„Групова терапия за последни момичета“: Грейди Хендрикс с нов прочит на хорър жанра
Най-добрият хорър на Goodreads Choice Awards за 2021 г. излиза на български с оригинално оформление
Във филмите на ужасите „последното момиче“ е последният оцелял човек, който стои изправен във финалния кадър точно преди надписите да се завъртят. Това момиче надвива убиеца и триумфира като победител, макар и цялото облято в кръв. Какво обаче става с него, когато сирените заглъхнат и публиката се разотиде? Авторът на бестселъри Грейди Хендрикс дава отговор на този въпрос в „Групова терапия за последни момичета“.
„Групова терапия за последни момичета“ става моментален бестселър на New York Times още с излизането си, а след това печели наградата на Goodreads за най-добър хорър за 2021 г. Artline Studios издава романа на български с оригинално оформление, имитиращо видеокасетите, на които сме гледали класики като „Кошмари на Елм Стрийт“, „Писък“ и „Тексаско клане“. Именно към тези заглавия намигва Грейди Хендрикс – авторът отдава дължимото на култовите филми на ужасите от края на миналия век с нов прочит на познатия жанр.
Главната героиня Линет Таркингтън е истинско „последно момиче“. Преди двайсет и две години тя оцелява след масова касапница, която бележи живота ѝ завинаги. Но не е единствената. Повече от десетилетие Линет е част от специална терапевтична група за жени, които са оцелели след невъобразими събития и се подкрепят взаимно. Всичко се преобръща, когато една от тях не се появява на сбирката и най-лошите страхове на Линет се сбъдват – някой знае за групата и е решен отново да разбие живота им на пух и прах. Последните момичета трябва да се изправят срещу истината за миналото си и реалните опасности, които дебнат в сенките.
Хендрикс е известен с таланта си да съчетава ужас и хумор и „Групова терапия за последни момичета“ не прави изключение. Романът получи множество признания както от читатели, така и от критици. The Guardian споделят, че „не е задължително да сте фен на слашър филмите, за да се насладите на тази остроумна, сладостно насилствена, самоосъзната деконструкция на жанра“. Любителите на ужасите знаят, че т. нар. „слашър“ жанр се характеризира с кървави сцени и има в основата си убиец, решен на всяка цена да отнема животи, следвайки собствен изкривен морален код.
Хитовата книга е задължително четиво за почитателите на ужасите и за всеки, който би искал да попътува в света на хорър киното редом с култовите „последни момичета“, които оцеляват накрая.
По-долу четете откъс от книгата:
Една овчица, направена от топчета памук, казва: Исус обича овца!
Тройка кльощави духове, излизащи от гроба, заявяват: Духовете са страшни… но не и Светият Дух!
„Той възкръсна!“, крещи някаква шарена драсканица с цветни флумастери.
Това последното ме кара да се замисля. Всички ние от терапевтичната група имаме по-особено отношение към идеята за възкръсването.
Трябва да седим в кръг, но пет от нас застават в неправилен полукръг, защото не можеш да накараш нито една да обърне гръб на вратата. Дани е скръстила ръце, разкрачила крака, седнала пред стена с налепени по нея афиши на оранжево-черни Хелоуин фенери и съскащи котки. Тя е последният човек на земята, който има нужда да му се напомня, че Хелоуин наближава.
Мерилин е кръстосала крака, в едната ръка държи чаша кафе от „Старбъкс“, в скута ѝ лежи нова чантичка, защото за нищо на света не би я оставила на пода. Казала на Джулия, че платила за нея 1 135 долара, но аз не ѝ вярвам. Не може да искаш такава сума за менте, а пък Мерилин никога не би позволила естествена кожа да се допре до нейната.
– Трудно ми е да се съсредоточа, ако не съм яла – казва Хедър с глас, с който сме я чували да произнася монолога си как не била спала от 1988 година насам. – Това е заради ниското ниво на кръвната ми захар.
Явно спорът днес ще е на тема ядене.
Джулия седи в инвалидната си количка с откровено отегчен вид, потропвайки с пръсти по колелата, облечена в тениска с ироничния надпис Най-страхотният татко на света, вперила поглед в голяма, измачкана рисунка на летящ човек, разперил широко ръце, и с надпис „Ишус е тъжен жив мъртъв.“.
По-рано си мислех колко странно е да се събираме, обградени от изкуството на неделното училище, но това вече се бе превърнало в първото нещо, на което се спира погледът ми всеки месец от терапията. След като огледам мястото и преценя евентуалния път за бягство, разбира се. Изобразителното изкуство на групичка потенциални жертви на убийство не ме интересува ни най-малко. Търся предупредителни признаци – картинки със стрелящи пистолети и кървави ножове, момчета, нарисували себе си в образа на чудовища без врат с огромни триъгълни зъби, разкъсващи телата на родителите си. Търся признаци, че някое от тези хлапета ще се превърне в мой враг, когато порасне, в едно от онези чудовища, които се опитаха да ни убият.
– Хапвай преди събирането – предлага д-р Керъл. – Може би това ще помогне.
Д-р Керъл е единствената в тази стая, която може да се обърне с гръб към вратата. Седнала е срещу образувания от нас полумесец, както винаги от шестнайсет години насам – с готова за писане химикалка и бележник на коляно. Отнася се към хранителната обсесия на Хедър със същото внимание и загриженост, каквато проявява към всичко, което кажем.
– Ще си наруша графика – отговаря Хедър. – Тъй като се лекувам от зависимост, спазването на точен график е много важно за трезвеността ми, а трябва да тръгвам по-рано от вкъщи, защото ченгетата ми взеха книжката и още не съм си я върнала, затова ми отнема повече време да стигна дотук, тъй като е важно да не закъснявам. Но явно Ейдриън не се интересува особено от тези неща.
– Сигурна съм, че Ейдриън има сериозна причина за закъснението си – казва д-р Керъл.
– Много ще се изненадам, ако изобщо се появи – обажда се Джулия. Тя май също е гледала Си Ен Ен. – Някой чувал ли се е с нея? Опитах се да ѝ се обадя, но се включи само гласова поща.
– Предполагам, че си е изключила телефона – намесва се и Мерилин и прави физиономия, сякаш е помирисала лайна. – Пресата.
След кризата си Мерилин отказа да дава пресконференции или каквито и да било интервюта, предизвиквайки гнева на всеки един репортер в Америка, след което се омъжи за някакъв супербогат и политически активен републиканец. През изминалите години претърпя немалко страдания, но това чувство ни е познато на всички ни. Телефонът, който не престава да звъни, докато не му издърпаш розетката от стената; репортерът, който никога не си виждала, но се обръща към теб на малко име и се прави на твой бивш съученик, при това толкова убедително, че накрая почваш да му вярваш; далечна братовчедка, дошла ти на свиждане в болницата, цялата изпълнена със съпричастие, с въртящ се в чантата ѝ магнетофон, редом с чек от „Нешънъл Инкуайрър“.
– Не мисля, че е уместно да обсъждаме ситуацията на Ейдриън с когото и да било другиго, освен с Ейдриън – казва д-р Керъл. – Сигурна съм, че ще го поговорим за това, когато дойде. А междувременно: какво мислите за проблемите на Хедър?
Настъпва неловка пауза, докато всички чакаме да видим дали някоя от нас ще захапе стръвта, но напразно. Ние сме последните момичета. Много ни бива да избягваме капаните.
– Искам просто да кажа – нарушава Хедър неловката тишина, – че си имам определени нужди и тъй като нямам вашите предимства, ще съм благодарна, ако пийнем по чаша кафе, хапнем някоя и друга бисквитка или нещо подобно, защото тази голяма празна стая ме депресира.
Тя наистина няма намерение да се откаже от темата, но това не ме изненадва. Ние сме от онези жени, които на спират да се борят, без да обръщат внимание на болката; които скачат от прозореца на третия етаж, които се влачат като убити по покрива докато тялото ни отчаяно желае да се изтърколи надолу и да приключи с мъките. Захванем ли се с нещо, трудно ни е да се спрем.
– Не ме интересува какво ще си носи Хедър – казва Мерилин, гривните на ръката ѝ подрънкват, докато размахва чашата от „Старбъкс“ с петно от червило на капачето. – Да си носи пица, ако иска. Но може ли да сменим темата, моля?
– Интересно – забелязва д-р Керъл, макар че е единствената, която мисли така. – Някой друг да се чувства по същия начин като Мерилин?
Когато си бил в една и съща стая с едни същи хора шестнайсет години подред, знаеш какво ще направят преди да са го направили. Прилича на химична реакция – ако са налични дадени условия, ще се случи еди-какво си. Като по сигнал, Джулия веднага се включва.
– Според мен груповото ядене и пиене е форма на дефлексия – казва тя, защото не може да пропусне шанса да поспори с Мерилин. – С това кафе Мерилин иска да покаже, че се дистанцира от групата.
– Откъде накъде? – Мерилин се преструва на възмутена с провлачения си тексаски говор. – Как ти хрумват такива неща?
– Преди две сбирки ти се оплака, че сме се вкопчили в миналото – отвръща Джулия.
Мерилин поглежда всяка една от нас.
– Е, има ли още някой, който смята, че се нуждаем от това, както преди? – пита тя. – Както сме тръгнали да се хапем една друга, май няма да е зле да си вземем почивка. Целта на терапията не е ли такава? Някой ден да разбереш, че вече нямаш нужда от нея?
Усещам как дробовете ми сякаш се схващат и почвам да броя вдишването и издишването – седем вдишвания, седем издишвания, с бавно и спокойно темпо.
Тя няма предвид това. Групата е център за нас, дори и за д-р Керъл. Тя построи империята си по взаимопомощ благодарение на работата си с нас през деветдесетте. Но причината да се намираме в мазето на църквата, а не в някоя от ония лъскави клиники, където отвсякъде те дебнат с камери и фотоапарати, е, че това е нашата обща тайна, единственото ни сигурно място, далеч от преследвачи и суперфенове, репортери и блогърчета. Как е възможно Мерилин да се отказва от всичко това, и то с такъв равнодушен тон?
– Някои от нас не могат да си позволят почивка – тросва се Джулия. – Не всички са се омъжили за пари.
– И таз добра – парира веднага Мерилин. – Твоят бивш не направи ли точно това?
Много долно изказване, дори за Мерилин. Джулия още се учеше как да живее в инвалидна количка, когато се омъжи за психотерапевта си. Много добре разбирам какво я е привлякло. Срещаш някого, който ти казва, че ще те спаси и ти се хвърляш в обятията му и го оставяш да взима всички решения. След това можеш само да се надяваш, че когато ти дойде ума в главата, вече не е твърде късно и пораженията са обратими. С Джулия обаче нещата не се развиха добре – докато се усети, той беше продал франчайз правата ѝ, беше опразнил банковата ѝ сметка и я остави без пукнат грош.
– С това ли ще се занимава групата днес? – обръща се Джулия към всички ни. – Ще си разменяме остроти? Ще човъркаме стари рани? Няма причина за такова дребнаво поведение. Ние силни и способни жени. Дани е находчива и независима, Мерилин има повече пари от всички нас, взети заедно, а Ейдриън е практически кандидат за Нобелова награда…
– А каква награда искаш ти, Мерил Стрийп? – прекъсва я Хедър. – Защото съм сигурна, че ще изпадна в сериозен рецидив ако пак започнеш да ни рецитираш биографията си.
– Нямах намерение да казвам нищо за себе си – обижда се Джулия.
– Канеше се да го направиш – отвръща Хедър.
– Мисли си каквото искаш – казва Джулия, скръства ръце и се обляга назад в количката си.
Хедър се накланя напред така, че гърдите ѝ опират в коленете и вдига ръка, сякаш ще се кълне в Библията.
– Ще ти дам двайсет долара, ако ме погледнеш в очите и се закълнеш, че не възнамеряваше да изброяваш всичките си научни степени.
– Точно за това говоря – казва Джулия, обръщайки се към д-р Керъл. – Вместо да използваме енергията си продуктивно, ние се хапем една друга. Много групи са се разпадали именно поради личностни конфликти. Това е антипродуктивно.
– Двайсет долара – повтаря Хедър.
– Нямаш двайсет долара – отвръща Джулия.
– Ще взема назаем от Мерилин – успокоява я тя.
– „Назаем“ не е думата, която бих употребила за това, което правиш – обажда се Мерилин.
– Ти не се обаждай! – избухва Хедър. – Нямаш представа от какви лайна съм се измъквала! Оправяла съм се с такива космически простотии, от които ще напълниш сатенените си гащички.
– По-спокойно де – обръща се Джулия към Хедър.
– Не ми е необходима защитата ти – отяжда се Мерилин на Джулия.
– Да, Джулия – казва Хедър.
– Внимавай какви ги дрънкаш – съветва я Мерилин.
– Добре, дайте да направим стъпка назад и да оценим положението – намесва се д-р Керъл. – Понякога се чудя дали не си предписва нещо, за да намали напрежението при тези събирания. Поне никой не говори за ядене вече. – Забелязахте ли колко бързо разговорът за бисквити и кафета между Мерилин и Хедър се превърна в личностни нападки? Може ли някой от вас да обясни защо се случи така?
Ако Ейдриън беше тук, всичко щеше да тръгне по вода. Когато тя е в стаята, останалите сякаш се стремим да оправдаем очакванията ѝ.
– Пошегувах се – промърморва Хедър.
– Стига си правила драми и си купувай по един „Старбъкс“, преди да дойдеш тук – казва Мерилин. – Кофеинът убива апетита.
– Някои от нас не могат да си позволят кафето на богатите – отвръща Хедър. – Ал–Анон винаги предлага безплатно кафе и бисквити. Защо не ми купиш карта за „Старбъкс‘. И без това си ми длъжница.
– Дами… – започва д-р Керъл.
– И какво точно ти дължа? – пита Мерилин, без да ѝ обръща внимание.
– Прецака ме на онази сделка с предаването „Звезди на ужасите“ – отвръща Хедър. – Всичко си бях уредила, но ти дойде и развали плановете ми. Как мога да ти се издължа, когато непрекъснато ми проваляш бизнес сделките?
– Кого заблуждаваш? – стрелва Мерилин, въртейки очи. – И двете знаем, че никога няма да ми се издължиш.
Хедър побеснява и аз се опитвам да я успокоя. Всъщност всички се опитваме да я успокоим. Знаем наизуст всеки един от нейните монолози. Как можеше Мерилин да я засяга така? Как допускаше даже, че тържествено дадената дума на една наркозависима, която е пушила, смъркала и се е боцкала с всяка субстанция на тази планета, няма никаква законно обвързваща стойност? Защо си позволяваше да подметне дори, че обещанието на Хедър не е вербалният еквивалент на железен договор, съставен от цял екип адвокати?
Хедър винаги е заета с някакъв проект. Не притеснява нито мен, нито Джулия, защото знае, че нямаме пари и се е отказала от Дани, понеже е разбрала, че не може да я накара да направи нещо, което не иска. Обаче винаги се обръща към Ейдриън или Мерилин с разни проекти, сделки, предавания и какви ли не други бизнес предложения. Далавераджиите от този свят отдавна са разбрали, че Хедър е нашето най-слабо звено.
– Знам, че за някои от вас парите са болно място – казва д-р Керъл. – Можеш ли да ми помогнеш да разбера по-дълбоко нещата по този въпрос, Мерилин? Или пък ти, Линет?
– Ами… – проточвам аз, хваната неподготвена. – Ейдриън закъснява вече с двайсет и шест минути.
– Това как те кара да се чувстваш? – пита невъзмутимо д-р Керъл.
– Загрижена? – предлагам аз.
– Вижте какво – обажда се Джулия, – защо трябва да говорим за пари? Мерилин смята, че от сеансите ни вече няма полза и ако наистина обсъждаме кой какви кафета пие и кой какви бисквити яде, няма как да не се съглася с нея. Какво ни става? Откога станахме толкова дребнави?
Хедър си поема дълбоко дъх и казва:
– Просто исках някой да донесе кафе и бисквити, това е всичко.
Д-р Керъл се готви да коментира Голямата бисквитено-кафена криза през 2010 година, когато Дани я прекъсва. Тя обикновено мълчи като мумия, затова когато реши да каже нещо, всички я слушаме.
– Искам да споделя нещо – казва тя. – После можете пак да говорите за бисквити и кафе.
– Или за нещо друго – вметва Джулия.
– Това е моето последно идване на тези събирания – заявява Дани. – Приключвам с това.
Можете да поръчате книгата ТУК.
