Писателката Люси Рико: В „Песента на вакуумираното пиле“ исках да покажа какво е да убиваш животно
Автор: Даниел Димитров, БТА
Снимка: Гергана Николова, БТА
Ти животно ли си, или си някой – това е въпросът, който поставя „Песента на вакуумираното пиле“. Това казва пред БТА френската писателка Люси Рико по повод първия си роман, издаден на български от „Колибри“ (2022).
След смъртта на майка си главната героиня Полин се завръща в семейната ферма, където я чакат триста пилета, за които трябва да се грижи, но също така – да убие и продаде. Привързана към своите пернати, Полин решава да им отдаде посмъртно почит с кратък разказ за живота им. И така, към вакуумираната опаковка на пилето за продан се добавя неговата ръкописна биография-епитафия. Идеята допада на предприемчивия Фернан Рабате и придобива внушителни размери…
„В книгата исках да покажа какво е да убиваш животно“, допълва Люси Рико. „Баба ми, която прочете „Песента на вакуумираното пиле“, каза: „От всяка страница лъха на смърт“. Но това е смърт, която се присмива на смъртта“, разказва авторката.
По думите й, в първите й два романа мъжете са слаби и малтретирани. Книгата, която пише в момента, е „нещо средно между ужас и полицейски роман“ и в нея разказва мъж. „Ще бъде любовна история. Той ще срещне една жена, но любовните истории невинаги свършват добре“, обяснява Люси Рико.
„Това изследвам в моите книги – как едновременно да стоим здраво стъпили на земята, в истинския свят, и, в същото време, измисляме истории и ги разказваме. Ние смесваме всичко това, защото сме направени по този начин. И всички тези езици смесвам в литературата. Като ултра измислица“, обобщава френската писателка.
Люси Рико пред БТА – за пилетата и консуматорското мислене, за „вегетарианските“ атаки и бъдещия филм по „Песента на вакуумираното пиле“, и как се „разклащат“ правилата на криминалната литература. И още: Защо се възприема като Агата Кристи на пилетата? Неизбежни ли са труповете в един криминален роман? Защо все повече хората смесват измислиците и фантазиите си с реалния свят? Защо магазинът за плочи на баща й, кръстен на нея, се е казвал „Лолита“? Има ли сред студентите й бъдещи големи писатели?
„Песента на вакуумираното пиле“ има ли аналог в реалната действителност, или е изцяло фикция?
– Това е пълна измислица. В началото, когато започнах да пиша, се страхувах да смесвам реалността с измислица и хора, които да намесват това. Но всъщност има нещо истинско и това е човек, който се занимава с пазар на меса – той ми разказа една история и оттам дойде всичко.
Застрашителни ли са размерите на консуматорското мислене?
– При мен има едно такова противоречие – дали това, което правя, и това, в което вярвам, си противоречат. Моята главна героиня през цялото време изпитва трудност в това да следва своите принципи.
Абсурдните истории като тази, която разказвате, успяват ли да стреснат нас, хората, и да ни приземят? Успяват ли да ни накарат да се замислим?
– Не знам, може би, читателите трябва да кажат. Но би трябвало да предизвикват точно такъв ефект. Аз обичам комедията и смешното. Едновременно, това, което можем да видим, е и смешно, и тревожно – това, което се случва в действителност. Това исках да постигна с книгата си – да направя нещо смешно, нещо абсурдно. Все пак, става въпрос за пилета и това би трябвало да предизвика реакция в нас.
Получавате ли „вегетариански“ атаки заради книгата?
– В крайна сметка, книгата има награда за екология. В нея не се засяга темата дали е добро да убиваш животни или не. Но аз като човек знам, че не е хубаво да се убиват животни и въпреки това консумирам месо. Но не го правех, докато пишех романа.
В книгата исках да покажа какво е да убиваш животно. И не е едно и също дали човек ще си купи бутилка вода или вакуумирано пиле. Главната героиня – Полин, иска да има взаимоотношения с това животно, преди да го убие. Това, което прави обаче, придобива промишлени размери, така че тя повече не може да има това отношение. Всъщност, хората в края вече си задават въпроси, ако не вегетарианците, то останалите. Въпросът, който поставя книгата, е ти животно ли си, или си някой…
Тази история можеше ли да бъде направена в разказ? Щеше ли да има същия ефект върху читателя?
– Това също е разказ, приказка, басня – не е само роман. И става въпрос за сега, за съвремието.
Ще има ли филм по „Песента на вакуумираното пиле“?
– Да, ще има филм. Аз съм сценаристът. Но оставям останалите да работят по филма. Аз се занимавам само със сценария. От една страна, се надявам да стане ясно, че едно е да говориш за пиле, което бива убито, друго е да го видиш.
Четири години ми отне да напиша този роман, а пиша по три сценария на година. Сценарият е един инструмент. Това, което много обичам, е да разказвам истории. Но е много трудно да се намери езикът, стилът, начинът, по който да бъде разказана една история в книга…
Казвате, че оставяте останалите от екипа да работят по филма. Трудно ли е да се остави този контрол на режисьора, например?
– Не, не е трудно, обожавам това. Същото е, както при превода. Веднъж написана, книгата вече не е моя. И оставям всички останали да я преживеят, както преценят. И мисля, че една добра адаптация е малко и невярна.
Вторият Ви роман „GPS“ можеше ли да мине без труп и ще има ли трупове в продължението, което пишете в момента? Знам, че става въпрос за мъж, малтретиран от жена…
– Баба ми, която прочете „Песента на вакуумираното пиле“, каза: „От всяка страница лъха на смърт“. Но това е смърт, която се присмива на смъртта. „GPS“ е роман за смъртта на приятел, но се шегуваме със смъртта.
Но в бъдеще мисля, че през цялото време ще има трупове. Веднъж е нещастен случай, но втори път не става за нещастен случай, а за обсебване. Всъщност става въпрос за романи, в които смъртта се изследва. Аз, като читател и като зрител обичам полицейските романи и някак си работя по този начин.
В първите ми два романа мъжете са слаби и малтретирани. Исках този път, в този роман, да има мъж, който прави нещата, който разказва, и да е нещо средно между ужас и полицейски роман. Ще бъде любовна история. Той ще срещне една жена, но любовните истории невинаги свършват добре.
Имате ли усещането, че все повече хората смесват измислиците и фантазиите си с реалния свят?
– Да. Това изследвам в моите книги – как едновременно да стоим здраво стъпили на земята в истинския свят и в същото време измисляме истории и ги разказваме. Въображение, виртуален свят и измислица. Ние смесваме всичко това, защото сме направени по този начин. И всички тези езици смесвам в литературата. Като ултраизмислица.
А няма ли опасност да се подчиним само на измислицата?
– Съгласна съм, това е абсолютно реална опасност – да забравим реалния свят. И, честно казано, във втория ми роман става точно така. Има героиня, която две години е безработна. И литературата дава път към този свят….
Приемате ли твърдението в една от критическите статии за Вас – от Кристин Фернио, която казва, че разклащате правилата на криминалната литература.
– Да. Това обичам в криминалната литература – че има едновременно игра. На практика, това с автобиографиите на пилетата, е игра. Обичам точно такива книги – да ги хванеш и да ги прочетеш на един дъх, за да разбереш края. Искам да предложа на читателя истинска измислица.
Много обичам Агата Кристи. Тя е много важен автор за мен. Във втория ми роман „GPS“ точно това исках да направя. И мисля, че с този роман точно това се получи – Агата Кристи на пилетата.
А защо магазинът за плочи на баща Ви, кръстен на Вас, се е казвал „Лолита“?
– Често и аз съм се питала същото (Смее се – бел. а.). Магазинът вече е затворен. Мисля, че баща ми обича книгата на Набоков. Аз също обичам този роман, защото там проблемът е с гледната точка. Този разказвач, който въобще не е надежден, мен също ме интересува. Но ще попитам защо е избрал това име.
Преподавате творческо писане в университета в Клермон Феран. Има ли сред студентите Ви бъдещи големи писатели?
– Да, има бъдещи големи писатели. Много е вълнуващо да се открива техният глас. За тях това е начало, така че все още е рано да се каже как ще се развият. За да стане човек голям писател, трябва да има много шанс и много решителност.
Как като преподавател познавате от първите Ви срещи заедно кой има талант, кой би могъл да има такова голямо бъдеще?
– Те не казват „Ще разкажа нещо“, а се питат как да го разкажат и започват да „копаят“, един вид, да работят и да преработват едно изречение, отново и отново, и аз по този начин разбирам, че те имат талант. Всъщност те работят в групи, четат много и четат работите на останалите. И по този начин дават добри съвети един на друг.
Как бихге продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?
– … топеното сирене (Смее се – бел. а.). Може би, защото съм гладна. А иначе обичам много неща. Обичам да откривам.
Люси Рико е родена през 1988 г. в град Перпинян, недалеч от френско-испанската граница. Живее и работи в Обервилие – където пише сценарии, в Перпинян – където пише книгите си, и в Клермон Феран – където преподава творческо писане. Освен сценарист, тя е кинорежисьор и преподавател.
„Песента на вакуумираното пиле“ е първата ѝ книга. Наскоро излезе от печат и вторият ѝ роман, наречен „GPS“. През 2021 година „Песента на вакуумираното пиле“ е отличена във Франция с наградата за роман с екологична насоченост, с наградата за дебютен роман Cheval Blanc и с наградата Vendanges Littéraires.
Люси Рико бе гост на Софийския международен литературен фестивал (2022 г.).
