Мария Касимова-Моасе: Бих поканила Уди Алън да снима филм по „Записки от Шато Лакрот”, но български режисьор би се справил по-добре

Първото интервю на страниците на Страница.бг е с Мария Касимова-Моасе – героинята на деня, авторката на безобразно смешния аудиосериал „Записки от Шато Лакрот” в „Сторител“, който през юли излезе и като роман с логото на издателство „Колибри“ и накара екипа ни да се гърчи от смях още от първата страница.

Авторът на интервюто също е специален човек – Елица Матеева, театрален режисьор и човек, познаващ доброто изкуството.

За необичайните обстоятелства около този прекрасен епистоларен „разговор“, в който има дори новина, разказва самата Мария в профила си във Фейсбук:

Тая сутрин преди път взех да си подреждам дамската чанта и вътре открих едно листче. Леко понамачкано, поело по краищата си цвета на пудрата ми, дето се беше разпиляла малко там, опърпано едно такова… И отварям листчето, а то с едни чудни въпроси от Еличка Матеева, приятел, артист, киновед и изобщо светъл ум и чисто сърце, посветени на децата на Варна и мисията да им разкрие вълшебството на творенето на кино. И ми блесва как, когато представяхме „Записки от Шато Лакрот“ там преди двайсетина дена, на входа тя ми бутна листчето в ръката и рече „това са нашите въпроси“. Пък аз бях толкова шашардисана от чувства и срещи с мили на сърцето ми варненци, че прибрах листчето и тутакси изключих да отговоря на въпросите пред публиката. Даже питах на два пъти дали има въпроси, то нямаше, аз по традиция запълних с мои разкази за какво ли не, хората се смяха и хубавото листче с въпроси си остана забравено в чантата. Е, до ей сега. И понеже не е хубаво да забравиш на някого въпросите, реших да им отговоря веднага, ей сега, докато пия кафе по пижама на терасата, леко е хладно (в планината е така), а денят обещава да бъде страхотен.

И така:

1. Как се създадоха героите Станислас, Летисия и Валери?

– Като всички останали – пръкнаха се и поискаха да участват. Зад всеки един от тях стои прототип, но в крайна сметка е сборен пункт на много и различни хора, които съм наблюдавала и съм обединила в едно тяло. Най-важното за всеки един от героите в тази книга (и сериал) е, че каквито и странности да има, е добър човек.

2. Ако известен режисьор ти каже, че иска да снима филм по книгата, кой би избрала да е той: Дейвид Линч, Саша Барън Коен или Фредерик Бегбеде?

– Просто си го помечтах… как ми звънят и глас на английски казва „Здравейте, търсим Ви от офиса на г-н Линч…“ И аз отговарям „О, очаквах да звъннете, но в момента преговарям със Саша Коен, а снощи и Бегбедето звънна…“ Ха-ха-хааа… Всъщност, ако мога да избера сама режисьора, бих поканила Уди Алън. С целия риск насред шатото да се появи и нюйоркски евреин интелектуалец, заедно с психоаналитика си, който да се опитва да си обясни всичко, което вижда, но да му е невъзможно. Но да си призная, може би все пак някой български режисьор би се справил по-добре. Кустурица ще го удари на балканщина, другите – на европейщина или интелектуалщина. Та един Рангел Вълчанов, една Иванка Гръбчева, Никола Корабов или Николай Волев биха били страхотни, сигурна съм. Вероятно и някои от по-младите, но понеже не се сещам за добри кинокомедии от последните години, не мога да провидя и кой от тях би могъл да режисира. Което не значи, че няма подходящ, разбира се. Ама пък Уди Алън би бил интересен, а?

3. Ще следва ли продължение, защото българо-френската рода става по-голяма?

– Да, работя върху втори сезон – поръчката отново е на „Сторител“, за които сериалът беше създаден оригинално, по тяхна поръчка в аудиоформат. Така че напролет ще има продължение първо в аудиоформа, за слушане. Надявам се да ми се получи – вече написах синопсис, почти съм готова с първи епизод, така че нещата се развиват. То те, героите, си правят, каквото поискат, аз само едва смогвам да запиша.

4. (следват въпроси за живота, както е написано в листчето) Наистина ли фейсбук е олд скул вече?

– Сигурно. То и аз съм олд скул, така че това не ме притеснява. Смятам, че фейсбук принадлежи повече на писмената култура, докато инстаграм е част от визуалната култура. Това е нормално следствие от развитието на света – днес картинките продават повече, защото за да възприемеш една визия, не се изисква нищо, освен очи. Не ти трябва да се напрягаш (освен, ако не си си забравил очилата), не е нужно да мислиш – гледаш и си правиш изводи. Това не е непременно лошо – просто е различно. В инстаграм се пише малко, във фейсбук е обратното.

5. Какво днес възмути Мария и какво й подари усмивка?

– ех, към онзи ден във Варна ме бяха възмутили хората, които си хвърлят боклуците на плажа, по улиците, в градината… Все едно да си плюеш в собствения хол! Мърлящина, която никога няма да разбера. Както и една майка, която си изпишка детенцето на плажа, под чадъра! И вика „ма то детенце!“. Е! Ма и на детенцето „пикото“ мирише, а и на какво го учиш – че общото е тоалетна!… А иначе се усмихвам постоянно – като лудите малко, ама то това е хубава лудост. Днес все още нищо не е успяло да ме възмути, но ми предстои да шофирам, така че ще се намери нещо за възмута сто процента! Иначе как да не се усмихна на слънцето, което едва се показва зад облака, на зеленото пред мен, на упоритата птичка, която иска да вземе една троха, ама пък тя е близо до мен и сега птичката се чуди дали да рискува или да си пази животеца от това голямо нещо с компютър в ръцете, което издава звуци…

6. Като се съберете с френската рода, какво казва свекървата за твоите манджички?

– дори и да съм сготвила обувка, тя ще опита, ще се усмихне и ще ми каже „много е хубаво!“. Може да препоръча просто да сложим малко сол, но това ще е с уговорката, че е по-добре да е безсолно, защото всеки може да си добави сол, отколкото да е солено и така никой да не изяде обувката . Свекърва ми ме е приемала само с най-добри чувства. Не съм била огорчавана или обиждана, така че нека книгата се възприема само като развинтена фантазия по тема. Иначе има много неща, които и роднините във Франция, знаейки, че пиша сериал, казваха „о, Мария, напиши и това, толкова е смешно!“.