Усещането за свобода на 70-те оживява в романа „Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау

Бестселъровият роман на американската писателка разказва и остроумна история за порастването

 Завладяващият ритъм, модата и усещането за свобода, което 70-те години на миналия век носят, оживяват в романа „Мери Джейн“ от американската писателка Джесика Аня Блау.

Тази хумористична, нежна и ободряваща история за съзряването се появява за пръв път на български език, за да поведе читателите на носталгично пътуване назад във времето и да разтопи сърцата на всички меломани.

Лятото на 1975 в скучния и обикновен Балтимор. Четиринадесет годишната Мери Джейн живее в идеално подредената си къща, обича да готви с майка си и да пее в църковния хор. Всяка вечер баща ѝ казва молитвата преди хранене и благодари за „прекрасната ми съпруга и за покорното ми дете“. А единственото нещо, което я кара да се чуди дали животът не е нещо повече от това, което познава, е музиката и притегателната сила на света, който се открива пред нея всеки път, когато игличката на грамофона докосне плочата. 

Когато започва да работи като бавачка в почтения дом на семейство Коун, както майка ѝ би го нарекла, младото момиче си мисли, че това ще бъде просто поредното обикновено лято. 

Къщата може и да изглежда благоприлично отвън, но вътре цари пълен безпорядък – в прекия и в преносен смисъл на думата. Доктор Коун е психиатър (нещо, което майката на Мери Джейн дори не подозира), а съпругата му Бони не се интересува от домакинство. Малката Изи расте свободна, дива и е различна от всяко друго дете, което Мери Джейн някога е срещала. 

Тя с радост приема задачата да сложи ред в живота на това толкова чудато семейство, което изобщо не прилича на нейните праволинейни родители. Дори когато домът им се превръща в скрита от общественото внимание клиника за Шеба и Джими – известен вокалист на рок група и неговата съпруга актриса. 

Притисната между начина на живот, който винаги е познавала, и бъдещето, което едва сега осъзнава, че е възможно, Мери Джейн ще посрещне края на лятото със съвсем различна идея за човека, който иска да бъде. Ще открие, че светът е много по-пъстър и сложен, отколкото е предполагала. И че дори и възрасните понякога имат нужда от малко помощ.

 В духа на Дейзи Джоунс и обичаните романи на Джон Грийн, Джесика Аня Блау създава очарователен разказ за порастването, населен с екстравагантни герои, остроумие и музика. 

Написана с много сърце, вдъхновение и истинско внимание към детайлите в ретро обстановката, „Мери Джейн“ е история, която ще ви вдъхнови, разчувства и накара да затанцувате. Ако някога сте си припявали на глас на любимата си песен, тази книга е за вас! 

Из  „Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау

„Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау

Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да разглеждам вещите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, тъкмо бях навършила четиринайсет и представите ми за домове, обзавеждане и чистота ми бяха директно предадени като през пъпна връв от майка ми. Когато госпожа Коун изрита встрани купчина пуловери на стълбите с босото си ходило (чиито пръсти бяха лакирани в бляскаво червено), усетих как ме обзема удивление. Нима хората наистина живееха по този начин? Май знаех, че е така някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия подобен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор. 

Всички врати от тъмно дърво на втория етаж бяха отворени, с изключение на една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всякога и залепен с хартиено тиксо плакат на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, сякаш бе сложено там от някой коленичил пияница. 

– Това е стаята на Изи.

Госпожа Коун отвори вратата и аз минах покрай Снупи, за да я последвам в помещение, което изглеждаше така, сякаш е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за рисуване, игра на доктор, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „Колърформс“, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхност. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, за да съборят всичко на пода. 

– Изи – усмихнах се. 

Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше казала, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – допадаше ми как бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но благодарение на препоръката на госпожа Райли и след телефонен разговор с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният разговор ще представлява интервю, но в действителност госпожа Коун само ми разказа за Изи. 

– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво правят останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по цял ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо против, но това лято имам други неща за вършене, така че… – В този момент госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се предполага да ѝ кажа, че приемам работата, или е редно да изчакам тя официално да ми я предложи? 

Можех да разбера едно петгодишно дете, което иска да прекарва време само с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се разделям с мама. Все още ми беше приятно да ѝ помагам с домакинските задължения, да седя до нея и да чета или да пазаруваме заедно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато все пак се налагаше да общувам с деца на моята възраст – например на партитата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах чувството, че идвам от друга държава. Откъде момичетата знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В зависимост от годината темата можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, гланц за устни или списание „Тийн Бийт“ – все неща, които изобщо не ме интересуваха. Нямах истински приятелки до средното училище, когато близначките Келог се преместиха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен сякаш не бяха запознати с привичките и ритуалите на момичешкото битие. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „Пипин“ , да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, хармония и бас, да гледат повторения на „Френският шеф готвач“3 и после да изпробват някоя от рецептите или дори да приготвят някой простичък десерт, поместен в списание „Красив дом“. 

Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на онзи телефонен разговор, толкова по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех само че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без приятели, вместо да ходя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без приятели. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми каза колко ще ми платят. Парите ми се струваха просто бонус. Преди разговорът да приключи, вече бях решила, че ще спестя всичко спечелено и в края на лятото ще си купя собствен грамофон. 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *