още вдигната на ръцете на съотборничките си. 

Защото сега не е моментът да се чувства зле, сега не е моментът да се наказва за това, че се чувства добре. 

Усмихвайки се (все пак по-сдържано… дали най-добрите ѝ приятелки ще забележат?), се опитва да си спомни една фраза, която преди време видя в интернет и записа в дневника си. Силни думи, които, както Кит отдавна се надява, могат да възпрат следващата тотална паническа атака. 

– Защо мислиш за това? – пита се тя. 

Не, сега не е моментът да мисли за паниката, за тревожността, за страховете си. 

Но не успява да се овладее. И въпреки какофонията тук се чува как си задава въпроса. И трепетът, който долавя в гласа си, ѝ напомня за първия път, когато изобщо го чу там.

Онази нощ, в която се обади на 911.

Ало? Мисля, че умирам…

Поглежда към вратите на залата и вижда, че са затворени. Добре. Почва да диша малко по-леко. Защо? Не знае. Усещане. Сигурност. Никой не може да влезе, без първо да отвори вратата. Поглежда към приятелките си под себе си, радва се на хората, които вижда. Проверява и дали няма някого другиго. Някого, когото може би не познава. 

Тя носи грим, каза Наташа снощи. За да скрие синьото си лице. 

– Не си ли ужасно щастлива в момента? – пита я Наташа, докато държи десния крак на Кит. Наташа не е вкарвала цяла година. Наташа е един от най-забавните хора, които Кит познава. Ето защо да я чуе да разказва онази история снощи, бе толкова смущаващо. 

В тази история нямаше нищо смешно.

– Кит – казва Наташа, – ще окачат шибаната ти фланелка на гредите.

– По-спокойно, момичета – казва треньор Уанда и навлиза в тълпата от играчи (а сега и приятели, нали? Да, Кит разпознава лицата на всички; това е добре). Треньорката протяга ръка нагоре към нея. – Страхотен изстрел, Ламб.

Кит подава ръка. Не иска да мисли за въпроса, който е задала на коша, но не успява. Въпросът е там, не излиза от главата ѝ. 

Кошът никога не бе лъгал Кит. Нито веднъж. 

И сега бе казал „да“. 

Престани, казва си тя. Спечели. След това се провиква към всички: 

– Спечелихме!

Треньор Уанда се опитва да накара момичетата да спрат да псуват, но те са толкова щастливи, че е напразно. Кит Ламб току-що е вкарала шибания победен наказателен удар, и то секунда преди шибаният часовник да обяви края на мача. 

Нека момичетата надават победоносните си викове, нека крещят „Легенда!“ до посиняване.

Кит си мисли за това – с посиняло лице, докато светът продължава да се размива пред очите ѝ от вълнение. Мисли си за историята на Наташа за над двуметровата Дафни – два метра и тринайсет по-точно, която умира в колата си, паркирана в собствения ѝ гараж, а голите ѝ ръце стискат волана дълго след смъртта ѝ. Казват, че парамедиците от Самхатън са успели да освободят тези пръсти само с гаечни ключове. Казват, че жената от Самхатън била с посиняло лице. 

– Кит! – изкрещява някой. Трябва да звучи като необуздана радост, но по-скоро я стряска като предупреждение. 

Кит поглежда към вратите. Едната е отворена.

Дали точно сега ще получи пристъп на паника…? 

– Кит Ламб за победа!

Може би. Тя познава добре това усещане. То идва без предупреждение, разбира се. Никой не може да чуе как паническата атака идва. Не и докато не е твърде близо, за да се избегне. 

– Кит! – провиква се Дана. – Обичаме те!

Кит се усмихва. Но сдържано. 

– Ти бе тази, която открадна топката! – отвръща тя.

А Дана свива демонстративно едната си ръка, за да покаже мускулите си. Забавно е. Кит трябва да го запомни завинаги. Дали ще го запомни? Или споменът ѝ за тази нощ винаги ще бъде съсредоточен върху тревогата, която изпитва, вдигната високо в небето на раменете на нейните сродни души? 

Иска ѝ се да се разплаче. Толкова много триумф. Толкова много любов.

– КИ-ИТ! КИ-ИТ!

Такава е природата на паниката, че страдащият вярва в нея. Кит никога не е чела за човек, който да е избегнал пристъп, казвайки си, че все пак е успял да преодолее последния. 

– Добре, пуснете ме! – провиква се тя, но недостатъчно силно, за да я чуят приятелките ѝ. Усеща затопляне в основата на шията си. Това е мястото, от което винаги се започва. 

Поглежда към Дана. Към Наташа. Към треньор Уанда. Към вратите. Към прозорците, разположени високо в тухлените стени. 

Дафни ще ме убие ли?

Не. Трябва да спре с този въпрос. 

– Дафни е шибан мит. 

Но продължава да мисли за нея. Мисли за Дафни.

– Мит – повтаря високо. Гласът ѝ е миниатюрен в звуковия спектър на залата. Там са мама и татко. Там е Емили Холт. Бек Нелсън. Кенеди Лихтенщайн. Тами Джоунс. 

Приятелите ѝ.

Семейството ѝ. 

– Мит…

Случва се нещо невероятно, нещо неочаквано, нещо рядко срещано: Кит преодолява затоплянето в тялото си. 

– А това тук? – казва тя. – Това е истинско, Кит. Това е твоят живот.

Тревожността отшумява. Остава единствено гордостта от изстрела, който е вкарала, само тя, недокосната от нищо, свободна. 

Както и трябва да бъде. 

Сега не е време за митове. 

Сега е време за легенди. 

Кит вдига ръце и вика, а всички в залата вият заедно с нея. 

Скоро я спускат обратно на пода. Подът, на който току-що е вкарала коша на живота си. 

– Пица? – пита Наташа. 

– Да – казва Кит. 

Но първо намира треньор Уанда.

– Благодаря, че повярвахте в мен. 

Треньорката имитира стрелба на наказателен удар – съвършено хвърляне, точно така, както от години учи момичетата.

– Върви да хапнеш – казва тя. – Вървете и се радвайте!

Кит се усмихва, но заръката на Уанда ѝ се струва непосилна.

Вървете и се радвайте… 

Дали Кит може да се радва? Може ли изобщо да бъде щастлива? 

Няма топлина в основата на врата ѝ, но пред нея сякаш се очертава една дълга битка. Вижда я да се простира през стените на далечната страна на залата: целият ѝ живот се вие в една линия напред, а от двете страни на пътя, някъде в сенките, продължават да се крият тревогата и паниката, независимо какъв ще е пътят, по който тя и най-добрите ѝ приятелки ще поемат оттук нататък. 

Въпросът се връща, да. 

Дафни ще ме убие ли? 

Но въпросът изчезва – засега – в сляпото блаженство на приятелките ѝ, неосъзнаващи колко близо стоят до този път и също така изгубени във внезапната тълпа от съотборнички, които дърпат Кит към съблекалнята, към остатъка от нощта, която би трябвало да е най-хубавата нощ в живота ѝ. 

Точно преди да стигне дотам, тя поглежда към най-близкия кош – този, през който е видяла да минава топката, нейната топка.

– Ей, глупи – казва Наташа. – Да не вземеш да го целунеш? Идвай вече. Да вървим. 

Кошът никога досега не е лъгал Кит Ламб.

– Идвам – казва тя. 

И последва Наташа и останалите в съблекалнята, където на висок глас се обсъждат големи неща, макар някои от тях да са маскирани като дреболии. И докато се приближава към празненството, Кит си мисли, че не, кошът никога преди не я бе лъгал. 

След това се чува още празничен вой. Кит също вие.

И всички в съблекалнята, тя и приятелките ѝ в битката, са като стадо вълци.

Можете да поръчате „Дафни“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *