Четем „Одън, или окото на кита“ на Ги Гофет

Facebook

Twitter

Linkedin

email

Романът „Одън, или окото на кита“ (2005) на Ги Гофет, който излиза с логото на „Парадокс“, е посветен на Уистън Хю Одън (1907–1973), един от най-значимите и влиятелни англо-американски поети на ХХ век.

Това е разказ в девет части, девет визии, девет живописни платна, които пресъздават географския и поетичен път на Одън; разказ за историята на войните, за анонимните смърти и за скъпите същества, за ексцентричността и неизтощимата енергия на един хомосексуалист, който не се поколебава да се ожени за Ерика, дъщерята на Томас Ман, за да я спаси от Третия райх, нито пък се съгласява да направи компромис, като махне бележка в предговора към мемоарите на генералния секретар на Обединените нации – бележка, която му коства Нобеловата награда през 1963 г.

Това е и историята на един отчаян мъж, който черпи сила и вдъхновение от изгубена в младежките години любов, от чиято загуба не може да се възстанови, и която ще трае 33 години, до самата му смърт. „Обичан съм, следователно съществувам“, ще напише Одън.

Особен и субективен биографичен разказ, осеян с любовни и приятелски срещи, в който авторът, френският поет и писател Ги Гофет (1947), ни разказва за „своя“ Одън, вплита своя живот в неговия, кани читателя на двойна поетична среща. Това е едно наситено духовно търсене, подплатено с великолепни поетични откъси, едно пътуване през историята, литературните нрави и личностния житейски и духовен път, където по мистериозен начин, като в игра на огледала, Икар среща един кит.

Поет, романист и есеист, Ги Гофет (1947) е роден в област Гом, най-южната част на Белгия. Детството и юношеството му между две граници – люксембургската и френската – слагат траен отпечатък върху цялото му творчество, а неистовото желание за свобода и удоволствието от това да прекосява всички граници, го правят номад по дух завинаги. Преподавател, печатар, издател, книжар, писател – непрестанно привличан от непознатото, предизвикателството и риска.

Гофет е автор на над трийсет поетични книги, романи, сборници с разкази и есета, преведени на повече от 35 езика. Познат е на българската публика с романите Верлен от Ардените, роден от дъжда (2004), С лято около шията (2006), Завинаги гола (2012) и стихосбирката Възхвала на една провинциална кухня (2012).

Носител е на множество литературни награди, сред които Морис Карем (1992), Анри-Мондор на Френската академия (1992), Наградата Маларме (1989), Голямата награда за поезия на Френската академия (2001), Марсел Паньол (2006), Гонкур за поезия за цялостното му творчество (2010) и наградата Макс Жакоб (2017).
Живее между Белгия и Франция и работи в издателство Галимар, публикувало по-голямата част от неговите произведения.

По-долу четете откъс от книгата:

I

Ако три месеца по-рано, в момента, когато се качва­ше на кораба, за да отплава за Исландия, някой му беше казал, че му предстои най-съдбовната среща в живота, Одън, след кратко колебание и с усмивката на оксфорд­ски джентълмен, когото нищо не може да изненада, би отвърнал нещо от сорта на: „Боже мой, надявам се, че ще бъде най-малко Шекспир или Гьоте“.

Защото, с изключение на една колкото силна, толко­ва и краткотрайна страст към китоподобните в юношеството, най-големите изненади, след като е навлязъл вече в поезията, бяха дошли от литературни китове като Томас Харди, У. Б. Йейтс, Робърт Грейвз, Т. С. Елиът, няма да продължавам.

След като е навъртял вече двадесет и девет лазарни­ка, той е сигурен, че вече е натрупал достатъчно думи между света и себе си, за да се страхува от действител­ността, която едва ли би могла да му поднесе нещо пове­че от малки и незначителни одрасквания.38

На кея, между натъпкания му с книги куфар и рани­цата, той има вид на човек, който вече е застанал на носа на кораба и командва в морето.

II

Именно Майкъл му бе подхвърлил идеята за пъту­ването до Исландия, Майкъл Йейтс, бивш негов ученик от колежа Даунс Скул, където бе преподавал в продъл­жение на три години английски, аритметика, биология и гимнастика, както никой преди него. Три последовател­ни години.

Макар че Уистън е напуснал колежа в Даунс от една година, Майкъл не прекъсва контакта си с него. Негова­та „ексцентричност, неуморимата му енергия и купон­джийският му дух“, ще каже той, бяха впечатлили много повече учениците, отколкото появата на дъга в класната стая, преминаването на жълта подводница или експлози­ята на бомба с вербални раздробявания.

Точно него, учителя Одън, бяха намерили една пре­красна сутрин да лежи върху походното си легло насред тревните площи в колежа с чадър над главата.

През 1932-ра Англия все още е стегната във викто­рианския си корсет.

Трудно е да си представим днес как пристига като вихрушка един едър дявол с черна пелерина, широко­пола шапка и лула между устните и спира в средата на група момчета в униформи, стиснали в ръка задъл­жителната фуражка и неподвижни като при команда „Мирно“.

Ефект на сигурната изненада, разбира се, но когато се подновява всеки ден, тя намалява товара от различни­те учебни предмети, отстранява трудностите сред бурни изблици от смях, защото учителят е разпален, разпалващ и с невъобразима ерудиция, скача върху подиума и по чиновете, кара черната дъска да свири като локомотив, цифрите и буквите да танцуват и изважда формули и ре­шения като син заек от шапка на фокусник, не е нужно повече, за да спечелиш за нула време ентусиазма на един клас, единодушен при даването на титла, и да получиш заслужено ново кръщелно име, Чичо Уиз например. Beautiful, isn’t it?

III

Чичо Уиз, този прякор се издига и се носи с всичка сила като жужене, като свистене и като Уистън.

Чичо Уиз, това е чичо Гръм и разтърсва, и е магия в същото време, и слага отпечатък върху теб, когато си още дете, както Z в името на Zorro.

Между другото, ако никой никога не успява да види коня, който чака мъжа с черна шапка при излизане от класната стая, много е просто, това означава, че мъжът го е погълнал цял-целеничък.

Държелив като кон, изразът често се чува от устата на Одън. Точно така се чувства и той: със здрав врат; така и живее, на бърз ход, от единия до другия край на своята поляна; така и ще умре, като ударен от гръм, с отблясъка на деня, отпечатан в дъното на зениците му, но без да е изпуснал юздите и без да остарее.

Именно така в продължение на три дълги години в колежа Даунс той не спира да галопира между пробле­ма с капещия кран на чешмата, рецитирането на някое стихотворение от Чосър или определяне на мястото на китоподобните в класа на бозайниците.

Майкъл Йейтс не го забравя.

Но за момента са си дали дума да се срещнат същото лято в Исландия.

IV

Исландия, митична земя на елфи и ледени гиганти, който не е мечтал за теб, е мечтал само наполовина, за­щото слънцето, което се вижда, е само една пустинна роза, чиито огнени венчелистчета, кипящи под земята, изтичат през пукнатините и запалват всичките звезди на снега.

Не само теб, Исландия, не само теб е дошъл да търси тук Уистън, а и една друга, не по-малко митична земя: предполагаемото кралство на своите предци.

Предполагаемо е прекалено да се каже: Одън вярва и е твърдо убеден, толкова пъти са му казвали и повта­ряли, че фамилното му име произлиза от тук и че самият той е

варварин по кръв, макар по лик да е

Син на Севера и извън всеки лимeс

Одън, Один, Уотан, Уистън: тези имена съдържат в себе си от онези прилики, които така здраво ви хващат за кожата на врата, повдигат ви като заек и няма средство, с което да им се противопоставиш. Освен това, ако преко­мерно много са хранили детството ви с леденото мляко на северните саги, няма кой знае колко много начини да се освободиш от легендата, начинът е само един и той е да изкараш наяве онова, което е скрито на дъното ѝ. И ако Уистън наистина е кралски син, изпратен на зато­чение, то трябва да си възвърне любовта на собствения народ и да настоява да му върнат обратно короната.

Детските мечти имат тежък живот.

На кея Одън се усмихва като поточе, което наближа­ва своя извор.

Толкова за програмата и за безгрижието на пъте­шественика.

Страстта е извършила останалото: набързо е успял да убеди своя издател „Фабер енд Фабер“ да му плати билета в замяна на книга, която ще напише съвмест­но със стария си приятел от Оксфордската група Луис Макнийс.

Този последният му е дал твърдо съгласието си, но не може да замине веднага.

Толкова по-зле, Одън взема преднина, той ще е пър­вият, който ще целуне земята на бащите си. И така, сбо­гом на всички вас, исландецът от Йорк в Нортъмбрия се връща у дома.