Пол Теру ни повежда на пътешествие из Мексико с „В равнината на змиите“

януари 9, 2023 Аврора

„В равнината на змиите. Пътешествие из Мексико“ от Пол Теру е най-новото заглавие на издателство „Вакон“.

Легендарният автор на пътеписи Пол Теру шофира по протежение на цялата граница между САЩ и Мексико, след което се потапя във вътрешността на страната, по задните улици на Чиапас и Оахака, за да разкрие богатия и многопластов свят отвъд потресаващите заглавия в пресата.

Във време, когато из целия свят се вихрят дебати около имиграцията, Пол Теру се заема да опознае една страна, която е ключова за тълкуването на този въпрос: Мексико. На юг от аризонската граница, в пустинния регион Сонора, той попада на място, което блика от жизненост, макар да е белязано от американския граничен патрул на север и растящото вътрешно недоволство. С хуманност и чувствителност Теру се спира, за да поприказва с местните жители, посещава сапотекски мелничари в планините и присъства на събрание на сапатистите, като общува с разнообразие от хора, останали на юг от границата, макар семействата им да са поели по трудния път на север.

В тази книга Пол Теру, който се слави с „любопитството и привързаността си към човечеството във всичките му проявления“ („Ню Йорк Таймс“), се впуска в задълбочено проучване на един регион, прорязан от болезнени конфликти.

Пол Теру цял живот кръстосва земното кълбо в търсене на истории и хора, вдъхващи живот на местата, които наричат свой дом.

Той е американски писател, пътешественик и световноизвестен автор на пътеписи. Публикува първите си романи в края на 60-те години на 20-ти век и става световноизвестен след издаването на брилянтния пътепис „Големият влаков базар“ през 1975 г., в който описва пътешествието си до Токио и обратно. Тридесет години след издаването на книгата Теру прави повторно пътуване по този маршрут като изминава 45 000 км през Западна и Източна Европа, Централна Азия, Индийския полуостров, Япония и Сибир. Тогава написва книгата „С призрачния влак през Ориента“ (издава „Вакон“).

Пол Теру е роден на 10 април 1941 г. в Медфорд, Масачузетс, САЩ. През 1963 година той става активист към Корпуса на мира и заминава за Африка, където живее няколко години. По-късно заминава за Сингапур и там прекарва две години от живота си, след което живее в Лондон със семейството си. Днес Пол Теру разделя времето си между Кейп Код и Хавай.

„Един от най-завършените и мъдри писатели на своето поколение”, пишат за Пол Теру от The Times.

„Пол Теру е най-проницателният пътешественик в света, а произведенията му са на най-високо ниво“, категорични са от Daily Mail.

Книгата „В равнината на змиите“ е най-точното и завладяващо описание на Мексико, страна разкъсвана от противоречия, смърт, наркотици, контрабанда и много впечатляваща и стара история, пише The New York Times.

По-долу четете откъс от книгата „В равнината на змиите“ от Пол Теру, издателство „Вакон“

Пограничната зона

Към границата: съвършен пример за „другост“

Мексиканската граница е пределът на познатия свят, отвъд който има само сенки и опасности и дебнат всякакви индивиди – гладни, криминално проявени, хищни, дрогирани, фанатични врагове – злонамерена и неуправляема пасмина, готова да се нахвърли върху нищо неподозиращия пътник. Служителите на Policía Federal в един момент са свирепи, тежко въоръжени, непреклонни и намусени, в следващия крещят с почервенели от гняв лица, а после те изнудват, както направиха с мен.

Изпратете адвокати, оръжия и пари. Не ходете там! Ще умрете!

Но я почакайте… по-навътре в Мексико (широкополи сомбрера с висок купол, мариачи, скрибуцащи тромпети, зъбати усмивки) се намират по-безопасните, по-здравословни горещи точки, които можеш да посетиш за седмица; да се напиеш с текила до умопомрачение, да хванеш омаломощаваща диария и да се прибереш с плетено пончо или изрисуван керамичен череп. А тук-таме има и слънчеви местенца за американски пенсионери – пъстра смесица от прошарени гринговци в постоянни селища по крайбрежието и в затворени общности и арт колонии във вътрешността на страната.

Да не забравяме и големите клечки и петролните магнати в Мексико Сити – 30 милиардери, включително и седмия най-богат човек в света – сеньор Карлос Слим, които, взети заедно, разполагат с повече пари от всички останали мексиканци. В определени щати на Южно Мексико като Оахака и Чиапас обаче campesinos са по-бедни от хората от съответното съсловие в Бангладеш и Кения и вехнат, потънали в гнила меланхолия, на хълмове без горен слой почва, но с фантастични сезонни карнавали, които да смекчат суровия провинциален живот. Жертви на глада, разбойници и донжуани съжителстват рамо до рамо в този обширен мексикански пейзаж – окаян и изобилен, първичен и величествен.

Тук има големи сезонни селища на равнодушни, загорели от слънцето канадци, както и останки от 15 колонии на полигамни мормони, избягали в Мексико от щата Юта, за да поддържат големи хареми с покорни жени с бонета – до една лъщящи от пот в пустинята Чиуауа, облечени в задължителното многопластово бельо, наречено „храмови одежди“. И изолирани общности менонити от старата колония, говорещи на долнонемски в провинциален Куаутемок и Сакатекас, които пасат крави и от млякото им правят полумеко сирене – чиуауа, или queso menonita, топящо се и маслено, изключително вкусно в традиционното им ястие вереника.

Долна Калифорния е едновременно шикозна и бедна, la frontera е превзета от картелите и нелегалните мигранти от двете страни, щатът Гереро се управлява от наркогрупи, в щата Чиапас доминират сапатисти, а в периферията на Мексико – летовници, сърфисти, туристи, свадливи пенсионери, младоженци, студенти, прекъснали обучението си, бегълци, контрабандисти на оръжие, доносници на ЦРУ, перачи на пари и – ето там – възрастен гринго в кола, който се е вторачил в пътя напред и си мисли: Мексико не е страна. Мексико е свят – mundo, който донякъде си остава непонятен, но всеки щат е толкова различен от останалите по отношение на култура, темперамент и кухня, както и във всеки друг аспект на чудатия „мексиканизъм“, че представлява съвършен пример за „другост“.

Този възрастен гринго бях аз. Пътувах на юг с колата си под мексиканското слънце по правия, полегат път през слабо заселените долини на Източна Сиера Мадре – целият скалист гръбнак на Мексико е планински. Долините, просторни и неприветливи, бяха залесени с хиляди дървета юка – така наречената драконова юка (Yucca filifera), която мексиканците наричат palma china. Спрях край пътя, за да ги огледам по-внимателно, и написах в бележника си: Не мога да си обясня защо на тези пътища, пусти в продължение на километри, се чувствам млад.

И точно тогава видях как някаква тънка клонка на земята потрепва; лежеше под една юка в пръстта. Движеше се. Беше змия – кълбо от блещукащи люспи. Започна да се свива и увива около себе си, а гладкото й тясно тяло пулсираше заплашително – кафеникаво на цвят като чакъла и праха. Отстъпих, но тя бавно продължи да се навива на кълбо. Не беше отровна, както научих по-късно. Не беше „пернàта змия“, не беше извиващата се гърмяща змия, сдъвкана от орела върху колоритния герб на мексиканското национално знаме. Беше камшична змия, а тя е толкова разпространена в тази равнина, колкото и гърмящата змия, от която в Мексико се срещат 26 вида. Има още млечни змии, слепи змии, триметрови бои удушвачи…