Четем „Благодаря ви, че слушахте“ от актрисата Джулия Уелан – една от най-добрите книги за 2022 г. на Amazon
Нашумелият роман от обичаната актриса и сценаристка ни приканва да се потопим в цветния свят на аудиокнигите
За почитателите на романтичните истории в духа на книгите на Емили Хенри и Тейлър Дженкинс Рийд за пръв път у нас излиза слънчевият роман „Благодаря ви, че слушахте“ от Джулия Уелан, който се нареди сред „Най-добрите книги на 2022 г.“ на Amazon и разчувства хиляди читатели по света.
Изключително свеж с оригиналните си сюжетни похвати, романът ни приканва да надникнем зад завесите на книжния бранш – и по-специално в цветния, бурен и наситен с емоции свят на романтичните аудиокниги.
„Благодаря ви, че слушахте“ е пълна с остроумие, хумор и сърце история за любовта и утехата, за смелостта и вторите шансове.
„Човешкият глас е нишката, която свързва една душа с друга.“
След като нелеп инцидент слага край на обещаващата ѝ филмова кариера, Суони Честър открива новото си призвание в четенето и става една от най-известните разказвачки на аудиокниги. В звукозаписната кабина, която е далеч от старите ѝ мечти, Суони намира спокойствие, успех и удовлетворение, а и работата ѝ ѝ позволява да се грижи за любимата си болна баба – някога шармантна холивудска старлетка, която започва да губи паметта си.
Макар и в момента Суони да записва най-добрите книги от световната литература, никой не знае, че кариерата ѝ като разказвачка започва под друг псевдоним в необятната вселена на романтичните романи. А тях циничката в нея ненавижда повече от всичко.
Затова когато шефът ѝ я моли да го замести по време на най-голямото събитие за почитателите на книги – БиблиоКон в Лас Вегас – и да води панела „Романтична литература“, Суони приема с неохота. И понеже Вегас си е Вегас, тя прекарва неочаквана нощ с чаровен непознат, когото най-вероятно никога повече няма да види.
Когато се завръща у дома, Суони получава предложение, което просто не може да откаже. Една от най-обичаните авторки, с чийто роман тя започва кариерата си на разказвачка, е завещала един последен сценарий за страстен аудиороманс, който може да бъде разказан само от нея и Брок Макнайт – най-желаният, но и обвит в мистерия глас на бранша.
Суони дълбоко не вярва на това, което любовните романи се опитват да продадат на хората – не и след като собствените ѝ мечти за бъдещето се намират в толкова задънена улица.
Но уважението ѝ към покойната авторка и възможността да събере още пари, с които да помогне на баба си, убеждават Суони да започне работа по книгата, възкресявайки стария си романтичен псевдоним. Двамата с Брок установяват истинска връзка, скрита зад комфорта на анонимността. И младата жена неочаквано отново започва да мечтае…
Но когато реалността се сгромолясва над нея с гръм и трясък, Суони ще разбере, че единственият начин да осъществи желанията си, е да се научи да рискува.
Наричана „кралицата на аудиокнигите“, самата Джулия Уелан е актриса, сценаристка и отличавана с многобройни награди разказвачка на книги, с чийто глас милиони читатели са чували някои от любимите си истории.
Адски забавна, просълзяващо затрогваща, безнадеждно романтична, остроумна, секси и мъдра, „Благодаря ви, че слушахте“ е незабравима книга, която дълго остава в сърцата.
„Задължителна за всички, които обичат истории за любов!, категорична е Тейлър Дженкинс Рийд.
„Влюбих се в тази книга и ми се иска да я бях написала,“ казва за „Благодаря ви, че слушахте“ Емили Хенри.
Из „Благодаря ви, че слушахте“ от Джулия Уелан
ПРОЧУТИЯТ СЪБЛАЗНИТЕЛ
ТЯ ВДИГНА ПОГЛЕД. ЕДИН ДОСТА ЗАШЕМЕТЯВАЩ МЪЖ СЕ ВЗИРАШЕ В НЕЯ, опрял ръце на бедрата си.
– Ъъъ. Здрасти.
– Не можеш да си тръгнеш. Тъкмо се запознахме.
Ето на това му се викаше усмивка. Тя придаде чар на иначе изтърканата реплика.
О, боже. Суони не беше готова за подобно нещо. За подобен мъж – длъгнест, широкоплещест, смугъл, с бръчици в ъгълчетата на очите, с набола брада, висок и апетитен като коктейл с лед и чадърче.
Тя най-демонстративно върна поглед върху сметката, но той каза:
– Ще ми позволиш ли? – Преди да е успяла да отговори, мъжът седна в другия край на дългия кожен диван, оставяйки благоприлично разстояние помежду им. – Наздраве – рече той и за един глупав момент Суони си помисли, че вдига тост за нея. Когато обаче го погледна, той бе зареял поглед из стаята. – Доста е претъпкано, а? – Тогава осъзна, че не вдига тост, а е британец. Неговото „наздраве“ означаваше: благодаря. Означаваше: не ми трябва позволението ти, но тъй като съм джентълмен, все пак те помолих да ми го дадеш. Означаваше: стягай гащите, сладурче.
Суони отново насочи вниманието си към сметката, но долавяше внушителната му фигура с периферното си зрение. Отпи щедра глътка от коктейла си и остави чашата.
Той направи знак на сервитьорката. Разкопча сакото на хубавия си костюм. Разхлаби тъмночервената си вратовръзка. Извърна тялото си към нея, като затъкна единия си крак зад коляното на другия и преметна ръка върху облегалката на дивана. Движенията му бяха елегантни и отмерени като на котка – регулировчик, който умело насочваше колите в най-различни посоки, и междувременно я попита:
– Е, какво пиеш?
Като го чу да говори още с този акцент, Суони преразгледа предишното си становище. Ирландец.
Може би се беше настроила враждебно заради мъжете като Чък, Джимбо и другите преди тях, но застана нащрек. Ето защо си придаде същия акцент като момичето от панела, за да си осигури малко дистанция, някаква дегизировка.
– Джин.
– Сух, струва ми се.
Тя хвърли поглед на чашата на масата пред себе си. Беше празна. Беше я пресушила.
– Типично за баровете във Вегас. Да те таксуват за въздух.
Суони прехапа устни, за да потисне напиращата широка усмивка. Потърси нещо друго, върху което да се съсредоточи. Щеше да е прекалено, ако пак се вторачеше в сметката. Тогава обаче господин Какво-по-дяволите-се-случва попита:
– В настроение ли си за едно бързо питие?
– Всъщност – поде тя, като раздалечи крака само за да ги кръстоса отново, този път по-далеч от него, – трябва да…
– Без задни мисли. – Сервитьорката дойде. – Не те баламосвам. – Той ѝ се усмихна по онзи начин. – Как си, момиче? – После пак се усмихна на Суони. – Мартини с джин, нали така?
Сервитьорката взе чашата ѝ.
– Тя всъщност пие „Последната дума“.
Той погледна Суони. Право в окото.
– Така и трябва. И аз ще последвам примера ѝ. Сервитьорката застина.
– Нали знаете какво представлява? Така де, тя е първият човек от месеци, който си го поръчва. Прави се с…
– Една трета зелен „Шартрьоз“, една трета сок от лайм и една трета ликьор „Мараскино“ – „Луксардо“ ли използвате? Фамилията Луксардо го приготвя от хиляда осемстотин двайсет и първа година насам – о, и с по една от черните им черешки за украса.
Суони си лепна широка усмивка, за да прикрие изненадата си, и провлачи:
– Забрави джина.
– Просто оставям последната дума на теб.
От самодоволната му усмивчица на младия Харисън Форд щеше да му настръхне козината.
Суони подаде на сервитьорката подписаната касова бележка, включваща и прекомерно щедър коледен бакшиш в най-добрите традиции на „Някой друг плаща сметката“, и момичето каза:
– Картър ей сега ще ви ги донесе.
Тя си тръгна и Суони се отпусна на дивана – реши да се наслади на преживяването, каквото и да представляваше то.
– Бива си те.
– О, гарантирам ти, че съм кретен – само почакай и ще видиш. Може би се дължеше на небрежното му държание.
Може би се дължеше на широкия гръден кош под елегантната риза. Може би се дължеше на акцента, който галеше дори нейния слух, въпреки че и сама можеше да го наподоби. А може би се дължеше на простичкия факт, че това беше любезен мъж с хубав костюм. Имаше няколко причини да изпитва привличане.
Но какво привличаше него? Защо бе избрал точно нея? Осъзна, че косата ѝ е паднала пред лицето и скрива превръзката на окото ѝ. Не я беше нагласила така нарочно. Съвсем умишлено обаче я избута назад. Погледна го косо, без да крие нищо, и открито го предизвика.
Той не трепна. Дори не му мигна окото. Просто ѝ се усмихна отново.
– Е, какво ще кажеш да се поопознаем малко? – Зарея поглед към бара и добави сухо: – Или пък можем да намерим найблизкия параклис, защото очевидно си луда по мен.
Тя изсумтя.
– Добре, аз ще съм първи. Ето какво жадуваш да узнаеш. – Той се намести небрежно и доближи тяло до нейното с ненатрапчива лекота. – След три часа летя за Дъблин. Багажът ми е поверен на домакина и ако желаеш, с радост ще ти покажа талона. Така ще се увериш, че не те разигравам. Тук съм само за да пийна нещо в компанията на красива жена, която да ме разведри в края на днешния злощастен ден. Лас Вегас уж трябва да е забавен, нали така? Е, аз съм тук от трийсет и шест часа и всеки един от тях беше пълна трагедия.
– И аз не си прекарвам особено добре.
Доволен, че са на едно мнение, той се плесна по коляното.
– Това е подвеждаща реклама!
– Искаш ли да разговаряш с управителя на Вегас?
– О, не. Този разговор искам да водя. – Закратко настъпи една от онези неловки паузи, които си плачеха някой да каже нещо. В този момент се появи друг сервитьор с тесни рамене и фини елфически черти, който им поднесе питиетата. – Безупречна точност, друже. – Сервитьорът се изчерви. Обаянието на този мъж не знаеше граници. Той се обърна към Суони и надигна чашата си. – Да пием за… – На лицето му се изписа празно изражение. – Вегас? Не, това е идиотско. За живота? Не, това е ужасно. За…
Суони се наклони напред и улови погледа му.
– За – рече тя.
Той пак се усмихна.
– Така го оставяме значи. За.
Двамата се чукнаха и отпиха вглъбено. След това Суони остави чашата си и го погледна. Повдигна вежда. Е? Той отвърна на взора ѝ, без да отклонява очи. Стигнаха до решение.
– Отлично. Мисля, че съм влюбен – каза ѝ направо той.
Нещо дълбоко у Суони потрепна – само веднъж, подобно на хълбока на мечка, спяща зимен сън. Тя извърна поглед. Ирландецът отново привлече вниманието ѝ, като остави питието си и протегна длан.
– Ник. Тя пое ръката му и след половинсекундно колебание отвърна:
– Алис. Това не беше истина. Нищо от това не беше реално.
Тази вечер не се чувстваше на себе си, затова защо да бъде себе си? Ръкостискането му беше здраво. Имаше хубави пръсти. Провери ги за пръстени. Видя само един – на средния пръст на дясната му ръка. Странно, но безопасно разположение.
Можете да поръчате книгата ТУК.
