„Всичко, което искам за Коледа“ открива коледния сезон на чудесата

Коледните желания се сбъдват по най-неочакван начин в новият роман на Джоана Болури

Коледните празници неусетно се приближават, а с тях идват и любимите моменти на топлина и спокойствие. Точно навреме, за да събуди празничния ни дух, на българския пазар пристига новият роман на Джоана Болури „Всичко, което искам за Коледа“. Неиздавана досега у нас, авторката ни кани да се потопим в стопляща сърцето история за любовта, приятелството и откриването на втори шанс. 

Все пак никога не е твърде рано да приготвим списъците с коледни желания. 

Животът на 30-годишния Ник е всякакъв, но не и чудесен. Наскоро уволнен от високоплатената си позиция като лондонски адвокат поради грешка на работа, той получава отказ след отказ за всяка своя кандидатура. Зарязан от приятелката си инфлуенсърка, която явно е обичала баланса по кредитната му карта повече, отколкото него самия, Ник трябва да преосмисли живота си изцяло. 

В опит отново да стъпи на краката си Ник е принуден с неохота да приеме работата на Дядо Коледа в местен търговски център. Докато приятелите му се женят или получават повишения, Ник прекарва дните си с недружелюбни елфи и плачещи, разглезени деца. 

Но въпреки това, въпреки досадната му шефка и факта, че Ник винаги си е мислел, че не харесва деца, нещо в новата му работа събужда сърцето му както никога преди.

Един ден той се запознава с 4-годишния Алфи. Всичко, което Алфи иска за Коледа, е майка му Сара отново да бъде щастлива. Трогнат от безкористното желание на детето, Ник решава да запознае Сара с най-добрия си приятел и съквартирант Мат. Малкото момче и майка му неусетно се превръщат част от живота на Ник и той осъзнава, че щастието на Сара и Мат може да означава разбито сърце за него самия. 

Защото какво прави човек, ако любовта на живота му е гадже на най-добрия му приятел? 

В духа на „Перфектният подарък“ и „Коледна тайна“ от Карън Суон и любимите филмови класики като „Наистина любов“, „Всичко, което искам за Коледа“ е романтична комедия за малките чудеса, които стават на Коледа. 

Остроумен, забавен и затрогващ, по начин, по който само един коледен роман може да бъде, разказът на Джоана Болури е весело празнично удоволствие за уютни вечери. 

Из „Всичко, което искам за Коледа“ от Джоана Болури

Може да бъде изображение с 1 човек и книга

ПРОЛОГ

– За теб вече се е наредила опашка, Ник. Можем ли да побързаме, моля – децата ще станат раздразнителни. Не ти плащам, за да се киприш. Да вървим!

Това е само първият ми ден в търговския център „Саутвю“ и вече съм намразил шефката си Джералдин, чиято мрачна физиономия наднича като змийска глава иззад вратата, която, както изглежда, се е отворила сама под натиска на нейното собствено високо самомнение. Едва ли е на повече от четиресет години и все пак има мъртвешкия поглед на човек, който векове наред е бил принуден да се преражда в един и същ мениджър продажби. Колкото по-дълго стои там, толкова повече осъзнавам слабото жужене в търговския център, което се вмъква покрай нея и нахлува в преди това спокойната стая за персонала. Изглежда толкова оживено, колкото твърди тя.

– Веднага идвам! – отвръщам, като се опитвам да звуча закачливо, въпреки че в момента с радост бих посрещнал сладкото облекчение, което носи със себе си смъртта.

Всичко друго, но не и това.

Джералдин не променя намръщеното си изражение и бавно се оттегля, а потропването на токчетата ѝ полека заглъхва, докато минава през двойната врата в дъното на коридора.

Докато нахлузвам прекалено големите за мен черни ботуши и затягам колана си, усещам как малка капчица пот бавно се стича отстрани по лицето ми и попива в брадата. Господи, колко е горещо. Защо температурата в търговските центровете винаги е нагласена по скалата на пустинята Сахара? Към пет следобед вече ще представлявам човешка локва, ако дотогава върховното унижение не ме убие. 

Изтривам веждата с ръкава си и нагласям шапката си, като хвърлям последен поглед в огледалото за персонала. Едва успявам да се позная, което, както предполагам, е целта и за което съм благодарен. Да ме разпознаят, е нещо, което крехкото ми его не би могло да понесе в този момент. Високо въздъхвам, като приглаждам блузата върху огромния си корем.

Добре дошъл на дъното на живота си, загубеняк такъв. Бъди благодарен, че Коледа е само веднъж годишно.

Като си поемам дълбоко въздух, неохотно и бавно излизам от стаята за персонала и се насочвам към същата двойна врата, която подкованите копита на Джералдин са прекосили няколко минути по-рано. Появявам се на силно осветения етаж на мола, където имам чувството, че цял Лондон спира и започва да ме зяпа. Не мога да повярвам, че се съгласих на това. И докато страните ми започват силно да се зачервяват, преобразяването ми е пълно.

– МАМО! ВИЖ! ТОВА Е ДЯДО! ДЯДО КОЛЕДА!

О, какъв ад. Започва се.

 

ГЛАВА ПЪРВА

Четири седмици по-рано.

– Хайде, де! Сигурно се шегуваш. Не може да бъде.

Втренчено гледам телефона си, като се надявам числата, които се появяват онлайн в банковата ми сметка, по някакъв вълшебен начин да се преподредят и да образуват сума, от която стомахът ми няма да катапултира право в гърлото ми. Отварям последните си транзакции с надеждата, че съм станал жертва на кражба на самоличност и някой непознат е причината да съм почти напълно разорен.

Докато преглеждам надолу покупките си, стомахът ми се спуска по гърлото и пада право в петите ми. Няма никаква грешка. Бил съм аз: едни и същи места, едни и същи суми, един и същ ден от седмицата. Не само съм останал без пукната пара, но се оказва, че съм и предсказуем. Не съм сигурен кое от двете е по-лошо.

Поглеждам към ъгъла на всекидневната, където последната ми покупка от Амазон си стои непокътната, като ми се подиграва, задето съм достатъчно глупав да пилея пари за неизползвана карта за фитнес, докато в същото време поръчвам гири онлайн, за да се упражнявам вкъщи. Господи, какъв идиот съм. Идиот без бицепси. Ще трябва да ги върна и да си взема обратно моите четиресет лири, без да съм сигурен, че това дори ще докосне страните на дупката, от която трябва да се измъкна. И все пак би било някакво начало. Изключвам телефона и със стенание го захвърлям на дивана, докато крача из просторния апартамент, наема за който в скоро време няма да съм в състояние да плащам.

Това е просто дреболия, опитвам се да се успокоя. Ще си стъпиш отново на краката. Може би малко да намалиш разходите… Да си съставиш бюджет!

Бюджет. Господи, как мразя тази дума. Да, предполага се, че като човек, който на практика е безработен, вероятно би трябвало да бъда малко по-пестелив, но съм сигурен, че Анджела няма да остане при броящото стотинките си гадже седем нощи в седмицата. Тя е момиче, което обича да се показва. Положението бе на кантар, когато разбра, че са ме уволнили.

– Обаче ще ме заведеш на Марбела, скъпи – напомни ми тя, без да подозира, че се бях опитал тайно от нея да си върна обратно депозита. Гледах я как рови в инстаграм, като дори не вдига глава да ме погледне. – Какво става с Марбела?

– Знам мила, само че…

– Какво става с Марбела, скъпи? – повтори тя, като едва не изпя думите в лицето ми. – Не се подложих на неинвазивна липосукция и на процедури с кератин, за да се мотая в Лондон…

– Оценявам това, но Марбела може би ще трябва да…

– КАКВО. СТАВА. С МАРБЕЛА?

Смешно е, когато ходиш с бивша телевизионна звезда от риалити шоу, как действителността е последното нещо, което я интересува. Анджела е красива, сексапилна и вероятно най-амбициозната по отношение на кариерата си личност, която някога съм срещал (а веднъж ми се случи да работя с човек, който пропусна раждането на сина си заради вечеря с клиент). Винаги съм се трудил здраво, за да получа онова, което съм искал, и Анджела не прави изключение. Три хиляди лири по-късно и с изгоряло от слънцето зърно на гърдата все още имах приятелка, а тя имаше две снимки на почернялото си дупе на страниците на Сън.

Доста наивно си бях мислил, че няма да остана безработен достатъчно дълго, за да започнат да ми липсват тези пари, но през четирите месеца, откакто бях уволнен от „Кенсингтън Фокс ООД“, се явих на двайсет и три интервюта за работа, последвани от двайсет и три идентични писма за отказ.

Благодарим за проявения интерес. Желаем ви успех в бъдещата ви кариера.

Дори не съм убеден, че имам бъдеща кариера. Ясно е, че вратите хлопват с бързината, с която се разпространява новината за моето уволнение. Как, по дяволите, бях успял да забър-кам такава каша?

Според Анджела съм твърде красив, за да остана безработен, което е мило от нейна страна, но тя също така вярва, че понитата са бебетата на конете, затова засега не се доверявам изцяло на нейната преценка.

Вземам се в ръце и започвам методично да разчиствам старите кутии от пица и празните бирени бутилки от малката масичка. Всички те, разбира се, са си мои, никой наоколо не се самолекува с пица „Домино“. Докато парите се топяха, нуждата ми да се търкалям из апартамента и да се самосъжалявам нарастваше. Моят съквартирант и бивш колега Мат се опитва с всички сили да бъде съпричастен, но дори и аз знам, че е трудно да повдигнеш духа на човек, развил склонност към бирата „Стела Артоа“ в осем сутринта.

– Трябва да се измъкнеш, Ник – заповяда ми той миналата седмица. – Вземи се в ръце. Допусна една грешка…

– Две – поправих го аз. – Допуснах две грешки.

От удобното си място на дивана бях наблюдавал как Мат се занимава с намазаната си руса коса в огледалото в коридора, като не пропуснах коварния поглед, който ми хвърли при моя отговор. Той прекоси всекидневната, отиде в кухнята и с лепкавите си от помадата пръсти грабна портфейла си от плота.

– Добре, тъй да е, направи две грешки, но…

– Всъщност три, но те не разбраха за третата, така че тя не се брои. Някъде правят ли кебап за закуска? Какво изобщо е това?

Мат въздъхна.– Виж какво, само казвам, че това не е краят на света, братле. Ще намериш нещо. Въпреки че първо бих зарязал сутрешното пиене.

– На практика започнах да пия от снощи, така че това все още е част от вечерното ми напиване… вечерното ми пиянство. Е, знаеш какво имам предвид.

– Искам само да кажа, че това е наклонена плоскост… 

– Косата ти е наклонена плоскост – промърморих аз, но Мат не ме слушаше. Прекалено зает бе да не изгуби службата си.

– Хм – отвърна Мат, докато се насочваше към входната врата. – Тръгвам. Вземи си душ, приятел.

Щях да излъжа, ако кажех, че не завиждам леко на Мат. Въпреки злоупотребата с козметични продукти за коса, Мат Бъкли е отракан мъж със здравословен баланс на банковата си сметка, инвестиционен план и двама богати родители, към които да се обърне за помощ. Най-вече завиждам, задето Мат все още работи в „Кенсингтън Фокс“. Колкото и да ми липсват парите, работата ми липсва повече. Обичах тази работа: шума в офиса, срещите, питиетата след работа, създаването на връзки, другарството, но сега съм вън от този свят, отчаяно опитващ се да се завърна отново там, където и да е, и безславно провалящ се.

Бях профукал голяма част от спестяванията си, както и стоте лири, които Мат държи в кутията за спешни случаи върху хладилника. Точно сега ми се струва, че самият живот е един спешен случай. Да бъда безпаричен, не бе състояние, непознато за мен. Израстването в общинско жилище в Тотнъм само с един родител не можеше да се нарече летящ старт в живота, но това означаваше, че бързо се научих на труд. Започнах да работя на половин ден, когато тръгнах на училище, за да помагам на мама, като използвах всяка минута между часовете и смените, за да уча, в резултат на което получих стипендия за университета, където работех нощни смени в денонощния супермаркет, докато приятелите ми се напиваха по купоните и тематичните вечери, организирани от студентския съюз.

Главната ми грижа не е, че бях уволнен, задето бях пропуснал ключов срок за регистрация (което не бе изцяло моя вина), или че неволно повърнах върху съпругата на важен клиент същата вечер, а че си скъсах задника от работа, за да стигна дотук, а сега съм напът да загубя всичко.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.