„Безмълвието на момичетата“ на Пат Баркър – точен летопис на човешката природа
„Безмълвието на момичетата“ е най-новото заглавие на книжния рафт на издателство „Лабиринт“, което излиза на 13 октомври. За пръв път на български излиза творба на една от най-изявените английски писателки Пат Баркър (р. 1943), носителка на „Букър“ и наградата на „Гардиън“ и финалистка за Дамската литературна награда именно с този роман.
Всички помним преданието за Троянската война, когато войската на гърците обсажда Троя, за да спаси от коварните чужденци красивата Елена и да плячкоса несметните богатства, които се пазят зад стените на града. В битките участват мнозина велики герои, най-храбър сред които е Ахил. В края на войната той става жертва на предателство, ала е обезсмъртил навеки името си…
Но толкова гладко ли е било всичко? Най-добре знае троянската царица Бризеида, пленена по време на един от набезите на Ахил и станала негова робиня и наложница. Това е нейният разказ за омразата, за лишенията и ужаса, за смирението и… любовта.
Пат Баркър, една от най-изявените съвременни английски писателки с множество отличия, сред които и „Букър“, е постъпила много смело, като е взела класическата творба и я е напълнила с ново съдържание, вдъхнала е живот на статичния мит, смъкнала е позлатата от приказните благородни герои и ги е превърнала в хора от плът и кръв. И най-вече е извела на преден план жени като Бризеида, принудена да дели една постеля с мъжа, който е изпепелил родния ѝ град и е избил съпруга ѝ и четиримата ѝ братя.
Световната история я пишат победителите. Разказват я мъже за мъже. А жените? Нека чуем гласа и на жените, принудени векове наред да живеят с болка и унижения, в безмълвие.
„Пат Баркър създава точен летопис не само на войната, но и на човешката природа,“ пише „Индипендънт“.
„Важна, мощна запомняща се книга, която ни приканва да погледнем с нови очи не само на „Илиада““-та, но и на начина, по който разказваме за миналото и настоящето, и на ролята, която гневът и омразата играят в обществото ни,“ категорични са от Гардиън.
„Четем /тази писателка/ не заради изящния език, а заради простите истини, заради увлекателния сюжет и ясния поглед за историята на нашия свят“, пишат още от авторитетното издание.
По-долу четете откъс от книгата:
Всяка сутрин той застава на плажа – на ивицата твърд пясък – и напряга очи, за да зърне майка си.
Отначало тя е само тъмно петно върху бялото було на мъглата, но после, докато гази в плитчините към него, той вижда сребристия блясък на кожата ѝ. Копнее и в същото време се страхува от този миг, защото всяка тяхна среща представлява отложено сбогуване. Вече е уморен и иска всичко това най-после да приключи. Прекарал е целия си живот, пропит със сълзите ѝ. Ето защо, когато накрая тя изчезва в една висока вълна, изпитва тайно облекчение. Мъглата, която майка му носи със себе си, започва веднага да се вдига и прозрачната лъскава повърхност на морето постепенно се разкрива пред него като коричка върху заздравяла рана.
Когато се връща в колибата, слънцето вече е прогонило последните ивици мъгла и в стана кипи живот. Една жена е приклекнала край огъня, духа цепениците и добавя суха трева към пламъците. Конете са пъхнали муцуни в торбите със зоб, мъжете се навеждат над тях, прокарват внимателно мазолестите си ръце по краката им и вдигат копитата им, за да проверят дали не са се забили камъчета. Нищо ново, нито особено, той го вижда всяка сутрин вече девет години, но никога толкова ясно и никога не е обичал всичко това по начина, по който то заслужава да бъде обичано.
Всяка сутрин Алким седи на стъпалата на верандата и лъска доспехите му. Понякога той също взима кърпа и се присъединява към него, без да обръща внимание на възмущението, изписало се по лицето на Автомедонт. Великият Ахил, богоподобният Ахил не би трябвало да лъска сам доспехите си. На него обаче са му приятни ритмичните движения, предизвикателството да премахне някое упорито петно, миговете, в които бронзът заблестява отново. Когато майка му му даде тези доспехи, той дори не ги погледна, обзет от мисълта, че на всяка цена трябва да намери и да убие Хектор. Сега разполага с цялото време на света, за да оцени красотата на щита: стада волове, които пасат край реката, танцуващи момчета и момичета, слънцето, звездите, земята и небето, кавга, съдебно дело, сватбено тържество… Не спира обаче да се чуди какво е искала да му каже майка му с този подарък. Това е най-здравият, най-добре изработеният и най-красивият щит на света, но той не може да го спаси. Смъртта му е предопределена от боговете. Ето защо всяка сутрин щитът му напомня за богатствата на живота, които скоро ще изгуби.
Докато лъска щита, мисли много за майка си. Според него е естествено в края на живота да се върнеш към началото му, за да затвориш, ако можеш, кръга. Като малък му позволяваха да остане в залата след вечеря и той се взираше в майка си, докато се бореше с натежалите от съня клепачи, и забелязваше, че очите ѝ са зачервени.
– От огъня е – отвръщаше тя. – От пушека.
Той обаче беше наясно, че не е от това. Някои нощи майка му едва дишаше. Кожата ѝ започваше да се пука, винаги първо по ъглите на устата, пукнатините ставаха все повече и все по-дълбоки и започваха да сълзят. Скоро тя изчезваше и той дълго се скиташе по брега, вял и отчаян. После майка му се появяваше, грабваше го на ръце и започваше да го целува, очите ѝ бяха ясни, кожата ѝ беше бляскава, лъскавата ѝ черна коса ухаеше на сол.
Но лошите мигове ставаха все по-чести. Баща му се пресягаше към майка му и я галеше по ръката. Тя никога не се отдръпваше, макар че, докато се гушеше в нея, Ахил усещаше, че едва се сдържа да не го направи. Тя, майка му, беше гневна жена, беше гневна на боговете, осъдили я на брачно ложе със смъртен. Тя ненавиждаше хлъзгавото съвкупление и раждане. Дори кърменето на собственото си дете… Той си я представя – дали само си я представя – с напрегнатите мускули на врата, докато се е опитвала да не се отдръпне, а той е хапел с уста като морска анемония зърното на гърдата ѝ, сучел е мляко, сучел е кръв, надежда и живот и я е свързвал все по-здраво със сушата. О, тази погнуса, истинска или измислена, беше оставила отпечатъка си върху него. Той почти не изпиташе удоволствие от секса, без значение дали с мъж, или с жена. Физическо облекчение – да… Но нищо повече. Дори и на Патрокъл му се налагаше да плаща висока цена за удоволствието, което му доставяше и което изпитваше.
Цялата му любов, цялата му нежност са за баща му. Той е преди всичко и най-вече „синът Пелеев“ – името, с което е известен във войската, първоначалното и най-важното звание. Но то е за пред хората. Когато е сам, особено по време на ранните си разходки край морето, неизбежно осъзнава, че всъщност е син на майка си. Тя го е изоставила, когато е бил на седем години – възрастта, когато момчето напуска женските покои и навлиза в света на мъжете. Може би по тази причина не успя напълно да направи този преход, макар че мъжете, били се рамо до рамо с него, ще се изненадат от такова твърдение. Той, разбира се, никога не го изрича. Това е слабост, недостатък и той умее да го пази в тайна от света. Само през нощта, докато се унася, се връща в соления мрак на утробата ѝ и дългата грешка на смъртния живот е заличена.
Можете да поръчате книгата ТУК.
