КнигиОткъси

Четем „Когато Господ беше българин“ от Филип Друмчев

Нова книга от дългогодишния редактор в Sportal.bg Филип Друмчев разказва за приключенията на „Пеневата чета“ през лятото на 1994 г. 

Славният 17 ноември 1993 г. слага началото на най-шеметното лято в историята на българския футбол – когато нашите национали покоряваха терените на САЩ‘94. Дистанцията на времето не е изтрила свидния спомен за историческия Мондиал и за онзи момент, който го направи възможен – в последните минути на мача на „Парк де Пренс“, „Когато Господ беше българин“.

Спортният журналист Филип Друмчев събира всички детайли около поредицата мачове, които ни водят към лудото американско лято. Той и припомня в детайли събитията около триумфите и провалите, около надеждите и съмненията, за да върне футболните фенове към едни от най-емоционалните моменти в българската спортна история.

С увлекателния си разказ книгата припомня безбройните емоции около легендарните мачове и разкрива някои от съпътстващите куриози, тайни, обрати и геройства, през които „Пеневата чета“ преминава преди и след великите победи над Гърция, Аржентина, Мексико и Германия. 

Последният съдийски сигнал през 1993 г. ознаменува началото и на легендарното лято на 1994 г., което ще прикове цял един народ към телевизорите, а сетне ще го събере по улиците за триумфалните празненства. 

„Когато Господ беше българин“ от Филип Друмчев съдържа и непубликувани досега фотографии, които носят емоциите на чистата радост от победите на любимия отбор.

Филип Друмчев Снимка: Иван Йовчев

Сладкодумният разказ на Филип Друмчев връща времето назад и пренася читателите там, където всички искаме да се върнем поне за малко – когато нашите момчета ни караха да се гордеем, че сме българи. 

Из „Когато Господ беше българин“

От Филип Друмчев

1

Няма да е никак пресилено, ако кажем, че в началото на 90-те години националният тим се намира сред всеобщ хаос. Започва десетилетие, неповторимо диво и опасно криминално, сложило отпечатък върху целия български спорт, като случващото се по стадионите е огледално отражение на обществения живот у нас. В края на 1990 г. голяма част от родните спортни дружества са пред банкрут. Червената лампа свети във всяка клубна канцелария, независимо дали става въпрос за „Левски“, или за „Чумерна“ например. На „Герена“ са затегнали здраво колана – през 1990 г. „синият“ спортен клуб харчи общо 5,5 милиона лева, след като за предната година бюджетът е бил 9,7 милиона. В резултат на стагнацията „сините“ съкращават над 200 души от персонала, а мистериозно от касата на футболния клуб изчезват $300 000 от продажбата на Наско Сираков и тази на Георги Йорданов – Ламята. Транс(а)фери, характерни за началото на прехода. През 1991 г. в „Левски“ става още по-интересно, когато се пръкват три различни ръководства, които претендират за легитимност: на Васил Спасов, на Кръстю Чакъров и на Златин Тепсиев – Голди. Едва след няколко месеца Томас Лафчис взима единодушно властта след напечено „синьо“ събрание, охранявано от барети и десетки полицаи.

На този фон в другия гранд – ЦСКА, е по-спокойно, макар и там парите за всички спортове да са намалени с цели 40% в сравнение с края на 80-те години. При футболния отбор на „червените“ обаче нещата не са стряскащи заради трансферите на Христо Стоичков, Любослав Пенев и Емил Костадинов, продадени на „Барселона“, „Валенсия“ и „Порто“ за общо $6 милиона. Въпросните пари трябва да се вливат в клуба на свежи траншове през следващите няколко години. Стабилност дава и италианската фармацевтична компания „Синтофарм“, която става генерален спонсор на армейците през 1990 г. ЦСКА обаче не успява да се възползва от тези свои показатели и не се превръща в хегемон на вътрешната футболна сцена.

На много други места фалитът чука на вратата, тук-там положението е закърпено за кратко. Например в „Славия“, където хоризонтът временно изглежда розов с пристигането на британския бизнесмен Робърт Максуел. Медийният магнат обещава едри пачки за мощна селекция в квартал „Овча купел“, но скоро след това Божидар Григоров трябва да се оправя сам в дълбоките води на капитализма. Междувременно стадионът на „белите“ е разбит, като е открадната дори косачката за трева. Три години по-рано, в друго време и друг свят, славистите отказват $2 милиона, предложени от ПСВ (Айндховен) за голмайстора Петър Александров.

В края на 1990 г. българският футбол се тресе на фона на празните хранителни магазини, а под булото на държавната криза се закриват спортни отдели и се разграбва материална база, която довчера е била под шапката на НРБ. Целият спорт агонизира в безизходица пред погледа на парализираната икономика в тежката Луканова зима. На 19 януари 1991 г. дългогодишният спортен деятел Славчо Тепавичаров хвърля оставка като председател на БФС. Решаваща роля за това оказва натискът от страна на т.нар. Инициативен комитет за радикални промени в българския футбол, начело на който е легендарното крило Иван Колев, както и слухът, че известният франт – Ването, скрил миниатюрен диктофон и записал тайно разговор с Тепавичаров в своята кухня. На 1 февруари програмното правителство на Димитър Попов освобождава цените на стоките, след което министър-председателят изрича прословутата си фраза: „За Бога, братя, не купувайте!“.

По това време Димитър Ларгов, който временно поема властта на улица „Кърниградска“ след оставката на Тепавичаров, събира футболна делегация, с която се изсипва в кабинета на финансовия министър Иван Костов с искане за държавна помощ за най-популярния спорт. Ларгов и съмишлениците му зоват да се премахне данъкът (40%) върху премиите на футболистите, да се назначат данъчни облекчения на клубовете, да се предостави безплатна спортна база, която към онзи момент е 80% държавна или общинска. „И Господ да слезе тия дни, едва ли би могъл да помогне на футбола ни“, констатира българският печат. По-късно президентът Желю Желев ще каже, че „нашият преход се провали, когато навлязохме в икономическата му част“.

Почти всички отбори изнемогват сред безпаричие и разруха, а се задава европейската квалификация с Швейцария. На 1 май 1991 г. „часовникарите“ ни помитат със саблен удар насред София – повеждаме с 2:0, но губим с 2:3. Наско Сираков играе на инжекции, а Костадинов излиза на игрището изцеден от повръщане. Двамата бележат по един гол! Между другото, поражението коства на Наско скъп обяд за целия тим на „Еспаньол“. Вестник „Старт“ пише след краха: „Ръмеше, а сякаш потоп ни отнесе“. След години Илиян Киряков ще се плесне по челото и ще признае пред мен, че никой друг не го е отвявал от центъра, както Кубилай Тюркелмаз при третия гол на швейцарците.

След драматичната загуба треньорът Иван Вуцов хвърля оставка. „Още през зимата смятах да се оттегля, но прецених, че съм поел отбора и трябва да довърша поне пролетните срещи. Даже и да бяхме победили, пак щях да постъпя така. За мен ние не сме готови още за футболната демокрация“, казва мрачно Вуцата. На 26 юни 1991 г. в НДК се провежда 12-часов конгрес, в края на който Димитър Ларгов е избран за президент на БФС. Някогашният голям капитан на „Славия“ печели на финалната права срещу бившия национален селекционер Атанас Пържелов с 261 на 140 гласа. „Бог да ни е на помощ“, коментира легендата Тодор Капралов. От своя страна новият бос на „Кърниградска“ споделя: „Ако човек се бои от мечки, не трябва да ходи в гората. Футболните мечки ги виждам само във финансовата сфера. От тях се плаша. Не е вярно, че БФС е пред фалит! В момента в касата има $628 000 и 1 800 000 лева (около $100 000 по валутния курс към юни 1991 г. – бел. авт.), а това са добри пари. На бюрото ми обаче има над 30 молби от различни клубове за финансова помощ. Времената са трудни, въпреки че моето убеждение се покрива с поговорката – който има брада, да си търси сам бръснач. Никоя национална федерация по света не подпомага клубовете, но ще се постараем да им подадем ръка“.

