Четем книга №1 в Швеция за 2023 г.: „Хората, които сеят в снега“ на Тина Харнеск

Този лиричен разказ в духа на книгите на Фредрик Бакман ни запознава с колоритния народ на саамите – единственото коренно население в Европа

 

През 2023 г. шведската писателка от саамски произход Тина Харнеск направи своя смайващ литературен дебют с топлия и вълнуващ роман „Хората, които сеят в снега“, който се превърна в моментален бестселър и спечели престижната награда „Книга на годината“ в Швеция.

Тази красива и лирична история излиза и у нас в превод на Анелия Петрунова и ни отвежда към далечна Лапландия. Там читателите ще се запознаят отблизо с културата и традициите на саамите – единственото признато коренно население в Европа и един от най-колоритните и непознати народи.

„Мисля, че човек никога не спира да тъгува за мястото, където е домът му. Какъвто и да станеш и където и да се озовеш, сърцето ти има корен.“

Никой не може да определя как ексцентричната 85-годишна Мариджа ще си замине от този свят – особено що се отнася до рака, тръгнал по петите ѝ. И никой не бива да научава за страшната диагноза – особено съпругът ѝ Пиера, който сам води тиха битка срещу мъгливите спомени.

Макар традициите в затвореното общество на саамите да повеляват хората да създават големи семейства, Мариджа и Пиера живеят сами. Но това не винаги е било така. Някога домът им е бил озаряван от вълшебната светлина, която синът им Хеайка-Йона е носил в живота им. Преди той да бъде отведен далеч от тях и да се превърне в болезнена незарастваща рана в душите им.

Решена да се бори докрай и да намери кой да се грижи за Пиера, когато тя си отиде, Мариджа решава, че е крайно време да издири Хеайка-Йона. Единствената следа, която старицата има, е, че порасналият Хеайка-Йона носи униформа. Ето защо Мариджа се заема с наглед абсурдната задача да привлече вниманието на колкото се може повече униформени.

С помощта на услужливата Сире – далечен глас, носещ се от проклетия телефон, Мариджа ще предизвика истински хаос за местните власти. А един застрелян лос и една запалена плевня са само началото…

Черпейки вдъхновение от удивителната съкровищница с разкази на саамите и чудните поверия, с които самата тя е израснала, Тина Харнеск изплита остроумен и сърцераздирателен разказ в духа на обичаните романи на Фредрик Бакман и с чувствителността на книгите на Мюриел Барбери.

Забавен и драматичен, но тих и нежен като безветрено снежно утро, „Хората, които сеят в снега“ е роман, който чете на глас от книгата на незаписаните истории на живота. Роман, в който домът и корените оставят неизменен отпечатък в човешкото сърце.

 

„Аз съм част от народа саами, при който, подобно на други коренни народи, устното разказване на истории заема централно място. Израснала съм с духовити, лирични, загадъчни и проницателни истории, спомени и уроци от моите предци, разказани по начина, по който само онези, които ги носят в кръвта си, могат да ги разкажат. Единственият коренен народ на Европа по традиция е народ, който не пише, който чрез древното изкуство на йойка (вид поучително, описателно пеене, често без текст) е предавал нашата литература от поколение на поколение.“

                                                        Тина Харнеск

Из „Хората, които сеят в снега“ от Тина Харнес

ПРОЛОГ

– Разкажи ми историята за гледача на елени, който срещнал háldi , eanu ! – Гласът на момченцето беше настоятелен и ясен и прозвуча като перли от замръзнали червени боровинки, разпилени по пода.

Мариджа лежеше в съседната стая и чу как Пиера сръбна от кафето през бучка захар, която държеше между зъбите си, преди да остави чашата на покривката.

– Е, много пъти си я чувал, но естествено, че ще ти я разкажа още веднъж – отговори той на момченцето с престорено примирение.
Но жена му знаеше, че той обожава да разказва, беше наследил това умение от родителите си – които на свой ред го бяха наследили от онези, бродили по пътеките на живота преди тях. По този начин те си спомняха, а един народ без думи на хартия оставяше своя отпечатък върху земя, която се стремяха да не променят.

Той обожаваше да разказва най-вече на момченцето, което седеше на кухненския диван с изморени, но жадни очи и въртеше в ръце захарницата от брезова кора на масата между тях. Мариджа придърпа леко възглавницата под бузата си, извади едната си плитка и я намести, за да ѝ е удобно в изпълнената със спокойствие тъмнина. Затвори очи.

Тя също обичаше неговите истории, най-вече тези, споходили го по този начин: по молба на едно дете. Там, в тъмната спалня, Мариджа си представи как погледът на Пиера се зарейва в далечината, докато търси думите в себе си, докато търси младия гледач на елени – а щом го намери, гласът му се промени. Проправи си пипнешком път през светлината от печката на дърва в кухнята и излезе навън в мрака пред прозореца. Накрая гласът му отекна във всички сенки в стаята, като придумваше различни образи да излязат от сумрака. Мариджа чу как Пиера извика звука от тропащи копита и еленски тела, препускащи по откритата пустош, както и вятъра, който подръпваше козината и гъделичкаше муцуните им. И ето го гледача на елени – подтичваше към слушателите в безсловесен контакт с кучето си. Ласото му се полюшваше, докато той се носеше над камъните, а ножът му се удряше във външната страна на бедрото.

– Имало едно време… – започна Пиера бавно с глух и тежък като църковна камбана глас.

Думите звучаха отчетливо, докато гласът му се изпълваше със спомените на рода му. Беше невъзможно да се разбере дали Пиера е завладян от извиканата от него сила, или самият той владее силата, както и гледача на елени – и всички тях в този момент. Дори старият часовник на стената сякаш беше затаил дъх в очакване, когато Пиера зачете на глас от книгата на незаписаните истории.

– … един млад гледач на северни елени и кучето му, които едно лято били излезли в планината сами със стадото. Работата била тежка и не само гледачът, а и кучето му си легнали изморени в своята lavvu . Огънят почти бил угаснал, но между камъните все още се чувало съскането на гореща жар. Сънят почти го бил застигнал, както лежал със затворени очи, положил глава върху чувала си.

Тогава се чуло дращене по шатрата. Той отворил очи, примижал в сумрака и видял, че нещо се притиска към шатрата, затова станал. Чул звънлив смях и тихи думи, изречени закачливо, по момичешки. Заслушал се и забелязал как към шатрата се приближават три силуета. Дърлели се помежду си и когато блъснали един от силуетите към палатката, върху кожата се очертало тяло.

– Нали цял ден надничаш от разстояние. Погледни хубаво сега!

Тогава гледачът на елени разбрал, че фигурите пред палатката му са на момичета háldi, защото на десетки километри наоколо нямало никой друг. В паметта и разказите на саамите тези същества винаги били наблизо, рамо до рамо със самите тях, видими само понякога за онези, които притежавали дарбата. Историите били много, а той бил слушал всички, поверени на семейството му. Саамите наричали витри своите братовчеди и имало начини да осъществиш контакт с тях, да ги слисаш, така че да застанат неподвижно и да можеш не само да ги докоснеш, но и да ги убедиш да останат при теб.

Кучето се било събудило, обърнато с цялото си тяло към момичетата. Надавало гърлено ръмжене, което утихнало едва когато ръката го погалила по козината. С другата си ръка младият мъж се пресегнал за ножницата в колана си и тихо като призрак издърпал роговата дръжка и острото стоманено острие. Следващия път, когато тялото на жената паднало върху шатрата, бил готов – с върха на ножа предпазливо я пронизал в задника и върху кожата, от която била направена шатрата, разцъфнало малко кърваво цвете.

Навън настанала тишина, сякаш над планината се била спуснала гъста мъгла. Вятърът затаил дъх, потокът спрял да пее, а тихото пращене на жарта утихнало, като че ли тя била замръзнала.

Тогава дебелата кожа била отместена, а женската фигура се навела, провряла се през отвора и с меки движения седнала от другата страна на огъня. Вдигнала поглед. С очи, лъскави и тъмни като горски езера, красивата háldi го гледала, докато дъхът му едва успявал да си проправи път, за да излезе от тялото му.

Дълго го наблюдавала така, сякаш за да достигне до дълбините на душата му. Накрая се усмихнала и казала с уверен глас:

– Искаше да ме подържиш. Да видим дали ще успееш да ме задържиш.

Говорела на архаичен саамски, а когато продължила, гласът ѝ бил силен и спокоен:

– Ще ти стана жена и освен мен ще получиш цялото ми стадо елени като зестра – ще ти дам здрави синове и силни дъщери и ще бъдем щастливи. Но трябва да ми обещаеш нещо.

Сърцето на гледача на елени биело силно в гърдите. Не можел да направи друго, освен да кимне, изпълнен с щастие и очакване.

– Не бива никога да казваш на никого как съм станала твоя или каква съм. Не бива никога да ме наричаш с думи, които не са от твоя свят.

Младежът се прокашлял и обещал пламенно и сериозно да направи каквото му казала. След това отишъл на мястото, където бил свещеният sieidi на семейството му, както момичето било обяснило, че трябва да направи, и присвил очи срещу светлата лятна нощ. Сякаш дори комарите не помръдвали в този час.

Чул, че се приближава голямо стадо северни елени. С ласо в ръка проследил внушителния бял самец, както момичето му било наредило. Хвърлил ласото. И когато успял да придърпа силния горд самец към себе си, стадото елени се разцепило на две и половината тръгнала след него. Елените били притеглени, стекли се, извили шии след водача на стадото. Към младия мъж.

Станало така, както казало момичето. Оженили се, но по време на церемонията и двамата вървели обратно на часовниковата стрелка, а мъдрият nåjd на неговата siida чел „Отче наш“ отзад напред. Могъщият шаман сигурно видял каква била булката, но знаел, че не бива да говори за това. Децата се родили едно след друго, а семейството било богато благодарение на голямото стадо елени на съпругата. Всичко им вървяло по мед и масло и се радвали на голяма сполука със стадото си.

Изведнъж в кухнята настана тишина. Пиера започна да върти бавно чашата с кафе и се вгледа невиждащо – или може би ясновидски – в утайката.

– А после какво станало? – попита момченцето.

– Сигурно знаеш. Една вечер мъжът прокарал ръце през черната коса на съпругата си и прошепнал в ухото ѝ: Обичана съпруго, скъпа моя… моя háldi… Жена му сякаш се вкаменила. И също толкова бавно, колкото облакът се носи по небето и разкрива слънцето, тя се извърнала, придърпала децата към себе си – и без да го поглеждат, излезли мълчаливо през отвора на шатрата. А за свой ужас, мъжът видял как семейството му, както и стадото северни елени, което стояло на известно разстояние, се изпарили и се слели с първите слънчеви лъчи, падащи върху земята.

Мариджа потрепери под завивката и зачака магията да се развали, както ставаше винаги, когато Пиера замлъкнеше. Тогава кутийка със снюс се отвори с щракване. Пиера взе една щипка с възлестата си ръка. Момченцето помълча. А после попита:

– Но защо изчезнала? Щом го е обичала, тя и децата са можели да останат, нали?

Пиера сякаш обмисли отговора си внимателно, преди да заговори:

– Дълбоко в себе си тъгувала за нещо друго, въпреки че изпитвала любов към него. Мисля, че човек никога не спира да тъгува за мястото, където е домът му. Какъвто и да станеш и където и да се озовеш, сърцето ти има корен.

Гласът на Пиера беше толкова изпразнен от време, толкова наситен със съдбовност, че жена му разбра, че той е прозрял.

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *