Бивш посланик представя книгата си за българската текстилна промишленост

Премиерата на „Срещу течението“ от Мартин Иванов ще се състои на 18 април

Българският историк и бивш посланик на България във Финландия (2016-2021) Мартин Иванов публикува в края на 2021 г. своя смайващ по размах и дълбочина на детайла научен обзор за текстилната промишленост в България преди и след Освобождението – „Срещу течението: българската текстилна промишленост, 1800–1912 г.“.

Изданието, което обобщава разхвърляната в различни източници информация на тема българската текстилна промишленост в периода 1800-1912 г. и нейното влияние върху развитието на българското общество в ключовите десетилетия преди и след Освобождението, ще бъде представено на 18 април 2021 г. от 18:00 ч. в зала „Американски център“ на Столична библиотека (пл. „Петко Р. Славейков“ 4).

В събитието ще участват икономистът Георги Иванов и журналистът и философ Тони Николов.

Те ще разгледат мащабните промени в стопанския и социалния живот на страната, които довеждат до видимо културно и политическо съзряване на българската нация. Тя обхваща всички политически, културни и обществени изменения в страната през двете основни разновидности на текстилната индустрия абаджийството и гайтанджийството. 

Входът е свободен, а линк към FB събитието може да откриете тук:

https://www.facebook.com/events/512990303670231

С поразителна прецизност „Срещу течението: българската текстилна промишленост, 1800–1912 г.“ от Мартин Иванов разглежда в дълбочина текстилната промишленост в България и я поставя в контекста на революционните промени във всички сфери на българското общество и по-късно – държава. Промени на цялостна модернизация на страната, която търси своя път в един от най-сложните периоди в европейската история.

Из „Срещу течението: българската текстилна промишленост, 1800–1912 г.“ от Мартин Иванов

УВОД

Тази книга е за дългата и трудна първа среща на българите с модерността. В нашата литература този период е известен като Възраждане, един мощен тласък на скъсване със старото и обръщане към нови, „европейски“ модели на подражание. По наложила се от поколения изследователи традиция разказът за него досега е вървял почти единствено през борбата за национално освобождение и движението за църковна независимост, за новобългарска просвета и за култура. Това до голяма степен обяснява защо за нас Възраждането е праволинеен, постъпателен процес на вграждане в новото време с неговите утвърдени символи – нациите, училищата, фабриките, влаковете, параходите, модите и т.н. Мнозина днес дори биха казали – Възраждането е процес на връщане в изконните полета на европейската култура, от които османското нашествие ни откъсна за близо петстотин години.

Тръгвайки от един на пръв поглед частен, а може би за някои дори скучноват случай – на текстилните занаяти и прерастването им във фабрична индустрия, – в следващите няколкостотин страници ще се опитам да покажа, че тази, нека я наречем, първа вълна на българската модернизация е не само по-продължителна (завършва някъде около Първата световна война, а не с Освобождението), но е същевременно противоречива, криеща много „тъмни страни“, подводни рифове и рискове. Ето защо това „най-българско време“ по може би патетичния израз на П. Мутафчиев ще бъде обгледано не толкова през бляскавите му, но и твърде познати прояви в политическото и културното поле, а през наложили се от години по света, но така и не достигнали до нашата литература конструкти като индустриализация и деиндустриализация.

Погледната през тези лещи, българската първа среща с модерността идва във възможно най-неподходящото време. В резултат на индустриалната революция, колониализма и глобализацията цели континенти всъщност губят, вместо да печелят от сблъсъка си с модернизацията. Красивите, но скъпи произведения на техните занаятчии са буквално пометени от масовото фабрично производство. От Индия до Мексико стотици хиляди, а може би дори милиони тъкачи, кожари, железари губят своите препитания, изтласкани от неумолимите сили на западната конкуренция. Захвърлили иглата, чука или теслата си, на тях не им остава нищо друго освен да водят мизерно съществуване, чоплейки земята със своите примитивни земеделски оръдия. Деградирани до „периферия“, огромни пространства от Евразия, Африка и Америка се специализират в производството на селскостопански продукти, превръщайки се постепенно в „суровинен придатък“ (по Ленин) на мощните икономики в „промишленото ядро“. Вместо прогрес и развитие, оказва се, модернизацията носи болезнена структурна трансформация (реаграризация) и загуба на статус за огромни части от населението на т.нар. днес развиващи се страни.

Всъщност, добилата значителна популярност през последното десетилетие теория за деиндустриализацията води своето начало още от XIX век и е създадена, за да обясни упадъка на протоиндустриалното (занаятчийско) производство на памучен текстил в Индия. За автори като Дат и Джавахарлал Неру пропадането на ръчното предфабрично производство се дължи на британското колониално управление и съпътствалия го масов внос на английски индустриални произведения, които превръщат милиони фалирали занаятчии в едва осигуряващи прехраната си земеделци. Именно в това начално негово значение, дефинирано в литературата като „абсолютно или относително спадане на заетостта в промишлеността (ръчна занаятчийска или механична фабрична)“, понятието деиндустриализация ще бъде използвано и в това проучване. 

Както предстои да видим, и у нас западането на старите текстилни занаяти обикновено се обяснява през сходни модели, според които квазиколониалният режим, установен от Великобритания, Франция и Австро-Унгария чрез т. нар. капитулации, бързо подкопава устоите на доскоро цветущите български абаджийски и гайтанджийски занаяти, изтласкани от пазара в резултат на наплива на евтини европейски манифактурни стоки. Това, което малцина в литературата досега си дават сметка обаче е, че за разлика от Индия, вместо от аграризация, у нас първоначалната деиндустриализация е последвана от ускорено развитие на местна фабрична индустрия, която в навечерието на войните дори успява, макар и с малко, да надвиши пика, постигнат от текстилното ни занаятчийство около 1870 г. Така, в значително по-усложнената от теоретичния модел родна картина, българският промишлен сектор преминава не през еднопосочен, линеен спад, а следва U-образна траектория на частична и временна деиндустриализация, последвана от десетилетие на реиндустриализация.

Втората фаза на този процес се задвижва изцяло от трансформиращата се от ръчна занаятчийска във фабрично-машинна текстилна промишленост. Поради оскъдността на капитали, високите транзакционни разноски и свиващите се пазари, обаче преходът между старите и нови производствени структури протича относително бавно и приема смесени, хибридни форми. Почти до Първата световна война, с редки изключения, текстилните фабрики у нас съвместяват под един покрив частична механизация с редица все още ръчно изпълнявани процеси. Усвоеният по принуда (поради липсата на капитали и пазари) хибриден модел е едновременно достатъчно жилав, за да гарантира връщане до нивата на занаятчийския пик от 1870 г., и същевременно недостатъчно динамичен, за да доведе до радикално преструктуриране на икономиката и решителна модернизация на обществото.

На пръв поглед темата на настоящото изследване е сред сравнително добре проучените от нашата и чуждата стопанска история. През годините подчертан интерес към нея проявяват съвременниците, а по-късно марксистката и западната историография, както и обемистата регионална, краеведска литература. Във всички тях се съдържат по-големи или по-малки парчета от пъзела, който тук условно съм нарекъл „да плуваш срещу течението“. Влизайки в остър дисонанс със случващото се в останалата част на света, българските земи постигат впечатляващ темп на своето индустриално развитие точно в период, през който западната фабрична конкуренция поставя на колене ръчното занаятчийско производство в по-голямата част от „периферията“. И още по-учудващо, въпреки отслабения след средата на 70-те години на XIX век външен конкурентен натиск нашата индустрия навлиза в тежка тридесетилетна криза, която носи след себе си деиндустриализация и спадащ стандарт на живот на цели региони от страната.

Шепата изследователи, изобщо забелязали тази асинхронност, при това без да ѝ отделят нужното внимание, се задоволяват да предложат мимоходом само схематични идеологизирани обяснения, в същността си умерено националистически (нашата историография) или подчертано легитимистки (Паларет). Всичко в тях се върти около привижданото от авторите умение или неспособност на Османската империя и възникналата върху развалините ѝ млада българска държава да конструират и наложат нужната публично-правна рамка за успешна модернизация и индустриализация. Така, докато за мнозинството родни изследователи Руско-турската война „обективно изиграва ролята на буржоазно-демократична революция“, премахнала „разкапаната османска феодална система“, то за самотния, но доста влиятелен конструкт на Паларет Освобождението премахва уникалните условия за развитие, които предлага просторната Османска империя, и обрича Княжеството на деиндустриализация, аграризация и упадък. Така, с едно-единствено изключение (Л. Беров), в обемистата литература световната конюнктура остава като блед, далечен фон без съществен ефект върху случващото се в нашите земи. 

Съшиването в един общ наратив на множеството, често противоречиви разкази, чрез което да се потърси обяснение на българската асинхронност, ще залегне в сърцевината на това проучване. За разлика от повечето изследователи преди мен обаче, тук търсените отговори ще бъдат разположени не в двуизмерен (ние и Империята), а в триизмерен (ние, Империята и Западът) свят. Уверен съм, без подобно разширяване на фокуса е невъзможно да се проследи цялата сложност на процесите, протичащи във възраждащото се българско общество през XIX и първата четвърт на ХХ век. Заявената триизмерност ще позволи освен това историята на текстилната индустрия да бъде разказана като ключов елемент от стопанската и социалната модернизация, стартирала някъде след края на т. нар. „кърджалийско време“.

Отвъд очевидните стопански аспекти на темата, изследваното тук минало на текстилната промишленост има още една важна цел. В процеса на прерастване на ръчната протоиндустрия в модерно фабрично производство като в огледало се отразяват радикалните социални промени, разтърсили из основи българското общество през дългия деветнадесети век между Наполеоновите войни и Първата световна война. След столетия на икономическа застиналост и политическа безнадеждност в нашите земи с ускоряваща се бързина се разгръща процес, който сме свикнали да наричаме Възраждане, довел до всеобхватна модернизация на обществото. Прието е в историографията корените му да бъдат откривани значително по-рано, още във втората половина на XVIII век (според някои дори през XVII век), но е безспорно, че именно през т. нар. Зряло (или Късно) Възраждане, съвпадащо и с отправната точка на настоящото проучване, повечето процеси на обновление и промяна добиват плътност и небивал дотогава динамизъм. 

Без да изпадаме в идеологически залитания, мисля, може спокойно да се каже, че духовното, културното, религиозното и политическото съзряване на нацията върви успоредно с дълбоки и всеобхватни изменения в стопанския и социалния живот на страната. Текстилната индустрия – в двете си основни разновидности – абаджийство и гайтанджийство – безспорно фокусира в себе си всички тези промени, а относително високата им степен на проученост позволява не само да се възстанови по-цялостно тъканта на обществените промени, но и да се проследи динамиката на стопанската, културната и политическата модернизация. Икономическият подем от втората и третата четвърт на XIX век влива небивал динамизъм в доскоро глухите и откъснати планински селища. Благодарение на текстилния бум от периферия градчета като Карлово, Казанлък, Габрово и т.н. се превръщат в център на икономическия, но и на просветния и политическия живот на българските земи. И именно те излъчват националните лидери, застанали начело на борбата за народна просвета, култура, за църковна и политическа независимост.

В следващите няколкостотин страници, през суховатата на моменти история на текстилната промишленост, ще се опитам да пресъздам в дълбочина ежедневието на основните социални групи и предизвикателствата, пред които се изправят те при двете си ключови срещи със света, веднъж в началото на 40-те години, с настъпилата икономическа либерализация в Османската империя, и втори път в края на 70-те години, с окончателното разпадане за българите на османския свят и последвалото го Освобождение. Главните действащи лица в разказа ми ще бъдат отделните социални групи – домашни производители, занаятчии, фабриканти, земеделци, а доколкото имат участие в тези процеси – и земеделци, интелектуалци, чиновници, политици и представители на свободните професии. Естествено, специално внимание ще бъде отделено на текстилните индустриалци, хората, които в една крайно враждебна среда през 80-те и 90-те години на XIX век полагат основите на стопанската модерност на България. Доколкото е възможно, те ще бъдат уточнени поименно, а биографиите им – унифицирано и в детайли представени в специално Приложение 11. Това ще даде възможност да се изтупат от праха на времето и разчетат поизбледнелите вече образи на стопански, политически, социални и фамилни преплитания в нашето възрожденско и поствъзрожденско общество. Препратката очевидно е към по-ранни мои изследвания, в които се опитах да уловя развитието на този процес в по-късно време. Тук целта ще бъде да се върнем към корените на процеса и да проследим формирането на семейно-стопанско-политическите мрежи в зародиш, както и успешното, а в някои случаи – неуспешното, им пренасяне през разлома във времето, отворил се с Руско-турската война.

Би било заблуждаващо да се твърди, разбира се, че изследване на текстилната индустрия има основно социологически амбиции. Това налага да се кажат няколко думи и по предстоящите икономически предизвикателства, които стоят пред темата. В хода на настоящото проучване отговорите на маркираните дотук въпроси ще бъдат търсени чрез проверими количествени анализи на оцелелите, разпокъсани в десетки, дори стотици източници и свидетелства. Това наложи сизифовска издирвателска работа за конструиране на дълги времеви серии с данни за населението – общо и градско, по региони и по верско-етнически общности, на цените, на обменните курсове, надниците, структурата и обема на вноса и износа, условията на търговия и т.н. Всички те са представени в детайли в дванадесетте приложения към текста, позволяващи на специално изкушените от темата читатели да възпроизведат и проверят изчисленията ми, чиято методика е също акуратно проследена в основния текст и в приложенията. С помощта на събраните цифрови данни съм в състояние да изготвя груба, но считам – доста близка до реалността оценка за производството на вълненотекстилни изделия, зърнени храни и други селскостопански произведения (вълна, розово масло, пашкули и пр.), както и за техния износ. За съжаление, в мнозинството си българската историография упорито остава встрани от наложилата се преди повече от половин век в световната литература тенденция за количествено проучване на миналото. Доколкото позволяват изворите, настоящото изследване ще се опита да отиде отвъд множеството качествени – често идеологизирани в една или друга степен – разкази и да остави цифрите да говорят на своя суховат, но относително по-безпристрастен език.

Удържането в общ и цялостен разказ на стопанско-количествените и на социално-обществените аспекти на промяната представлява сериозно предизвикателство. В него редом едни до други се налага да съжителстват модите и размерът на надницата, цената на вълната и стандартът на живот в градовете, калоричността на храната и транспортните разноски на тон/километър. С риск за прекалена информативност ще се опитам да събера „под един покрив“ всичко известно ни по темата, като разкопая, доколкото съм в състояние, корените на отделните хипотези и уточня редица фактологични подробности и там, където ги има – по-дребни или по-големи неточности. Считам, че подобен многогласен наратив с няколко взаимно допълващи се регистри би могъл да хвърли повече светлина върху поставените по-рано и оставени отворени въпроси за продължителната икономическа стагнация след 1878 г., неуспешната урбанизация и липсата на структурна трансформация на обществото. Както ще видим в хода на изложението, тези процеси не се дължат на някаква иманентна консервативност и безпросветност на селското население, а на трезвата му преценка за неособено привлекателните жизнени възможности, предлагани от българския следосвобожденски град. Те пък са функция от разтърсилата света Дълга депресия, довела до общ спад на стандарта у нас, но и до ускореното отваряне на страната ни навън.

 

До голяма степен този текст и приложенията към него са плод на дългата и принудителна самоизолация, наложена от пандемията на коронавирус. Ето защо обичайните допълнителни справки, уточнения и проверки щяха да бъдат физически невъзможни без неоценимата помощ и колегиалното съдействие на десетки историци, архивисти и библиотекари. На всички тях дължа своята дълбока признателност! Без да ги подреждам по важност, поднасям огромната си благодарност към директора на Регионалния исторически музей (РИМ) – Габрово Красимира Чолакова, предоставила ми достъп до практически неизползвания до този момент архив на фабрика „Александър“, съхраняван в музея. Безценна помощ за често споменаваната в текста ми „експериментална археология“, при която бяха уточнени тежестта на кв. м. на различните вълнени изделия и размерът на традиционната носия, ми оказаха Николай Сираков (директор на РИМ – Сливен), Николай Ненов (директор на РИМ – Русе), Светла Димитрова (директор на АЕК „Етъра“), Ваня Йорданова (РИМ – Смолян), Евгения Иванова (РИМ – Ст. Загора), Иван Църов (директор на РИМ – В. Търново), Ангел Янков (директор на РЕМ – Пловдив), Екатерина Цекова (директор на Националния политехнически музей), Петко Христов (директор на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей) и колегите от Националния музей на текстилната индустрия в Сливен.

Задължително трябва да спомена и съдействието на библиотекарите: Димитър Минев (директор на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив), Силвия Найденова (директор на Централната библиотека на БАН), Калина Иванова (директор на Народна библиотека „П. Р. Славейков“ – В. Търново), Ана Ангелова (директор на Университетска библиотека „Св. К. Охридски“), Росица Петрова-Василева (директор на Регионална библиотека „Сава Доброплодни“ –  Сливен), Руслан Иванов (главен архивист в НБКМ, БИА), Соня Златанова (Библиотека на НСИ), както и на архивистите: Илияна Паскова (главен директор), Дарина Билярска (началник-отдел в ЦДА) Димитър Стоименов, Николай Стоименов (директор на РДА – София), Антония Панева (началник-отдел на ДА – Шумен), Цветомира Койчева (началник-отдел на ДА – Габрово), Ваня Койчева (началник-отдел на ДА – Сливен), Светлана Бъчварова (началник-отдел на ДА – Ямбол), Димитър Севов (директор на РДА – Пловдив), Владимир Владимиров (началник-отдел на ДА – Варна), Гинка Колева (директор на РДА – Варна) и Светлин Радев (директор на ДВИА). Безброй пъти със справки, проверки и копирания на статии и цели книги са ми помагали Красимир Кънчев – мой учител, колега и приятел от Русе, Алека Стрезова (Институт за исторически изследвания при БАН) и Ивелин Иванов (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“). Благодаря им сърдечно, както и на Христо Беров (СУ „Св. К. Охридски“) и на екипа на SU-Digital, които сканираха томовете на Н. Михов във формат, по-удобен за разчитането им.

За уточняването на редица биографии на индустриалци изключително важно съдействие ми оказаха: Даниела Цонева (РИМ – Габрово), Милко Палангурски (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“), Василка Танкова (Институт за исторически изследвания при БАН), Светла Атанасова (РИМ – В. Търново), Християн Атанасов (УниБИТ и НБКМ), Христо Беров (СУ „Св. К. Охридски“), Александър Костов (директор на Института по балканистика с Център по тракология при БАН), Иван Постомпиров (РИМ – Габрово), Момчил Кънчев (директор на Исторически музей „Искра“ в Казанлък) и Владимир Балчев (доскоро архивист в ДА – Пловдив). Електронни версии на свои предишни проучвания споделиха с мен Гергана Георгиева (Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“), Венцислав Мучинов (департамент „Демография“ при Института за изследване на населението и човека при БАН), Щелиян Щерионов (ръководител на същия департамент) и Иван Русев (Икономически университет – Варна). Важна част от информацията, ползвана в проучването ми, бе уточнена с помощта на Аманда Грег (Мидълбъри колидж, САЩ), Керстин Енфло (Университета на Лунд), Микеланджело Васта (Университета на Сиена), Ярмо Таскинен (Университета на Юваскюла) и Йордан Кьосев (Технически университет – Дрезден).

Изключително ценни за мен бяха дискусиите и коментарите на по-ранни версии на този текст, които получих от Иван Русев (Икономически университет – Варна), Шевкет Памук (Босфорски университет), Румен Аврамов (Център за академични изследвания), Мустафа Ердем Кабадайъ (Университет Коч), Андреас Либератос (Пантеон университет – Атина), Риитта Хейрппе и Сакари Саарица (Университет на Хелзинки), както и от Михаил Копсидис (зам.-директор на Института „Лайбниц“ за земеделско развитие на икономиките в преход), мой колега, приятел и съавтор, с когото заедно подготвихме статия на база на това и на предишни общи наши проучвания. И на последно, но не и по значение място съм длъжен да спомена Еди Браниган, който коригира английския вариант на част от това проучване, залегнало в съвместната ни статия с М. Копсидис.

Това изследване е разделено на три неравномерни по обем глави и дванадесет още по-нееднотипни приложения. Въпреки несъразмерността им като страници считам за много по-логично вътрешните разчленения на текста да следват логиката на изложението, което не задължително идва в претеглени до грам равни части. Първа глава очертава основите на текстилния и съпътстващия го земеделски бум от 20-те до средата на 70-те години на XIX век. До голяма степен началото на стопанския подем е плод на демографските и социалните промени, настъпили в нашите земи около и скоро след „кърджалийското време“. Своята устойчивост процесът дължи на последвалата икономическа либерализация в Османската империя от 1838–1842 г., но и на относителната географска и пътна откъснатост на българските земи от световните търговски пътища. Роля играе и структурата на текстилното ни производство – вълненотекстилни изделия, които, за разлика от памучните, са обект на по-умерена външна конкуренция.

Главна сцена, на която  ще се разиграе основното действие на втора глава, ще бъде Дългата депресия и последвалата я реиндустриализация след началото на ХХ век. В дебат с изказани по-рано в литературата хипотези ще потърся причините за продължителната текстилна (и общостопанска) криза, проточила се в рамките на три дълги десетилетия. Ще бъдат изследвани и механизмите, довели до успешната реиндустриализация и лежащата в основата ѝ модерна фабрична промишленост. 

В последната, трета глава фокусът ще бъде поставен върху социалните, технологичните и икономическите измерения на очертаната в първите два раздела текстилна конюнктура. Ще предложа социологически анализ на основните групи действащи лица – фабриканти, домашни производители и занаятчии. Специално внимание ще бъде отделено на хибридността на формите през ранните етапи на реиндустриализация, на пътищата за технологично обновление и на липсата на капитали като ключов фактор за забавеното развитие.

Дванадесетте приложения са предназначени главно за специално изкушените от проблематиката читатели и имат за задача да направят максимално прозрачна използваната от мен методика и изходните данни.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.