„Дин Ден“: Разтърсващ роман, излязъл под причудливото перо на Иво Георгиев
Авторът на „Мистичните Родопи“ говори на езика на децата, но се прицелва право в сърцето на възрастните
Независимо дали с пътешествията си, описани в сборника „Мистичните Родопи“ , или с омагьосващите светове, които вплита в някои от най-обичаните си книги като „Уроборос“ и „Дневникът на кралския гъделичкар“, писателят и приключенец Иво Георгиев отдавна е доказал, че въображението и страстта му към добрите истории не познават граници.
Оригиналните му сюжетни решения и неповторимият му стил отново намират отражение в още една великолепна история, излязла изпод причудливото му перо – романа „Дин Ден“, който вече е на пазара (ИК „Сиела“).
Написан на автентичния език на децата, „Дин Ден“ е история, която се простира отвъд „голямото дърдорене на големите“ и черно-белите граници, които сами си поставяме.
Дин Ден живее заедно с много други деца в голяма къща извън града. В нея малчуганите пеят песнички, играят, учат и правят странни упражнения.
А всеки един от тях тайничко вярва, че майките им ще дойдат и ще ги приберат вкъщи – „след известно време“. Дин Ден също вярва, ала това време все така упорито не идва.
Още от малък Дин Ден обича да разказва истории и да си измисля имена за нещата около себе си – ей така да си оправя настроението. Детското му въображение ражда какви ли не измишльотини за царства и юнаци, за страшни змейове и други грозници, с които малкото момче забавлява другите деца.
Ала в нито една от историите си той не намира обяснение за това тайнствено и непонятно нещо, което се случва в детската им градина. Нещо, което директорката им нарича „научен ексеремент“. Или поне това чува Дин Ден през тайната дупка, която открива към кабинета ѝ.
Кой е измислил тъжнотията? По-силно ли е злото от доброто? Как да живее в свят, в който между героите и злодеите няма ясно поставена граница?
Въоръжен единствено с любопитството си и с безбройните си истории, Дин Ден се опитва да намери отговорите на толкова много въпроси от живота на възрастните. И колкото повече търси, сякаш все повече не иска да ги разбира. А само да се надява неговата приказка да има щастлив край…
Прям, безкомпромисен и по детски невинен, „Дин Ден“ от Иво Георгиев е чудат и проникновен роман за искрената мъдрост, която сякаш оставяме да ни се изплъзне по пътя към порастването. Роман, който ни кара да се запитаме: защо му е на света да си играе на войни и да бъде несправедлив, да се разделя и обвинява? Защо наистина, когато има толкова много деца, които чакат майките им да ги приберат вкъщи?
Из „Дин Ден“ от Иво Георгиев
3.
Всички ми викат Дин Ден. Заради моите измишльотини. Май още като малък съм обичал да разказвам на мама и на братчетата ми измишльотини за царства и юнаци, за страшни змейове и други грозници. И все започвали с „Един ден…“. Само дето не съм можел да го казвам хубаво и съм казвал: „Дин ден“. Така взели да ме наричат Дин Ден. Това било отдавна. Когато още не съм можел да помня. Сигурно съм си нямал и име. Не помня и откога сме тук всички ние. Много дни съм видял от прозорците на нашата къща и затова не съм ги броил. Но явно не е минало още цялото „известно време“, нащото мама все не идва да ме вземе. На лисичките им казваме и умковци – нали са по-умни от нас. Така казват госпожите – че са по-умни, значи е така.
Майчиците също ни четат приказки. От едни големи книжки с картинки. В някои от тях има лисички и все са хитри. То и в моите измишльотини има лоши мащехи, чудовища и вълшебни кордьони. Едни ги помня, ама други ги забравям и когато искат да разкажа пак същата приказка, ако съм я забравил – измислям друга. Не знам как става това – просто идват в устата ми. Мелиса веднъж изтърси, че сигурно, като спя, някакво духче ми ги изсипва в главата и после, като стана, ги ръся. И тя е едно плямпало! Алекс пък казва, че на това му се казвало въоръжение. Да си измисляш разни неща, които никога не са се случвали. Или ображение. Майчиците ми се карат – особено когато лягаме да спим. Не дават на никого да казва „гък“. Точно когато ти е най-гот и ти се иска да фраснеш Габи с възглавницата, за да се порадваш на нейното хленчене, тогава те карат да спиш. Само веднъж госпожа Дора, когато имаше ден за правене на добро, каза: „Хайде, Дин Ден, може една приказка, но кратка“. Но то беше само веднъж. Иначе госпожите винаги са лоши. Поне към нас. Към Мемо и към другите, нали ви казвам, са добри. А уж всички ядем една и съща супа и аз се насилвам да си я изяждам докрай. Какво да правя – знам, че от гадна супа не се умира. Пробвал съм. Аптула редовно се мръщи на супата и тогава госпожа Джулева му казва: „Добре, Аптула, тогава не яж в края, яж само в средата“. И така изпразва цялата купа. Будала! Ам нали като яде само в средата, пак цялата купа се изпразва. Нали? И Аптула се чудеше, но после взе да отказва да яде и в средата. Усети се. Скришом кара Алекс да му дояжда супата. А Алекс веднъж я изсипа в саксията на фикуса. После го наказаха – Аптулашки го издаде. Той е наистина с доста тъмна кожа, без да полага усилия. И ни тупа. А Алекс е с много бяла. Черното по-силно ли е от бялото? Като играем навън, аз нарочно се цапам, за да изглеждам и аз по-черен, но не става. Веднъж като те набедят, че си бял, иди, че се прави на черен.
Можете да поръчате книгата ТУК.
