Джесика Ланг: Фотографията беше за мен възможност за бягство

Автор: Даниел Димитров, БТА

Тишината вътре в теб е тази, която помага да намериш момента, независимо дали е актьорска игра или фотография. Това каза пред БТА актрисата Джесика Ланг, която е в София, за да представи свои фотографии в Двореца на площад „Княз Александър Първи“. Събитието е част от проекта „Майстори на фотографията“.

„Когато работиш в киното или на сцената, когато си актьор, ти си част от една общност. И това изисква определени усилия. Така е, когато си заобиколен от много хора. Фотографията беше просто алтернатива, възможност за бягство. Изход, който беше много личен и никога не съм си мислила да излагам или да продавам снимки, или нещо подобно… В интерес на истината, за първи път снимах, защото исках да направя някакъв дневник на моите деца. Исках да документирам тяхното порастване и да направя нещо повече от моментните цветни снимки. Така започна всичко“, разказва носителката на две награди „Оскар”.

По думите й фотографията е нещо „толкова лично, толкова индивидуално и е толкова самотно“. Споделя, че след посещението си у нас отивам в своята хижа. „Там ще седя на кея или на верандата в люлеещ се стол, загледана в езерото. Мога да правя това до края на живота си и да бъда много щастлива“, каза Джесика Ланг.

Минесота, 2011-18©Джесика Ланг/галерия Хауърд Грийбърг, Ню Йорк

Джесика Ланг пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за началото ѝ като фотограф, за черно-белия и цветния свят, за тишината и мълчанието, за плановете, пътищата и мечтите.

Снимате от 1992 година. В едно интервю през 2009 казвате „До преди около две или три години не показвах снимките си на никого“. Защо…

– Не знам… Правех го за себе си. Защото е прекрасно занимание и хоби. Когато работиш в киното или на сцената, когато си актьор, ти си част от една общност. И това изисква определени усилия. Така е, когато си заобиколен от много хора. Фотографията беше просто алтернатива, възможност за бягство. Изход, който беше много личен и никога не съм си мислила да излагам или да продавам снимки, или нещо подобно…

В интерес на истината, за първи път снимах, защото исках да направя някакъв дневник на моите деца. Исках да документирам тяхното порастване и да направя нещо повече от моментните цветни снимки. Исках да им направя портрети. И така започна всичко…

Трудна ли би била ролята на успешен фотограф в един филм?

– (Смее се – бел. а.} Нямам никаква представа дали бих се справила с такава роля. Не… Но знаете ли, понякога гледам филми и виждам някой с камера да снима и си казвам: О, те нищо не знаят, наистина не разбират как се правят снимки. Те дори не разбират от фотоапарати. Но не съм мислила за роля на фотограф…

Снимките Ви са в черно-бяло, но самата Вие сякаш никога не сте играла в черно-бял филм. Какъв е цветът на живота около Вас?

– Не, никога не съм играла в черно-бял филм. Но много бих се радвала да участвам в такава продукция. А какъв е цветът на живота около мен? О, Боже, не знам . Не съм сигурна, че знам как да отговоря на този въпрос… Съжалявам…

А случвало ли се да щракате с фотоапарата по време на снимките на филм?

– Не, никога не съм правила това. Никога не съм имала желание. Не знам… Винаги съм държала фотографията и актьорството да се разделени. Това са две отделни неща. Знаете ли, дори не ми е толкова интересно документирането на процеса на един филм.

Познавам някои хора, които го правят. Джеф Бриджис, например, прави това през цялото време и снимките му са страхотни. Но аз никога не съм го правила. Това никога не ме е привличало…

Тишината и мълчанието са важна част в живота на един артист. И при Вас ли е така?

– Със сигурност. Искам да кажа, че това е част от причината, поради която мисля, че обичам фотографията. Защото, когато си на снимачна площадка, или когато си на сцена, около теб протича един такъв, хаотичен живот. И като актьор трябва да намериш тишината в себе си, за да можеш наистина да се концентрираш и да разбираш какво се случва, и да не се разсейваш.

Както казах, отчасти това е причината, поради която бях толкова привлечена от фотографията през всичките тези години, в които работех и като актьор. Защото е толкова лично, толкова индивидуално и е толкова самотно, и тишината… Но тишината вътре в теб е тази, която помага да намериш момента, независимо дали е актьорска игра или фотография.

Следващият ми въпрос беше дали фотографията изисква тишина, но Вие току-що отговорихте…

– Да, отговорих (Смее се – бел. а.).

Важно ли е човек през целия си живот да има цели и планове?

– О, Боже, не знам. Със сигурност, има хора, които преминават през живота просто като го живеят ден за ден, и в това също има нещо прекрасно, нали? Те живеят, без да имат представа какво искат да направят. Мисля, че както и да проектираш живота си, важно е какво има значение за теб… Обожавам тези периоди, в които нямам какво да правя. Наистина е супер.

Тези периоди дълги ли са или по-кратки?

– Понякога са дълги, понякога – кратки (Смее се – бел. а.).

Има ли път, по който никога на бихте тръгнала?

– Не бих казал никога… Но, знаете ли, има пътеки, които не ми харесват, има филми, които не ми харесват, екшъни, фентъзи, комикс истории… Не знам как бих тръгнала по тези пътеки. Те просто не ми харесват…

Сбъднахте ли мечтата си да седите на люлеещ се стол пред къща на село и да гледате езеро?

– Да! Да! (Смее се – бел. а.). Точно това ще направя, когато приключи моето посещение тук. След София отивам в моята хижа, където ще седя на кея или на верандата в люлеещ се стол, загледана в езерото. Мога да правя това до края на живота си и да бъда много щастлива.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– … който обича природата. Който обича семейството. Който обича да играе. Фотографията. Пътуванията. Мога да продължа и още, и още, но преди всичко са семейството и природата.

Ню Йорк, 2020-21©Джесика Ланг/галерия Хауърд Грийбърг, Ню Йорк

Джесика Ланг е родена на 20 април 1949 г. в Клокет, Минесота, където израства. Известна е с участията си в „Кинг Конг“, „Тутси“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Франсис“, „Синьо небе“ и „Сивите градини“. Тя е тринадесетата актриса в историята, удостоена с Тройната корона за актьорско майсторство, след като печели две награди „Оскар“, три награди „Еми“, една награда „Тони“, една награда на Гилдията на филмовите актьори и пет награди „Златен глобус“. 

Фотографиите ѝ са излагани в музея „Джордж Ийстман“ в Рочестър, щата Ню Йорк (2009); Музея за мултимедийно изкуство в Москва (2014); Галерията за художествена фотография в Ню Орлиънс (2014); Центъра за изкуство „Санта Моника“ в Барселона (2015); Културния център на Кашкайш в Португалия  (2015); галерията „Хауърд Грийнбърг“ в Ню Йорк (2008, 2013, 2016, 2019, 2020); MOPA – Музея за фотографски изкуства в Сан Диего (2013); Градската галерия „Сан Бенито“ във Валядолид и Културния център „Нимайер“ в  Авилес, Испания (2011); Градската галерия BWA в Бидгошч, Полша (2016); галерията „Алта“ в Париж (Paris Photo 2023) и др. 

Джесика Ланг е първият носител на почетната награда на Музея „Джордж Ийстман“ през 2009. Сред нейните книги са дебютната ѝ монография „50 фотографии“ (PowerHouse, 2008), „В Мексико“ (RM, 2010) и детската книга „Става дума за едно малко птиче“ (Sourcebooks, 2013). На партньора си от 26 години, драматурга и актьора Сам Шепърд, който ѝ подарява първия фотоапарат, тя посвещава книгата си „Магистрала 61“ (2019). 

Снимка: Даниел Димитров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *