Четем „Уроци по химия“ от Бони Гармъс

„Уроци по химия“ от Бони Гармъс е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“ в колекция „Красноглед“.

Деца, сложете масата! Майка ви има нужда от минутка за себе си!

– Бони Гармъс, Уроци по химия

Химичката Елизабет Зот не е обикновена жена. Всъщност тя ще е първата, която ще заяви, че такива не съществуват. Елизабет обаче е не само красива, а изключително интелигентна и талантлива – направо непростимо съчетание в един мъжки свят. Защото, както всички знаят, предназначението на жените е да си стоят вкъщи и да раждат деца, да нямат амбиции и да не изразяват мнения. Изобщо най-добре е да оставят мисленето на мъжете. Поне такива са нагласите в началото на 60-те години на миналия век. Дори учените от института за изследвания „Хейстингс“ имат съвсем ненаучно виждане за равенството между половете. Освен един от тях: Калвин Евънс – блестящият, номиниран за Нобелова награда, но злопаметен учен, който се влюбва в Елизабет именно заради ума ѝ. Взаимното привличане е неустоимо – истинска химична реакция.

Но както науката, така и животът са непредвидими. Ето защо няколко години по-късно Елизабет Зот се оказва самотна майка и известна водеща на най-обичаното кулинарно шоу „Вечеря в шест“. Необикновеният ѝ подход към готвенето – комбинирайте лъжичка оцетна киселина с щипка натриев хлорид – се оказва революционен. И докато феновете ѝ се множат, не всички са доволни, защото Елизабет учи жените не само да готвят – предизвиква ги да променят статуквото. Да излязат от сянката на мъжете и да заявят собствената си индивидуалност. Всъщност уроците по химия, или по готвене, се оказват уроци за живота.

Разочарована химичка се оказва начело на готварско шоу, което предизвиква революция. Добре дошли в 60-те, където единственият арсенал от пособия, с които разполагат жените, често се ограничават до кухнята, а там Елизабет Зот е във вихъра си. Така – ястие след ястие – тя променя статуквото, пише Ню Йорк Таймс.

Бони Гармъс е копирайтър и творчески директор в рекламна агенция и дълго е работила в областта на технологиите, медицината и образованието. Тя е плувец в открити води, гребец и майка на две прекрасни дъщери. Родена е в Калифорния, но е отраснала в Сиатъл. Понастоящем живее в Лондон със съпруга си и кучето си Деветдесет и девет.

По-долу четете откъс от книгата:

Глава 1

Ноември 1961 г.

През 1961 година, когато жените носеха пристегнати в кръс­та рокли, членуваха в клубове по градинарство и возеха тумби от деца в коли без колани, без въобще да им мигне окото; още преди някой да подозира, че съвсем скоро ще се появи хипи движението, за което хората ще разказват през следващите шейсет години; след края на големите и преди началото на тайните войни, когато хората започваха да мислят по нов начин и да вярват, че всичко е възможно, трийсетгодишната майка на Маделин Зот всяка сутрин се будеше по тъмно и се чувстваше уверена само в едно: че животът ѝ е приключил.

Въпреки тази увереност тя отиде до лабораторията, за да приготви обяда на дъщеря си.

„Гориво за мозъка“, написа Елизабет Зот на едно малко листче и го пъхна в кутията ѝ за храна. След това спря, вдигнала молива във въздуха, и се замисли. „Играй спортове в междучасията, но не позволявай на момчетата винаги да печелят“, написа тя на друго листче. След това отново спря и потропа с молива по масата. „Не си въобразяваш – написа на трето. – Повечето хора наистина са ужасни.“ Тя постави последните две листчета най-отгоре.

Повечето малки деца не могат да четат или пък, ако могат, уменията им се ограничават до разпознаването на думи като „мама“ и „има“. Маделин обаче четеше от тригодишна и сега, на пет, вече беше минала повечето романи на Дикенс.

Тя беше от онези деца – които си тананикат концерт на Бах, но не знаят как да си завържат обувките; които могат да обяснят въртенето на Земята, но се затрудняват в играта на морски шах. И тъкмо там беше проблемът. Музикалните гении винаги са на почит, но не и децата, които се научават да четат от малки. Защото тези деца са добри в нещо, в което останалите рано или късно също ще станат добри. Така че в този случай да си пръв не е специално, a досадно.

Маделин добре знаеше това. Затова всяка сутрин, след като майка ѝ потеглеше, тя изчакваше Хариет – съседката, която се грижеше за нея – да се захване с нещо, вадеше бележките от кутията за храна, четеше ги и ги прибираше при останалите си бележки в кутията за обувки на дъното на гардероба. В училище се преструваше, че е като всички останали деца: кажи-речи неграмотна. Най-важно за нея беше да се вписва в средата си. И аргументите ѝ бяха неоспорими: майка ѝ никога не се беше вписвала и ето докъде я бе докарало това.

Тъкмо там, в южнокалифорнийския град Комънс, където времето бе предимно топло, без да е прекалено топло, небето – предимно синьо, без да е прекалено синьо, а въздухът – чист, защото в онези години въздухът просто беше чист, тя лежеше в леглото си със затворени очи и чакаше. Скоро щеше да усети нежна целувка по челото си, внимателно подпъхване на завивката около раменете си, до ухото ѝ щеше да се разнесе тихичкото „Живей днес“. След още няколко минути щеше да чуе двигателя на колата, хрущенето на гумите, докато плимутът се движи на заден надолу по алеята, тромавата смяна от задна на първа. И нейната вечно потисната майка щеше да потегли за телевизионното студио, където да сложи престилка и да застане пред камерата.

Предаването се казваше „Вечеря в шест“ и Елизабет Зот бе­ше голямата му звезда.

Можете да поръчате „Уроци по химия“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.