Писателят и пътешественик Иво Георгиев представя най-новия си роман „Дин Ден“ в Националната библиотека

април 21, 2023 Аврора

Литературен клуб „Писмена“ ще представи книгата на 25 април от 18:30 ч.

„Роман за детството. Не за деца“. Това предупреждава корицата на най-новата книга от пътешественика и писател Иво Георгиев, който след пътеписа си „Мистичните Родопи“ се завърна на сцената на художествената литература с въздействащия роман „Дин Ден“.

Погледнат през очите на малко момче, което заедно с много други деца живее в необичайна детска градина извън града, „Дин Ден“ е смел и проницателен разказ, който припомня на възрастните какво е да гледаш на света с любопитство.

В чудатия сюжет на романа, който ни повежда през лабиринт от приказно и реално, ще се потопим на официалната му премиера на 25 април 2023 г. от 18:30 ч. в Централното фоайе на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Литературен клуб „Писмена“ ще представи изданието като част от програмата си и заедно с Иво Георгиев ще поведе читателите на любопитно пътешествие из някои от най-големите въпроси от света на възрастните, прекарани през призмата на необятното детско въображение.

Входът е свободен, а повече информация за представянето може да откриете във Фейсбук събитието:

https://www.facebook.com/events/241630728365550

Кой е измислил тъжнотията? По-силно ли е злото от доброто? Как се живее в свят, в който между героите и злодеите няма ясно поставена граница?

Написан на автентичния език на децата, „Дин Ден“ е история, която се простира отвъд „голямото дърдорене на големите“ и черно-белите граници, които сами си поставяме.

Роман, който ни кара да се запитаме: защо му е на света да си играе на войни и да бъде несправедлив, да се разделя и обвинява? Защо наистина, когато има толкова много деца, които чакат майките им да ги приберат вкъщи?

А отговорът, много простичко, се намира някъде в душата на всеки един от нас.

Иво Георгиев е поет, писател, автор на песни, професионално свързан с природата. Първата му книга с поезия носи заглавието „По-лошата половина на гората“, за която авторът получава наградата за поезия „Южна пролет“. „Исус ми прати SMS“, „Дневникът на кралския гъделичкар“ и „Уроборос” са заглавия от общо седемте му книги, сред които и две стихосбирки, два сборника с разкази, пътеписа „Мистичните Родопи“, и два романа.

Из „Дин Ден“ от Иво Георгиев

Майчицата с килограмите свири на кордьон, а ние пеем. Тя е ей толкова дебела и с рокля на цветенца, а когато ни се кара, става още по-дебела, без обяснения. Лекса обикновено мърмо- ри нещо за равновесието в природата. Стоя пред кордьона в захлас и понякога отнасям дърпане на ушото, нащото съм пеел фалшиво. Те не дават да им викаме майчици, а трябва да им казваме „госпожо Дора“, „госпожо Рут“, а госпожа Джулева все ни се усмихва с усмивка, която вечно се помни, и ни щипе силно, даже Лекса започва да циври. Той не е много юначен и всъщност е Алекс, но нали с него играем на обръщанка на думи. Когато не циври, само се хили. Аз никога не плача. Е, понякога само. Първият път беше, когато ме доведоха тук и ми казаха, че мама ще дойде да ме вземе след известно време. Но колко е „известно време“? То все не свършва. И затова като се сетя – плача, но без да прекалявам. Като ме вземе мама оттук и ме заведе вкъщи, и аз ще я накарам да иде в ъгъла и да се срамува известно време. И няма да ѝ разказвам приказки.

Госпожата свири на кордьон, а ние пеем, а преди вчера даже ми даде да пипна единия от клавишите. От белите. Kогато чух звука от бялото клавишче, се почувствах така, сякаш съм вдигнал слон с един пръст.

Преди това майчицата с кордьона даде на Аптула да натисне два клавиша – черен и бял. Да – два! Той сигурно е можел да вдигне два слона с пръст след това. Или поне слон и половина. Тя така му се усмихна с всичките си килограми, както на нико- го от нашия отбор не се усмихва. Аптула, знае се, е от лисичетата – на тях не се карат и не им дърпат ушите. А и те имат уши за дърпане – даже по-щръкнали от нашите. Когато играем на строене на замъци, техните замъци винаги са по-хубави. Така казват госпожите.

