Откъси

23 цитата от „Елегантността на таралежа“

Страница.бг публикува 23 цитата от книгата на Мюриел Барбери „Елегантността на таралежа“, чието ново издание излезе с логото на издателство „Сиела“.

Преводът е на Галина Меламед, а корицата е дело на Дамян Дамянов.

„Елегантността на таралежа“

На красотата прощават всичко, дори и простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата поначало е виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.

Впрочем, не си представям как Мануела си служи с мухоловка по простата причина, че в апартаментите на богатите никога няма мухи. Нито мухи, нито сифилис, нито лоши миризми, нито семейни тайни. При богатите всичко е чисто, гладко, здраво и следователно предпазено от тиранията на мухоловките и публичния позор.

Несъмнено в града кучетата водят стопаните си на каишка, въпреки че никой не разбира, че да се нагърбиш доброволно с гледане на куче, което трябва да разхождаш два пъти дневно в дъжд или сняг, е все едно сам да си сложиш каишка на врата.

…ако искаш да си пропилееш живота, като не слушаш какво ти казват другите, отглеждай зелени растения.

Между другото предлагам ви базова психохипотеза: Коломб е толкова хаотична, празна и същевременно задръстена отвътре, че се мъчи да сложи ред в себе си, като подрежда и чисти дома си. Смешно, а?

Навън светът ръмжи или заспива, войните се ожесточават, хората живеят и умират, загиват цели народи, но се появяват други, които скоро също ще бъдат погълнати, и в цялата тази врява и безумство, в тези изригвания и урагани, докато светът върви, пламти, страда и се възражда, пулсира човешкият живот.
Тогава, да пийнем чаша чай.

СЕЦУКО
Истински ново е онова, което не остарява с времето.

Никога не съм вярвала, че бедните са великодушни само защото са бедни и познават несправедливостите на живота. Но смятах, че ги свързва обща омраза към богатите. Жежен ме опровергава и ми съобщава следното: ако има нещо, което бедните презират, това са другите бедни.

Защото нима има по-благородно развлечение, по-приятна компания и по-сладко вълнение от литературата?

Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните хора около мене, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настоящето, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате?

…с истински хубавите неща може да се прекалява.

Защото Изкуството е животът, но с друг ритъм.

Думите на обикновените хора ще ви изненадат. Те предпочитат историите пред теориите, вицовете пред понятията, образите пред идеите. Но това не им пречи да философстват. Дали нашите цивилизации не са разядени от пустота, защото живеем само в тревога от липсата? Не се ли възхищаваме от вещите или усещанията си само когато сме сигурни, че насладата ни ще продължава безкрай? Може би японците знаят, че едно удоволствие ни радва, защото е ефемерно и единствено, и са способни да приложат това знание в живота си?

Според мен само психоанализата може да съперничи на християнството по любовта към трайните страдания.

Нямам деца, не гледам телевизия и не вярвам в Бога: трите пътеки, по които вървят хората, за да бъде животът им по-лесен. Децата, а по-късно и внуците помагат да отложиш болезнената задача да останеш насаме със себе си. Телевизията развлича от уморителната нужда да градиш проекти от нищото на нашия лекомислен живот: като подвежда окото, тя разтоварва ума от великото дело на смисъла. И най-сетне Бог успокоява страховете ни на бозайници от непоносимата перспектива, че удоволствията ни ще свършат някой ден. Ето защо без бъдеще, без потомство, без пиксели, които да притъпят космическото съзнание за абсурд, уверена в края и предвиждаща пустотата, мисля, че мога да твърдя, че не съм избрала лесния път.
Но съм доста изкушена.

Защото изкуството е емоция вън от желанията.

Поглеждам го със симпатия и той ми отвръща с поглед на преследвано животно.

Лично аз мисля, че трябва да направим едно-единствено нещо – да открием задачата, за която сме родени, и да я вършим възможно най-добре с всички сили, без да търсим под вола теле и без да вярваме, че в нашата животинска природа има нещо божествено. Само така ще имаме чувството, че правим нещо съзидателно в момента, когато смъртта ни стигне.

Винаги ме смайва себеотрицанието, с което ние, хората, сме способни да изразходваме огромна енергия в търсене на нищото и в боравенето с безполезни и абсурдни идеи.

Тогава подпалваш колите, защото когато нямаш култура, преставаш да си цивилизовано животно и ставаш див звяр. А дивият звяр подпалва, убива, граби.

– а сърцето ми се е свило като коте.

Така ми беше казал Люсиен: майка, която обича децата си, винаги знае кога страдат.

…че в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *