Български фентъзи роман разкрива тайните на крепостта „Баба Вида“

 „Змей закрилник“ от Симона Панова е вихрен дебют, в който  предания и легенди се преплитат с аромата на липи и вълшебство

Съвсем не е случайно, че „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България, играла едновременно роля на отбранително съоръжение и на владетелска обител. В стените на този величествен паметник от родното минало се крие истинска магия и шеметният дебютен роман от родената във Видин Симона Панова ще ви я разкрие!

Вдъхновен от някои от най-красивите български легенди и предания, „Змей закрилник“ ще направи читателите част от вихрена история, в която странстват доблестни и коварни митични същества, смели и борбени царкини и тайнствени самодиви. История, в която предания и легенди се преплитат с аромат на липи и вълшебство.

Един град, древен като Дунава. И легенда, стара колкото света, която оживява отново…

Изминало е хилядолетие, откакто кулите на „Баба Вида“ разпростират сянката си над китния Видин. Но тяхната господарка – Вида – все още е там, за да го брани. 

Някога царкинята е започнала да линее заради любовта на змея Пламен. Тогава тя решила  да го подлъже с измама и да го вгради в основите на крепостта си, за да закриля любимия ѝ град завинаги. С последния си дъх младият змей проклина нея и сестрите ѝ никога да не намерят покой. 

Днес Вида е  нащрек и готова за битка. Защото в нощта, бележеща изтичането на хиляда години, змеят има шанс да се освободи, ако друг заеме мястото му… 

А няколко видински деца ще се окажат насред истинска буря, в която змейове, лами и самодиви плетат заговори и интриги, а във всяка усмивка се крие предателство.

Легендата разказва, че няма нищо по-сигурно от крепост, пазена от „Змей закрилник“, и че когато змей те обича, линееш, без значение дали отвръщаш на симпатиите му. Но когато на карта са заложени животът на смъртните и съдбата на един град, древен като Дунава, не ти остава нищо друго освен да се изправиш срещу всяко древно проклятие, за да спасиш това, което обичаш.

Мащабна и смела в замисъла си, „Змей закрилник“ от Симона Панова тъче дръзка и необикновена история, в която ще срещнете познати мотиви от  българския фолклор, но и оригинални и интересни герои, които ще покорят сърцата ви.

Симона Панова

Симона Панова е родена през 1992 година във Видин. Израснала е край Дунава, из величествените сенки на „Баба Вида” и приказните улички на „Калето“. Оттогава обожава легендите. Прекарвa осем години във Великобритания, където завършвa университета в Ланкастър със специалност „Реклама и маркетинг” и работи на различни административни длъжности. Но зовът на родния град се оказва по-силен и със своя роман тя показва огромната си обич към него.

Из „Змей закрилник“ от Симона Панова

ПРОЛОГ

Нека ти разкажа една видинска легенда…

Имало едно време в едно царство господарство, отвъд Стара планина и отсам Дунава, един цар. Имал царят три дъщери: Вида, Кула и Гъмза – и били коя от коя по-хубави като три златни ябълки.

Но остарявал царят, побелявал и започвал да се замисля коя от трите си щерки да остави на престола. Не искал да дели земите си помежду им – бил чувал за повелите на кан Кубрат от едно време, затова решил две от дъщерите си да омъжи за чуждестранни царе, а на третата да завещае короната си, сама тя да управлява. Мъничко било царството, но достатъчно раждала земята и тихо живеели хората, без много богатства и беди.

Хубава била най-малката щерка, Гъмза. И все засмяна била, все бяла-червена – хоро след хоро тропала и по мегданите се заседявала, все с дружките си веселби вдигала, вино се леело, гощавките не спирали. Позамислил се царят, понатъжил се и обещал ръката на Гъмза на един княз от съседно царство – известен с веселия си нрав като нея, да са си лика-прилика.

Будна била втората щерка, Кула. И пъргава била, на едно място се не спирала – все буйни коне яхала и из полята препускала, със саби се сражавала и с всеки срещнат се препирала. Позамислил се пак царят, поклатил глава и обещал нейната ръка на друг княз от съседно царство – лудо-младо като нея, да са си лика-прилика.

Най-голямата дъщеря Вида я викали. И била тя чудна като Гъмза, но не били от вино помътнели очите ѝ. И била чевръста като Кула, но не били лекомислени словата ѝ. А сечал ѝ като сабя умът и никой не можел да я наддума, да я надхитри, да я измами. Затова и царят на нея решил да остави царството си.

Речено – сторено. Омъжили се двете по-малки царски щерки за чуждестранните князе и заминали, а когато бащата починал, Вида останала сама да царува на престола му. Млада била още, но управлявала мъдро, съдела право и разумно приказвала, затуй народът ѝ я тачел и почитал.

Навред бързо се разчуло за дивната царкиня на трона видински и започнали да се стичат от близо и далече люде всякакви, за да я зърнат, почетат и дарове да ѝ донесат. При-           стигнали сред другите и деветима майстори чернооки от земи незнайни, поклонили се доземи на Вида и предложили крепост да ѝ вдигнат – на Дунава на самия бряг да се изправи, да пази града и хората ѝ и да слави името ѝ. Зарадвала се Вида, приела и настанила строителите удобно, наредила да им се плати с пълни шепи и да им се донесе колкото камък било нужно, за да почнат да зидат.

Не щеш ли, един ден се задала малка свита от съседното царство, а начело ѝ сама Гъмза яздела, с бяло наметало и на бял жребец. Спуснала се Вида да срещне сестра си, а Гъмза от мъжа си се ожалила. Князът, нареждала Гъмза през плач, развейпрах излязъл, в двореца се не прибирал и с тежко вино се опивал. Пропил и зестрата на Гъмза, та като видял, че няма повече, я отпратил с все прислугата ѝ. Утешила Вида сестра си, па я приела обратно.

И не минало се дълго, та се задал от другата посока чер кон и на него сам ездач с черно наметало. Излязла Вида да срещне коня, че познала в стойката на ездача другата си сестра. Скочила Кула от врания ат и се разфучала, сълзи не проляла, а гневно загълчала. И нейният мъж не бил по-добър от този на Гъмза – по лов, облози и приключения изхарчил и последната монета от зестрата, а Кула го нахокала пред целия му двор и се втурнала към бащиния дом.

Вида и нея прибрала, та заживели трите наедно. Радвала се царкинята на сестрите си и не давала косъм да падне от главите им.

Ала пристигнал един ден по земите им млад юнак на ален жребец. Пламен го викали и сладък бил нравът му, златни очите му, слънчеви косите и като мед капели думите му. Всички моми в царството все в него гледали, не можели да му се нагледат. Дочула Гъмза за юнака и се на сестра си примолила в двора им да го покани, че да го зърнат и трите. Склонила Вида и пратила при тях да го повикат.

Явил се Пламен Вида да поздрави, а сестрите ѝ се захласнали по него като омагьосани. Гледала го и Вида – харесали ѝ се слънчевите му коси, меката му приказка, ала умът ѝ все назад я дърпал, не ѝ давал да го доближи.

Държал юнакът главата си сведена, очите в земята забити и нито едната от трите сестри не поглеждал в лицето. Разсърдила се тогаз Кула и му заповядала взора си да вдигне към Вида, че как можел да не я уважи, щом с такава хубост се славела. Нямало що да стори юнакът, подчинил се. Очите му, жарки и смайващи, същи въглени живи, впили се право в царкинята и я погълнали цялата.

Смутила се тя от странния му поглед и го набързо отпратила, но вече била заболяла – от тайнствена болест линеела. За дни младостта ѝ повехнала, воля желязна отслабнала, а снага пъргава чезнела.

Досетила се бързо Вида каква била работата – змей се бил появил по земите ѝ и я бил залюбил, та затова тя залинявала и скоро щяла да умре. Сетила се и кой бил змеят и натъжила се, че харесвали ѝ златните му очи, ала не искала заради него да излинее, не искала живота си да загуби.

А имала си царкинята и други кахъри: явили се пред нея деветимата майстори чернооки, поклонили ѝ се пак доземи и ѝ тайно поверили, че работата им не споряла. Градили те денем, строили, зидали, а нощем сила незнайна събаряла всичко издигнато и го със земята сравнявала.

Дръпнал царкинята настрани най-старият черноок майстор и ѝ скришом пошепнал, че строежът за жертва е жаден. Трябвало, рекъл ѝ, някого жив да вградят те в основите, иначе нямало призори камък връз друг да остане. Вида била само чувала за тази страшна магия, но не се побояла – себе си мигом предложила. Тя нали вече линеела, не ѝ оставало дълго. А ако я вградели в основите на крепостта, щяла да я пази с живота си вовеки веков.

Ала поклатил глава майсторът, па обяснил ѝ, че е животът човешки за туй съвсем недостатъчен. Бил тоз строеж тъй огромен – крепост велика, пазител да стане на целия Видин, а и на цялото царство. Вида, макар и царкиня, била само смъртна душица. Трябвало да се положи там някой много по-силен – благ, но безстрашен и мощен, а най-добре и безсмъртен. Щом бил вграден жив в основите, той щял да стане закрилник на крепостта и завинаги щял само нея да пази.

Хрумнала мигом на Вида хитра, но страшна идея как хем пазител да найде, хем да погуби и змея, дето бил нея залюбил и зарад него линеела. Ако посочела Пламен жив да вградят в крепостта ѝ, той щял да стане могъща защита и за новата крепост, и за града ѝ. А и тогава, веднага щом Пламен в земята потънел, нямало да е змейничава Вида и щяло да секне линеенето.

Чудила се и се терзала царкинята три дни и три нощи. Пусто линеене мъчило я, борило се да я погуби. А всяка сутрин рушило се доземи вчера граденото по строежа.

Най-сетне Вида решила се змея да пожертва за крепостта си. И там, на градежа, повикала тя Пламен, уж основите да му покаже.

Дошъл змеят на аления си ат и бил по-ярък от слънцето и като звезди греели очите му. Свило се на Вида сърцето, душа не ѝ давала да го погуби, приискало ѝ се да излинее, но да го пощади. Ала пак разумът ѝ смелост ѝ изпратил – царкинята трябва разсъдлива да е, безпощадна да е, справедлива да е.

Носел Пламен на ръката си разкошен златен пръстен, масивен като царски печат, с очертание на крепост с две кули. Забелязала го Вида и докато вървели край разкопаните основи, пожелала да ѝ даде да го разгледа. Пламен свалил го от пръста си и на царкинята го поднесъл, а тя се изкусно престорила, че го изпуска, и го подхвърлила долу в основите.

Спуснал се змеят за пръстена, вдигнал го и пак на Вида подал го. Взела го царкинята, ала подире му деветимата майстори право в основите скочили. Не очаквал ги Пламен и не успял да ги пребори. Грабнали го дружно строителите и мигом го в основите на крепостта вградили.

А докато строяли и го в строежа зазиждали, гледал Пламен във Вида, гледал я и повтарял ѝ: 

„Проклета бъди, Вида! Проклета да бъде и Гъмза, че ме при тебе повика! Проклета да бъде и Кула, че ме застави да те погледна! Трите на триглава ламя да се превърнете и никога покой да не намерите!… Проклета бъди, Вида…“

Проклятието, естествено, се сбъдна като в приказките – затова ето ме тук днес, хиляда години по-късно. Да, именно: аз съм Вида, княгиня Видинска, ламята царкиня или Баба Вида, както всички упорстват да ме наричат, въпреки че съм вечно млада и безсмъртна и никога не съм имала внуци.

Още съм тук – бдя над крепостта и града си и до днес. Пазя и пръстена на Пламен, не съм го сваляла от ръката си, даже построих кулите на цитаделата така, че да приличат на тези, гравирани на него.

Но аз избързвам. Нека ти разкажа всичко от началото.

ВТОРА ГЛАВА

ЗОРА

Родена съм в събота – затова от малка притежавам дарбата да съзирам сили, които остават невидими за другите. Още като смъртно девойче имах усет за билките и лековете, можех да лея куршум и да разчитам бъдещето по сухи бобови зърна.

Но никога не бях виждала змей, докато не срещнах Пламен за първи път.

Слънцето още се излежаваше над Белоградчишките скали, когато тръгнах за вода онова утро. Веднага щом се скрих от поглед, разпуснах коси от вечната плитка и почувствах прилива на дивата, безименна сила, с която природата ме изпълваше. Горският въздух беше свеж и примамлив и аз крачех бързо и безшумно по росната трева, скрила пътеката.

Нарочно избягвах чешмите, на които се сбираха другите моми – от неспирното им весело цвъртене като на рояк дребни птичета главата ми бръмваше болезнено. Предпочитах да тръгна по-рано и да повървя по-далече, за да извадя вода от скришния кладенец, дето беше скрит навътре в планината.

За това място говореха, че било самодивска поляна и че го обикаляли какви ли не чудати твари, но аз не бях виждала нищо особено там. Стигаше ми, че водата от този бунар беше по-студена от лед и от нея лековитите ми отвари ставаха дваж по-силни. Ако налееш такава вода в чисто ведро и я донесеш у дома си в пълно мълчание, а после я оставиш на двора под звездите в нощта на лятното слънцестоене, в тъмното можеш да видиш на повърхността ѝ отражението си, ама не както си сега, а какъвто ще бъдеш след много години. Поне така бях чувала да казват – когато аз го бях направила същата година, водата беше отразила лицето ми непроменено… Тогава сметнах, че не съм изпълнила ритуала правилно, без да подозирам, че водата е била права.

Гората, която прекосявах, за да се добера до кладенеца, също ми предлагаше възможности да усъвършенствам дарбите си – из път непрестанно се оглеждах за дъхави билки, лишеи и гъби, събирах ги внимателно и после вкъщи тайно ги сушах и складирах. Онази сутрин бях открила цяла поляна с разцъфнал жълт кантарион и бях набрала огромна купчина, която свих на венец и сложих на челото си, за да освободя ръцете си да крепят кобилицата.

В този вид, с ореол от мънички жълти цветчета и разпуснати от плитката коси, пристигнах на кладенеца. Но този път там имаше някой.

Стреснах се, кобилицата се изхлузи от рамото ми и ведрата изтропаха долу, а венецът запърха на главата ми – сигурно треперех. Свлечен на земята, досами бунара, беше паднал млад момък, застинал в неудобна, неестествена поза.

Извиках, но той не помръдна, затова набрах повече смелост и се приближих крадешком към него. Русите му коси бяха потъмнели от съсирена кръв и по ръцете му се ширеха жестоки изгаряния, но изпод клепачите му слабо струеше слънчева светлина. С ужас забелязах златистия блясък на дребни люспи по китките му, а от прокъсаната му отстрани дреха се подаваше върхът на малко остро крило.

„Змей е – рекох си и сърцето ми изтръпна. – Какво да го правя сега?“

От старите хора знаех, че змей се не убива, а ако ти се случи да му услужиш, никога няма да съжаляваш. Оказаха се прави. Но и да не бях чувала преданията, пак нямаше да го оставя така.

Щом наплисках лицето му с ледената вода от кладенеца, той си пое въздух по-рязко и това ми даде надежда. Криво-ляво отмих изсъхналата кръв и после с мъка довлякох безжизненото му тяло до изпъкналите корени на един огромен бряст наблизо. Сетне се втурнах сред дърветата да търся с какъв горски дар да облекча изгарянията му.

Вече привършвах с превързването на раните, когато змеят се свести достатъчно, за да отвори очи.

– Аз… само помагам! – оправдах се боязливо, щом огнените му зеници се взряха в мен с удивление.

Тогава за първи път усетих лекото замайване, но не му обърнах внимание. Змеят не успя да проговори, само покорно изпи още горещата отвара, която му поднесох, и благодарно студената вода от герана. Отново беше в несвяст, когато най-после напълних ведрата си за вкъщи и забързах обратно към селото.

Кратката юнска нощ ми се видя безкрайна и едва дочаках да премине, за да тръгна пак за вода. Тичах през целия път до кладенеца, като внимавах да не разплискам млякото, което бях взела от дома си.

Този път змеят беше в съзнание, когато се появих със своите лекове.

– Помня те – беше първото, което ми каза. – Ти ме спаси.

– Още не съм – усмихнах му се. Пак ми се зави свят, ала беше едва осезаемо и затова го пренебрегнах. – Но ще успея.

Лекувах изгарянията на Пламен трийсет и девет дни, които се проточиха през любимия ми юли и стигнаха чак до жаркия даже в Балкана август. Когато позаякна, змеят започна да ми разправя за редки билки, сложни отвари и разни тайни свойства на растенията, за които не подозираха даже и най-опитните знахари. Попивах знанието до капка, понеже исках да няма тревичка в нашите гори, чиито свойства да не познавам, и да не срещна болежка, която да не мога да изцеря.

Улисана в работата си и радостна от бързото оздравяване на Пламен почти не бях забелязала как моето собствено състояние стремглаво се влошава. Хората покрай мен започнаха все по-настоятелно да питат какво ми е, но аз не им обръщах внимание, имах очи само за змея.

Когато на четиресетия ден Пламен се изправи да ме посрещне, вече съвсем здрав, аз бях на върха на щастието. Тревожният му поглед обаче помрачи утрото ми.

– Ти линееш. – Пламен побутна ведрото студена вода към мен. – И вината е моя.

Щом зърнах отражението си във водата, изтръпнах: за няколко седмици се бях превърнала в старица. Кожата ми беше изсъхнала и обезцветена като зимни ябълки, забравени до пролетта, а скованото си тяло усещах задъхано и капнало от умора.

Така става с момите, които ги залюби змей – те са обречени. Започват да вехнат като болнави растения и агонията им може да се проточи, но има само един изход от ситуацията и той не води към света на живите. Не знаех да се радвам ли, че Пламен е избрал мен, или да заплача, задето краят ми наближава.

– Върни се тук довечера по мръкнало – заръча ми змеят. – Искам да се отблагодаря за добрината ти.

Не посмях да откажа. Не знаех колко още ми остава и дали някога пак щях да го видя, ако пропуснех този шанс.

Затова, щом слънцето се скри и селото притихна, аз се измъкнах незабелязано и пак се шмугнах в гората.

Добрах се до уреченото място смъртно уморена и се отпуснах в корените на същия бряст, до който доскоро бях лекувала Пламен. Змеят приседна мълчаливо до мен и двамата зачакахме, докато мракът все повече почерняваше.

И тогава ги зърнах – бледи прозрачни силуети, които се мяркаха бегло на поляната около кладенчето, а светлината на звездите преминаваше през тях, сякаш бяха безплътни. Изглеждаха като млади дългокоси жени в свободни бели роби и се движеха грациозно в ритъма на музика, която аз не долавях.

Бях готова да повярвам, че ми се привиждат, докато Пламен не ми прошепна едва чуто:

– Самодиви!

Съзерцавах като омагьосана танца, който не бях гледала смъртни да играят. Самодивите ставаха все по-плътни с всеки изминал миг, сякаш винаги са си били там и мракът само ги бе направил по-видими.

Пламен си пое дълбоко въздух, изправи се и ме вдигна на крака. Самодивите мигом замръзнаха и се вторачиха враждебно в нас.

Гласът на змея поде почтително:

– Тази мома ме спаси от сигурна смърт и не заслужава да излинее заради мен. Моля ви, направете я една от вас. Нека никога повече зло от мен да не види.

Горските духове запазиха непроницаемите си изражения и не се трогнаха от молбите му, но забелязах как се спогледаха помежду си, щом ме зърнаха.

– Тази е веща – отсъди една самодива със светли очи, в които лунната светлина се сбираше като в огледало. – Ще я вземем.

Не се поколебах нито за миг – винаги се бях чувствала пѝ намясто в горите, а не сред хората. Преминах през всички обреди за посвещаване в тайнството, приех белите премени на самодива и не погледнах назад.

На раздяла Пламен ми подари златни пафти във формата на слънце и луна, които свали от колана си. Каза, че му напомняли за нас двамата: змейовете са слънчеви създания, а самодивите черпят енергията си от нощта. Знаехме, че пафтите са Амулет, с който змеят ми е дарил огромна сила, ала не подозирахме, че този армаган съвсем скоро ще ме откъсне от естествената ми среда – природата, и ще ме прикрепи към една сграда – нещо толкова непривично за една самодива.

Случи се така, че поживях свободно из Белоградчишките гори по-малко от година. На следващото лято, в средата на юли, точно по Горещниците, Пламен беше вграден в основите на крепостта, която видинската царкиня Вида тъкмо беше започнала да строи. Мълвеше се, че тази цитадела била най-чудното творение, издигано по нашите земи, ала малцина знаеха, че това се дължи на тайнствения закрилник, зазидан жив в темелите ѝ.

Отначало не можех да проумея защо крепостта ме привлича така настойчиво към себе си. Разбрах каква е работата чак когато навестих царкинята и усетих кръвта на ламя да бучи в жилите ѝ, а душата на Пламен – да витае из цитаделата и да я брани от незнайната сила, която всяка нощ рушеше построеното предния ден. Амулетът ме теглеше към Пламен, станал закрилник на „Баба Вида“, затова ми се налагаше да бъда близо до крепостта.

Естествено, можех да сваля пафтите, да се откажа от силата, да върна Амулета и да побягна, само че нямах такова желание. Защо да го правя? Приютих се в корените на черницата, израснала точно на ъгъла на рова на „Баба Вида“, и заживях там. Тогава дръвчето беше фиданка, а сега е същински исполин, при все че изглежда векове по-младо, отколкото е в действителност.

Вместо да спретна някой чисто самодивски номер и да се измъкна на свобода, предпочетох да остана тук и доброволно да отдавам енергията от пафтите си на крепостта, за да е в помощ на Пламен. Той и бездруго разполагаше само с три от четирите съществуващи Амулета, в които поравно бе поделена страшната сила на друг, по-стар змей: първата четвърт беше у Пламен, заключена в змиевидната гривна над лакътя му, втората бе в моите пафти, а третата се съхраняваше в масивния пръстен печат на ръката на Вида.

Самодивите не се сприятеляват, но с ламята царкиня веднага се разбрахме. Вида бе мъдра, веща, независима жена, която съумяваше да варди и насочва този град вече хиляда години. Ако не беше ламя, щеше да бъде идеалната самодива. Тя бе най-близкото до посестрима, което някога бях имала.

Тези пафти пък бяха единственото, което запазих за спомен от света на смъртните. Градска или горска, аз бях самодива и се гордеех с това. Откакто бях сложила бялата премяна, не бях носила други цветове.

И никога вече не сплитах косите си на плитка.

Змей закрилник от Симона Панова

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.