М. Л. Рио възкресява шекспировите текстове във „Всички сме злодеи“
Смразяващият дебютен роман на американската писателка е истинска наслада за почитателите на Шекспир
Някои от любимите Шекспирови текстове оживяват в смразяващия дебютен роман на американската писателка и актриса М. Л. Рио „Всички сме злодеи“, който завладя още с появата си любителите на театъра, поезията, добрата литература и dark academia жанра по света.
„Всички сме злодеи“ вече е международен бестселър в повече от 10 държави, а на български език този интелигентен, многопластов и напрегнат литературен трилър излиза у нас в превод на Кристина Димитрова.
Добре дошли сред страниците на майсторско литературно представление, в което главни действащи лица са приятелството и предателството, любовта към сцената, страстта и амбицията!
Оливър Маркс е излежал десетгодишната си присъда за убийство, което може, а може и да не е извършил. В деня, когато най-после излиза на свобода, той е посрещнат от детектив Колбърн – човека, вкарал го зад решетките, който иска да разгадае един последен случай преди да се пенсионира. И най-накрая да разбере какво наистина се е случило преди десет години.
Първо действие. Първа сцена. 1997 година в Академията за класически изкуства „Делъкър“. Оливър е един от седемте студенти по актьорско майсторство, успели да преминат безмилостния подбор и да стигнат до четвърти курс – годината на трагедията. На сцената на елитния колеж се играе само Шекспир, а класическата атмосфера и подвързаните с кожа томове в библиотеката си правят компания с бурните страсти, завистта и свирепата конкуренция между студентите.
В този уединен свят всеки един от тях играе едни и същи роли както под светлината на прожекторите, така и в живота – герой, злодей, тиранин, изкусителка, девица, статист.
Но когато промяна в кастинга нарушава крехката хармония помежду им и ожесточава досега добронамерените съперничества, завесата се вдига и седмината се оказват вплетени в драма, която сами са сътворили. Границата между представление и действителност опасно започва да се размива и един от тях осъмва мъртъв.
А останалите ще трябва да се изправят срещу най-голямото актьорско предизвикателство: да докажат, че са невинни.
Изящна в стила си, М. Л. Рио рисува ярък портрет на затворения свят на едно театрално общество, чиито актьори се намират някъде на ръба на реалността – между героите, в които се опитват да се превъплътят, и хората, в които са се превърнали.
В духа на творбите на Дона Тарт и Емили Сейнт Джон Мандел, ,„Всички сме злодеи“ води читателите към кулминация, достойна за велика Шекспирова трагедия. И ни кара да се запитаме дали изкуството имитира живота, или обратното?
Из „Всички сме злодеи“ oт М. Л. Рио
ПРОЛОГ
Седя на масата, окован с белезници, и си мисля: Ако не бе ми строго запретено / за своята тъмница да говоря, / ти би изслушал разказ, от чиято / най-слаба дума младата ти кръв / се би смразила1
1 „Хамлет“, първо действие, пета сцена. Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод от английски на Валери Петров. – Бел. прев.. Пазачът стои до вратата и ме наблюдава, все едно чака да се случи нещо.
Влиза Джоузеф Колбърн. Вече е прошарен, почти петдесетгодишен мъж. На всеки няколко седмици се изненадвам колко много е остарял – а през последните десет години той на всеки няколко седмици остарява по малко. Сяда срещу мен, скръства ръце и казва:
– Оливър.
– Джо.
– Чух, че делото за предсрочно освобождаване е протекло в твоя полза. Поздравления!
– Бих ти благодарил, ако смятах, че си искрен.
– Знаеш, че според мен мястото ти не е тук.
– Това не значи, че ме смяташ за невинен.
– Не. – Той въздъхва и поглежда часовника си – същия, който носи от първата ни среща, – все едно го отегчавам.
– Та защо си тук? – питам. – Заради същото, което те води насам на всеки две недели ли?
Веждите му образуват равна черна линия.
– Би могъл да кажеш „две седмици“, дявол го взел.
– Можеш да изведеш момчето от театъра или нещо от тоя род.
Той клати глава, едновременно развеселен и подразнен.
– E? – питам аз.
– Какво e?
– Бесилката е добра. Но за кого е добра тя? За тези, дето вършат грях2
2 Пак там. – Бел. прев.– отвръщам, твърдо решен да заслужа раздразнението му. – Защо си дошъл? На този етап вече би трябвало да си наясно, че нищо няма да ти кажа.
– Всъщност – започва той – този път мисля, че може и да успея да променя мнението ти.
Поизправям се на стола.
– Как?
– Напускам полицията. Продадох се и приех да работя като частен охранител. Трябва да мисля за образованието на децата си.
За момент просто се взирам в него. Винаги съм смятал, че ще се наложи да приспят Колбърн като свирепо старо куче, за да напусне ръководството.
– И защо това би ми повлияло? – питам аз.
– Всичко, което кажеш, ще бъде строго поверително.
– Тогава защо ще си правиш труда?
Той отново въздъхва и всички бръчици на лицето му се задълбочават.
– Оливър, не ми се раздават наказания. Вече не. Някой е излежал присъдата, а в нашата работа рядко постигаме такова удовлетворение. Не искам обаче да се оттегля и да прекарам следващите десет години в чудене какво всъщност е станало преди десет години.
Първоначално не казвам нищо. Идеята ми допада, но не му вярвам. Хвърлям поглед към неприветливите шлакови блокове, към малките черни видео камери, които надничат от всеки ъгъл, към пазача с обратна захапка. Затварям очи, вдишвам дълбоко и си представям пролетната свежест на Илинойс, усещането да изляза навън, след като през една трета от живота си съм поемал в дробовете си спарения въздух на затвора.
Издишвам, отварям очи и виждам, че Колбърн ме наблюдава внимателно.
– Не знам – отвръщам. – Така или иначе излизам оттук. Не искам да поема риска да се върна. Струва ми се по–безопасно да не си търся белята.
Пръстите му нервно барабанят по масата.
– Кажи ми нещо – подхваща той. – Случвало ли ти се е да лежиш в килията си и да се взираш в тавана, чудейки се как си се озовал там, без да можеш да заспиш, защото непрестанно мислиш за онзи ден?
– Всяка нощ – отвръщам без следа от сарказъм. – Но именно тук е разликата, Джо. За теб беше просто един ден и после всичко тръгна постарому. За нас беше един ден и всички останали дни след това. – Навеждам се напред, подпрян на лакти, и лицето ми се оказва само на няколко сантиметра от неговото, така че, щом понижавам глас, той чува всяка дума. – Несъмнено те гризе отвътре, че не знаеш. Не знаеш кой, не знаеш как, не знаеш защо. Но ти не го познаваше.
Сега на лицето му се изписва странно и отвратено изражение, сякаш съм станал неописуемо грозна и противна гледка.
– Запази тайните си през цялото това време – казва. – Всеки друг би се побъркал. Защо го направи?
– Така исках.
– Все още ли го искаш?
Усещам тежестта на сърцето си в гърдите. Тайните тежат като олово.
Облягам се назад. Пазачът гледа с безразличие, все едно сме двама непознати, които говорят на чужд език, а разговорът ни е отвлечен и незначителен. Мисля си за останалите. Някога… ние. Извършихме гадни неща, но бяха и необходими… или поне така ни се струваше. Поглеждайки назад години по–късно, вече не съм толкова сигурен и сега се питам: мога ли да обясня на Колбърн всички малки обрати и финалния изход? Изучавам безизразното му, открито лице и сивите му очи, обрамчени с тънки бръчици, но ясни и проницателни както винаги.
– Добре – казвам. – Ще ти разкажа историята. Трябва обаче да проумееш няколко неща.
Колбърн е напълно неподвижен.
– Слушам те.
– Първо, ще започна да говоря чак когато изляза оттук и нито секунда по–рано. Второ, това не може да рефлектира върху мен или другиго – без повторна присъда за едно и също престъпление. И последно, това не е извинение.
Изчаквам за някаква реакция от негова страна – кимване, дума, – но той само примигва насреща ми с безмълвието и стоицизма на сфинкс.
– Е, Джо? – питам. – Ще го преживееш ли?
Той ми отправя лека, студена усмивка.
– Да, мисля, че ще се справя.
Можете да поръчате „Всички сме злодеи“ ТУК.