Майчицата с килограмите и кордьона каза, че всеки клавиш си имал име. Не ми каза как се казват и ме гледаше ей така, надвесено, както гледат мащехите, когато искат да те накарат да се почувстваш наполовина. Мащехите са порода майки, има ги в приказките, но бас държа, че и в живия живот ги има, щото така е с лошото. То си го има и наистина. А техният номер в живия живот е да са винаги лоши. Мащехите. Аз помня кой клавиш ми даде да натисна и му дадох име. Кръстих го Пати, нащото ми е жал, че той много си пати под дебелите пръсти на майчицата. Обичам да измислям имена – това ми оправя настроението. Тя е най-дебелата от всички майчици, дето ни карат да им казваме „госпожи“, и е лоша като другите. Те всички са строги и много ни крещят. Пък ако грамаданска госпожа ти се надвеси и ти закрие всичката светлина, то и ти ще се почувстваш дребен като Лечкомà-Лечкопà.

„Лечкомà-Лечкопà“ е хубава приказка, но на никого не пожелавам да е в нея. Понякога ни я четат. Не знам кога точно е „понякога“, ама възрастните нали го използват и се досещам, че е нещо, което се случва най-често през деня, но рядко.

Майчицата Джулева казва, че ние в нашата детска гради- на сме като клавишите на кордьона. Едните деца сме бели, а другите черни. На лисичките дават най-хубавите играчки, а на нас, жабчетата – счупените, или такива, които никой от другия отбор не иска. Техните и нашите играчки са в отделни кошове и ние нямаме право да пипаме в техния кош. Джулева си умира да ми се кара: „Дин Ден, пак си с мръсни ръце, марш веднага да си измиеш ръцете, че ще хванеш холера! Виж на Вързаван какви са му чисти. И Мемо обича хигиената“.

Аз досега не съм виждал холера и не знам как мога да я хвана, но явно се хваща само с мръсни ръце. Когато си с чисти, нямаш шанс да я пипнеш.

Пък на нашата къща, дето живеем, аз ѝ викам „съществувалня“, щото леля Лили казва, че ние, освен белѝте и другите неща, дето правим, също така и съществуваме. Момичетата не знам дали го знаят това. А Лекса веднъж от много съществуване се наачка в леглото по време на следобедния сън.

И друг път му се беше случвало. То и без това майчиците все ни крещят, че само ние, жабчетата, се изпускаме. Ама не е вярно. Пък и те постоянно ни се качват на главата – нащо не сте направили това, или пък нащо сте го направили. Хе-хе – само да му бяхте видели муцунката на Алекс – беше се свил и цивреше също като жабче. Или като друго малко животинче. Ам като си в такова деликатно положение. Че и миризливо. Вечерта трябваше да му измисля приказка за наачканото детенце, което никой не искал да прегръща. Как го оставили на брега на една река, оттам минал зелен делфин и го отвел в своето царство да го измие и да му стане дете. На Алекс страшно му хареса. Каза, че приятел в нужда се познава.

Отначало и аз бях объркан, как така на лисичките дават да правят доста неща, не им дърпат ушите, или много рядко, и не ги щипе госпожа Джулева, а на нас не дават. Пък сме поравно – колкото са те, толкова сме и ние. Но после разбрах. Всичко било заради Реда и онова другото, дето все му забравям името.

В стаята за игри имаме килимче с нарисувани слончета с балончета на него. Леля Лили обича да го тупа на терасата, щото било добре за хигиената. Мен пък ме тупа Аптула. И Вързаван ме тупа. Но не зарад хигиената – те зарад друго. На Аптула, като ме тупа, после, за да го дразня, му викам „Апту- лашки“ и той много се ядосва. И пак ме тупа. Където му падне. Не знам слончетата дали обичат да си играят с балони, но ние обичаме. Само дето никой не ни носи. На рождения ден на Ме- лиса бяха донесли три цветни балона – син, червен и жълт, но не ни дадоха да си играем с тях. Закачиха ги на фикуса до прозореца. Обичам да сядам на килимчето и да гледам в слончетата. Те се смеят под хобот от радост, че си имат балончета. То кой не би се радвал. Даже и Омир би им се радвал, ако е имал балончета в стаята, където е писал приказката за Троянската война. Знам, че се пукат лесно, и дето се вика, това си е един шарен въздух, но превръща стаята в замък. Те и някои буболечки се пукат лесно, като ги настъпиш. Когато ни извеждат на двора да си играем и ни омръзнат люлките и троянските войни, започваме да търсим буболечки в тревата и да ги настъпваме. Някои пукат, но не всички. Аз калинки не настъпвам. Мемо обаче нарочно настъпва и калинки. Не смея да му се карам. И Алекс не смее. На другия ден, след като госпожата с килограмите и кордьона ми беше дала да натисна Пати, аз ѝ занесох една калинка. От благодарност и въобще. Тя не я взе. Развика ми се да я върна обратно на двора и да я пусна. И като литне, да си пожелая един ден да ми донесе кордьон. Но не литна. Мемо ме видя, перна я от ръката ми и я настъпи. Май тогава също се разциврих. Ем, щото нямаше да имам никога кордьон.