Така с Димитър Ларгов начело на футбола трябва да се понесем по пистата към световното в Америка. Кой обаче ще води „лъвовете“? Въпросът става актуален след оставката на Иван Вуцов и се обсъжда два месеца от нашата спортна общественост. Куриозно е, че Димитър Пенев не е в борбата за поста. Фаворит на специалисти, привърженици и журналисти е Георги Василев, който тъкмо е спечелил шампионската титла с „Етър“. Гочето е възпитаник на известната треньорска школа в Кьолн, а първото място на болярите вдига още повече акциите му. Всички са единодушни, че той е точният човек. Мустакатият спец коментира в предаването „Спортен екран“: „Една покана за националния отбор ще бъде отлична оценка за моята работа“. Сред подгласниците на Василев са Васил Методиев и Христо Андонов – Пелето, който е начело на младежката национална гарнитура. Споменават се и имената на пловдивските легенди Христо Бонев и Динко Дерменджиев. Малко странно Пената почти не е вариант, макар до съвсем скоро да е бил наставник на ЦСКА. Раздялата му с армейците е грозна – играчите начело с капитана Трифон Иванов четат декларация по „Хоризонт“. Публично е поискана оставката на Пенев и тази на клубния шеф Борис Станков, като треньорът е обвинен в грубо отношение към футболистите и провеждане на некачествени тренировки. Няколко месеца по-късно мировянският стратег изглежда аут от сметките за национален селекционер, но само изглежда.

На 22 юли Димитър Пенев е назначен за наставник на България. „Той трябва да влезе в ролята на спасител на българския футбол“, заявява Димитър Ларгов пред репортери. По-късно Пената признава, че е стигнал трудно до решението. На специалиста е дадена седмица за размисъл. За да пресметне добре нещата и да избегне всякакъв излишен шум, той пали колата и напуска София в посока Мировяне, където се усамотява. Накрая вдига телефона и казва „да“ на Ларгов. В първото си интервю като селекционер Пенев отсича дръзко: „Кой от най-известните световни треньори бих ангажирал за националния отбор на България, ако имах възможностите на Берлускони или Тапи? При едно добро класиране в бъдеще бих предпочел себе си“. Голямата цел пред него е Мондиал’94. В щаба на Стратега влизат д-р Димитър Гевренов и масажистът Христо Запрянов – негови стари познайници от стадион „Народна армия“, както и помощникът на Вуцов Красимир Борисов – бивш халф, започнал като Пенев кариерата си в „Локомотив“ (Сф) през 60-те години, впоследствие спечелил титли с „Левски“ и „Омония“. Пенев и Борисов са рамо до рамо при загубата от Нидерландия на Мондиал’74. Седемнадесет години по-късно двамата запретват ръкави в опит да върнат миналите успехи на националния отбор. Малко известно е, че Пената извежда за първи път трикольорите срещу столичния „Локомотив“. Това е неофициална лятна проверка, организирана специално от новия селекционер. Старшията събира наличните у нас играчи в спортния комплекс на бившия „Левски-Спартак“ в Драгалевци, стопанисван по това време от някогашните „сини“ звезди Петър Курдов и Божидар Искренов. Националите печелят с 5:2, а на игрището са трима бъдещи медалисти от Щатите – Наско Сираков, Велко Йотов и Трифон Иванов, който е повикан от Пенев въпреки скандалите в ЦСКА предната година. На вратата на експерименталния състав е легендата на „Берое“ Ивко Ганчев, който тъкмо е поел към Босфора. По-късно се ражда лафът, че град Бурса е известен със своите кестени и с българския вратар Ганчев. Като титуляри излизат още Сашо Ангелов, Гошо Гинчев, Димитър Младенов, Кирил Метков, Марио Вълков, Диян Ангелов и Ясен Петров.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *