Пол Теру ни повежда на пътешествие из Мексико с „В равнината на змиите“

„В равнината на змиите. Пътешествие из Мексико“ от Пол Теру е най-новото заглавие на издателство „Вакон“.

Легендарният автор на пътеписи Пол Теру шофира по протежение на цялата граница между САЩ и Мексико, след което се потапя във вътрешността на страната, по задните улици на Чиапас и Оахака, за да разкрие богатия и многопластов свят отвъд потресаващите заглавия в пресата.

Във време, когато из целия свят се вихрят дебати около имиграцията, Пол Теру се заема да опознае една страна, която е ключова за тълкуването на този въпрос: Мексико. На юг от аризонската граница, в пустинния регион Сонора, той попада на място, което блика от жизненост, макар да е белязано от американския граничен патрул на север и растящото вътрешно недоволство. С хуманност и чувствителност Теру се спира, за да поприказва с местните жители, посещава сапотекски мелничари в планините и присъства на събрание на сапатистите, като общува с разнообразие от хора, останали на юг от границата, макар семействата им да са поели по трудния път на север.

В тази книга Пол Теру, който се слави с „любопитството и привързаността си към човечеството във всичките му проявления“ („Ню Йорк Таймс“), се впуска в задълбочено проучване на един регион, прорязан от болезнени конфликти.

Пол Теру цял живот кръстосва земното кълбо в търсене на истории и хора, вдъхващи живот на местата, които наричат свой дом. 

Той е американски писател, пътешественик и световноизвестен автор на пътеписи. Публикува първите си романи в края на 60-те години на 20-ти век и става световноизвестен след издаването на брилянтния пътепис „Големият влаков базар“ през 1975 г., в който описва пътешествието си до Токио и обратно. Тридесет години след издаването на книгата Теру прави повторно пътуване по този маршрут като изминава 45 000 км през Западна и Източна Европа, Централна Азия, Индийския полуостров, Япония и Сибир. Тогава написва книгата „С призрачния влак през Ориента“ (издава „Вакон“). 

Пол Теру е роден на 10 април 1941 г. в Медфорд, Масачузетс, САЩ. През 1963 година той става активист към Корпуса на мира и заминава за Африка, където живее няколко години. По-късно заминава за Сингапур и там прекарва две години от живота си, след което живее в Лондон със семейството си. Днес Пол Теру разделя времето си между Кейп Код и Хавай.  

„Един от най-завършените и мъдри писатели на своето поколение”, пишат за Пол Теру от The Times.

„Пол Теру е най-проницателният пътешественик в света, а произведенията му са на най-високо ниво“, категорични са от Daily Mail.

Книгата „В равнината на змиите“ е най-точното и завладяващо описание на Мексико, страна разкъсвана от противоречия, смърт, наркотици, контрабанда и много впечатляваща и стара история, пише The New York Times.

По-долу четете откъс от книгата „В равнината на змиите“ от Пол Теру, издателство „Вакон“

„В равнината на змиите“ от Пол Теру

Пограничната зона

Към границата: съвършен пример за „другост“

Мексиканската граница е пределът на познатия свят, отвъд който има само сенки и опасности и дебнат всякакви индивиди – гладни, криминално проявени, хищни, дрогирани, фанатични врагове – злонамерена и неуправляема пасмина, готова да се нахвърли върху нищо неподозиращия пътник. Служителите на Policía Federal в един момент са свирепи, тежко въоръжени, непреклонни и намусени, в следващия крещят с почервенели от гняв лица, а после те изнудват, както направиха с мен. 

Изпратете адвокати, оръжия и пари. Не ходете там! Ще умрете!

Но я почакайте… по-навътре в Мексико (широкополи сомбрера с висок купол, мариачи, скрибуцащи тромпети, зъбати усмивки) се намират по-безопасните, по-здравословни горещи точки, които можеш да посетиш за седмица; да се напиеш с текила до умопомрачение, да хванеш омаломощаваща диария и да се прибереш с плетено пончо или изрисуван керамичен череп. А тук-таме има и слънчеви местенца за американски пенсионери – пъстра смесица от прошарени гринговци в постоянни селища по крайбрежието и в затворени общности и арт колонии във вътрешността на страната.

Да не забравяме и големите клечки и петролните магнати в Мексико Сити – 30 милиардери, включително и седмия най-богат човек в света – сеньор Карлос Слим, които, взети заедно, разполагат с повече пари от всички останали мексиканци. В определени щати на Южно Мексико като Оахака и Чиапас обаче campesinos са по-бедни от хората от съответното съсловие в Бангладеш и Кения и вехнат, потънали в гнила меланхолия, на хълмове без горен слой почва, но с фантастични сезонни карнавали, които да смекчат суровия провинциален живот. Жертви на глада, разбойници и донжуани съжителстват рамо до рамо в този обширен мексикански пейзаж – окаян и изобилен, първичен и величествен.

Тук има големи сезонни селища на равнодушни, загорели от слънцето канадци, както и останки от 15 колонии на полигамни мормони, избягали в Мексико от щата Юта, за да поддържат големи хареми с покорни жени с бонета – до една лъщящи от пот в пустинята Чиуауа, облечени в задължителното многопластово бельо, наречено „храмови одежди“. И изолирани общности менонити от старата колония, говорещи на долнонемски в провинциален Куаутемок и Сакатекас, които пасат крави и от млякото им правят полумеко сирене – чиуауа, или queso menonita, топящо се и маслено, изключително вкусно в традиционното им ястие вереника.

Долна Калифорния е едновременно шикозна и бедна, la frontera е превзета от картелите и нелегалните мигранти от двете страни, щатът Гереро се управлява от наркогрупи, в щата Чиапас доминират сапатисти, а в периферията на Мексико – летовници, сърфисти, туристи, свадливи пенсионери, младоженци, студенти, прекъснали обучението си, бегълци, контрабандисти на оръжие, доносници на ЦРУ, перачи на пари и – ето там – възрастен гринго в кола, който се е вторачил в пътя напред и си мисли: Мексико не е страна. Мексико е свят – mundo, който донякъде си остава непонятен, но всеки щат е толкова различен от останалите по отношение на култура, темперамент и кухня, както и във всеки друг аспект на чудатия „мексиканизъм“, че представлява съвършен пример за „другост“.

Този възрастен гринго бях аз. Пътувах на юг с колата си под мексиканското слънце по правия, полегат път през слабо заселените долини на Източна Сиера Мадре – целият скалист гръбнак на Мексико е планински. Долините, просторни и неприветливи, бяха залесени с хиляди дървета юка – така наречената драконова юка (Yucca filifera), която мексиканците наричат palma china. Спрях край пътя, за да ги огледам по-внимателно, и написах в бележника си: Не мога да си обясня защо на тези пътища, пусти в продължение на километри, се чувствам млад.

И точно тогава видях как някаква тънка клонка на земята потрепва; лежеше под една юка в пръстта. Движеше се. Беше змия – кълбо от блещукащи люспи. Започна да се свива и увива около себе си, а гладкото й тясно тяло пулсираше заплашително – кафеникаво на цвят като чакъла и праха. Отстъпих, но тя бавно продължи да се навива на кълбо. Не беше отровна, както научих по-късно. Не беше „пернàта змия“, не беше извиващата се гърмяща змия, сдъвкана от орела върху колоритния герб на мексиканското национално знаме. Беше камшична змия, а тя е толкова разпространена в тази равнина, колкото и гърмящата змия, от която в Мексико се срещат 26 вида. Има още млечни змии, слепи змии, триметрови бои удушвачи…

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *