Историкът Александър Стоянов представя сблъсъка на титаните на 19 януари

януари 10, 2023 Аврора

Приносното издание „Османо-Хабсбургските войни (1500-1792 г.)“ ще бъде представено в Столичната библиотека с водещ Георги Ангелов

След изданието на „Руско-турските войни (1569–1878 г.)“ популярният историк ас. д-р Александър Стоянов публикува на пазара „Османо-Хабсбургските войни (1500-1792 г.)“ – книга, в която се заема със задачата да изучи и опише една от най-мащабните конфронтации в историята на Европа.

Неговият приносен труд, който разглежда продължилата почти 300 години борба между двете династични империи – Османската и Хабсбургската, представяме от 18:30 ч. на 19 януари в зала „Американски център“ на Столична библиотека. Модератор на събитието ще бъде журналистът и водещ на предаването ИСТОРИЯ.БГ Георги Ангелов.

Входът е свободен, а повече новини около събитието може да откриете тук:

https://www.facebook.com/events/523599709833989

Сблъсъкът между османци и Хабсбурги започва далеч преди прочутата обсада на Кефалония през 1500 г., а противоборството им засяга не само Европа, но и Северна Африка, морските пътища към Индия и дори далечна Индонезия.

Базирано на библиографска основа от двеста извора и академични труда, написани на четиринадесет различни езика – от водещите първични източници за всяка една от войните, до най-знаковите и значими исторически изследвания, свързани със съответните периоди – изданието успява да създаде динамичен и напрегнат разказ, който да бъде достъпен както за професионални историци, така и за незапознатия читател.

Без да дава оценка за „добрите“ и „лошите“ в историята, „Османо-Хабсбургските войни (1500-1792 г.) от ас. д-р Александър Стоянов е впечатляващ по мащаба си анализ на една вековна борба.

Aс. д-р Александър Стоянов e част от секцията „Помощни исторически науки и информатика“ към Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. Роден е на 13.09.1987 г. и е защитил докторска степен по история в Лайденския университет в Нидерландия. Специалист е по военна и нова история. Автор е на 6 монографии и над 240 публикации в списания, журнали и електронни платформи.

Из „Османо-Хабсбургските войни (1500-1792 г.)“ от Александър Стоянов

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Османската империя и Хабсбургите водят помежду си една наглед безконечна конфронтация, през която в продължение на близо 300 години се редуват открити конфликти и постоянната „Малка война“, водена от пирати, авантюристи и разбойници, действащи от Мароко до Трансилвания. Сблъсъкът между двете империи е не просто военен. Османовата династия и Хабсбургите са носители на културните ценности на своите цивилизации – европейската християнска и мюсюлманската ориенталска. Те се сражават не просто като две държави, защитаващи тесните си политически интереси, а като поборници на две отделни каузи, сблъскващи се в епохален конфликт, въвлякъл надеждите и мечтите на поколения.

Конфронтацията на двете велики династии е естествено продължение на древния конфликт между Арабската империя и Източната римска империя, продължил във времето като сблъсък между Византия и селджушките турци, а след това и между Османската империя и Унгария. Този сблъсък се слива през XVI век и с продължаващата от зората на Средновековието Реконкиста, водена от иберийските християни срещу андалуските мюсюлмани. Амалгамата на тези противоборства е уникална както във военно, така и в културно отношение. Противоборството е натоварено със семантика, която трудно може да бъде предадена в рамките на едно-единствено изследване. Неговите пропорции напомнят на епичните конфликти, продължаващи векове, описани в рамките на съвременната фентъзи литература. Могъщи владетели с помпозни титли, направлявани от знахари, чародеи и астролози, се хвърлят в борба срещу своя изконен враг Армиите им преброждат фантастични пейзажи, разположени на ръба на цивилизацията. Балканите се оказват уникалният „свят между“, буферна зона между дар ал ислам и света на християнството. В рамките на вековното противопоставяне се изгражда и местната култура и светоглед – противоречиви, многообразни и непонятни за никой външен наблюдател.

След толкова много страници, дати, сражения и числености на армии, превзети крепости, опустошени градове и подписани договори и примирия е повече от логично читателят да си зададе въпрос „И все пак кой печели?“.

Отговорът на този въпрос изисква по-задълбочен поглед в редица детайли, надхвърлящи рамките на военната история.

Съдейки по териториалните загуби, би следвало да се каже, че Хабсбургите са победител. Те печелят борбата за Унгария и в крайна сметка завземат цяла Хърватия и Далмация. По-внимателно вглеждане в картата показва, че към 1792 г. границата между Хабсбургите и османците е същата, каквато е между османците и Унгария през 1492 г., с тази разлика, че Белград е в ръцете на Полумесеца. Излиза, че за 300 години сражения християнството и ислямът са отново на същото място, където се намират и три века по-рано. Означава ли това, че Хабсбургите са победили османците, или означава, че османците не са успели да победят Хабсбургите? Историята е винаги въпрос на гледна точка – извадени от контекста, отделни факти могат да се интерпретират по най-различен начин.

Разковничето за оценяване на победителя и победения се крие отвъд границите и териториалните завоевания. През 1492 г. Османската империя е вероятно най-ефективната държава в Европа. Тя разполага с първата редовна войска на Стария континент, администрацията ѝ е добре смазана машина, в която назначенията се извършват на ротационен принцип, а водещите държавни служители се набират чрез девширме, за да се прекъснат възможните варианти за шуробаджанащина. Финансите са в отлично състояние, данъците се събират редовно и справедливо, икономиката цъфти. Прочути европейски художници рисуват поръчкови портрети на падишасите, а поезията, архитектурата и изящните изкуства са в постоянен подем.

През 1792 г. Османската империя е разяждана от корупция държава, която е неспособна адекватно да организира своите войски. Армиите ѝ търпят поражения на всички фронтове. Професионалните ѝ войници са се превърнали в търговско-политическа прослойка, а останалата част от армията ѝ се набира на наемнически и полунаемнически принцип, изоставаща с десетилетия от нивото на европейските си опоненти. В края на XVIII век османците още не са възприели щиковете – революционното нововъведение в европейското военно дело в самия край на XVII век. Администрацията се е превърнала в наследствена бюрокрация, сраснала се с провинциалните елити. Шуробаджанащината е повсеместна практика. Културата е в застой, новите идеи са бламирани от консервативните елити, а изкуството, поезията и книгопечатането са на същото ниво, на което са били и 200 години по-рано – печатните преси са колекционерска рядкост и се използват основно за възпроизводство на религиозни текстове. Империята вече дори не контролира директно провинциите си. Аяните събират данъците, регулират търговията и икономиката, а често и правосъдието, тъй като притежават съдиите. Банди от дезертьори и разбойници плячкосват териториите на империята. Местните велможи ги наемат като „мускули“, с които да налагат волята си над раята и над другите по-слаби аяни. В империята цари това, което днес българинът е свикнал да нарича „мутренски години“. На научен език Франсис Фукуяма определя тази ситуация като „устойчив застой“ – стагнация, в която интересите на елита са така тясно обвързани с корупцията, че реформата е невъзможна без наличието на вътрешна или външна агресия, която да срине действащата система. Оказва се, че пораженията от Австрия и Русия не просто не водят до реформи, а напротив – засилват консервативната реакция на елитите. Реформите, уви, трябва да се извършат от онези, които най-много ще загубят от тях.

През 1492 г. Хабсбургите управляват крайно децентрализирана държава, в която отделните територии се управляват от по-дребните клонове на династията. Местни парламенти, съставени от надарени с огромни привилегии аристократи, контролират събирането на данъци, налагането на законите и тяхното спазване. Владетелят трябва буквално да се моли на аристокрацията, за да може да събере войска. Дори и монарсите да успеят, благородниците могат да ограничат географския обхват, на който действат войските. Макар владетелят да управлява различни територии в германските земи, австрийците малко се интересуват от съдбата на щирийците, тиролците или баденците. Когато Карл V наследява Иберия, Нидерландия и Италия, нещата не се променят и на йота, единствено проблемите по мобилизация стават повече. Икономиката се опира не толкова на данъци, колкото на непрекъснати заеми и на надеждата за постоянен поток от сребро и злато, започнали полека да пристигат от Новия свят. Дори и тогава над 60% от колониалните богатства отиват в частни джобове. Културата на Ренесанса се развива, но ръка за ръка с нея върви консервативната реакция на Католическата църква, последвана от кървавата борба срещу протестантите в рамките на ужасяващите Религиозни войни.

През 1792 г. Хабсбургската империя със своя просветен абсолютизъм е модел за подражание в Европа. Система от начални училища осигурява образование за цялото население. Крепостничеството е премахнато напълно, а свободните земеделци и индустриалци са насърчавани да развиват оптимално пазарна икономика. Армията, преживяла немалко сътресения, е носител на най-новите идеи в тактика и въоръжение. За разлика от Османската империя, където капъкулу остават държава в държавата, в Австрия армията е надживяла периода на наемническата безконтролност през XVII век и се е превърнала в напълно редовна, централизирана машина, пряко подчинена на държавата. За културата няма нужда да се коментира излишно, достатъчно е да споменем Моцарт и Бетовен, за да стане ясно къде се намира Австрия на фона на Европа. Здравеопазването е наложено като водещ приоритет – Мария Терезия води кампании за масова ваксинация, а разликата със здравеопазването спрямо Османската империя е такава, че Австрия създава карантинна зона по цялата си граница, за да се изолира от своя източен съсед, чието здравеопазване все още е в Средновековието.

Победата в конфронтацията между Османската империя и Хабсбургите трябва да се мери не толкова в чисто военен план, а по-скоро на базата на общото социално, политическо и икономическо развитие на двете държави. Портата деградира от централизирана, добре функционираща система в децентрализирана клептокрация. Хабсбургската империя се развива от децентрализиран конгломерат от графства и херцогства в обединена империя, налагаща административните и културни стандарти в цяла Европа, редом с Франция и Великобритания. Макар и да не са водещ фактор в тези процеси, Османо-хабсбургските войни изиграват своята немалка роля. Войната, както са доказали редица изследователи, е основен двигател на политическия и икономическия процес в човешките общества. Тя е най-висшата форма на предизвикателство пред който и да е социум и е способна да мобилизира ресурсите и изобретателността на хората така, както нито една друга криза в историята на нашия вид. Двете империи обаче водят много войни с много противници. Значението на Френско-хабсбургските войни е не по-малко важно за Франция, отколкото е на Руско-османските войни за Османската империя. В този смисъл конфликтът между Хабсбурги и османци трябва задължително да се поставя в контекста на отделните епохи и успоредните противоборства, през които преминава.

В контекста на разгледаните в настоящото проучване конфликти се очертават няколко основни тенденции, които имат значение от чисто военноисторическа перспектива. На първо място, става въпрос за паралелното развитие на двете армии – османската и хабсбургската.

Османската армия влиза в конфликта със своя християнски опонент, разполагайки с армия, състояща се от три основни елемента – редовни войски (капъкулу), провинциални войски (тимариоти) и нередовни войски (азеби, акънджии, а по-късно секбан и левенди). Тази система позволява мобилизирането на армии в размер до ок. 80 хиляди души, към които в допълнение могат да оперират още ок. 20 – 30 хиляди съюзнически контингенти, или общо до 100 – 110 хиляди души. Тази система остава непроменена до края на разглеждания период с тази разлика, че значително се изменят пропорциите на трите сегмента. През XVI – XVII век спахиите тимариоти представляват около една втора от полевите армии, като остатъкът се поделя поравно между капъкулу и наемниците доброволци. През втората половина на XVII и през XVIII век тази пропорция се изменя вследствие на постоянния упадък на тимарската система и необходимостта от все по-сериозен размер на въоръжените с огнестрелно оръжие пехотинци. Това води до два успоредни процеса – драстично увеличаване на еничарските части – от ок. 20 хиляди при Сюлейман I до над 65 хиляди по времето на Махмуд I, и увеличаване на пропорцията на наемническите пехотни съединения от ок. 20 хиляди души при Сюлейман до над 30 – 40 хиляди през XVIII век. Всичко това се случва при запазване на основните пропорции в походните армии, които продължават да не надвишават 80 хиляди османски войници, при това често са под 60 хиляди души.

Значително се изменя и същността на военното снабдяване. През XVI век Полумесецът разчита преди всичко на контролирана от държавата система от договори, сключвани с местни търговци и търговски гилдии, но ръководени от онези капъкулу, отговорни за доставяне на продоволствията – джебечиите. През XVIII век снабдяването на армиите е изцяло прехвърлено в ръцете на местните власти, които, от своя страна, отдават доставките на концесия на провинциалните елити като изпълнители и подизпълнители. Сама по себе си тази система на частно снабдяване не е чужда и на Европа. Разликата е, че същите хора, които доставят храните, са хората, отговарящи и за събирането на данъците, осигуряване на кредити за хазната, както и за финансирането на дворцовите фракции. Комбинацията от децентрализация, корупция и политическа зависимост подронва стабилните устои, върху които почива османската имперска логистика. Това води и до драматични случаи на недостиг или фатално бавене на припаси и муниции за фронта, регистрирани след 1768 г.

Що се касае за хабсбургските войски, там се наблюдава точно обратният процес. До 1648 г. Хабсбургите разчитат на изцяло наемническа армия, която се събира и разпуска при всеки походен сезон. Ограничени от прекомерните привилегии на местните съсловни събрания, императорите могат да разчитат единствено на силата на парите за осигуряване на нужните бойци. Оказва се по-лесно и ефективно да се плаща на наемници, отколкото да се настоява за свикване на бойци по провинции. Нещо повече – свикани от провинциалните съсловия, армиите биха се намирали под техен, а не под императорски контрол. Това означава, че войски, събрани в Австрия, трудно биха се използвали за военни действия в Унгария, Италия или Фландрия. Нуждата от значителни финансови инвестиции предполага и значително по-малката численост на имперските сили – обикновено до 40 хиляди души. Това означава, че през по-голямата част от периода 1500 – 1650 г. Хабсбургите ще се стремят да избягват директни полеви конфронтация с османските сили, които са значително по-големи, а и разполагат с редовни контингенти. Снабдяването на тези войски също е изцяло зависимо от частни контрактори, които осигуряват всичко от финансови заеми, през храна, до доставка на пушки, боеприпаси и брони.

Тази ситуация драстично се изменя през втората половина на XVII и през целия XVIII век. Притискана от тежки конфликти на два фронта, Хабсбургската империя започва да формира постоянни войскови съединения още в хода на Тридесетгодишната война. Окончателното премахване на наемните полкове идва в хода на Войната за испанското наследство и въвеждането на пропорционална система за военна повинност върху всички владения на династията. Тази система е усъвършенствана в хода на Седемгодишната война, което способства за драстичното увеличение на хабсбургските войски. Ако през 60-те години на XVII век Виена може да действа срещу Портата с до ок. 60 хиляди войници в полевите армии, през 80-те години на XVIII век Хабсбургите успяват да мобилизират над 140 хиляди войници за активна фронтова служба, без да се броят гарнизоните или допълнителните войски, покриващи останалите фронтове, с което общата численост надхвърля 290 хиляди войници. Това е близо петкратно увеличение на наличните полеви сили в рамките на около век.

Значително по-добре функционира и снабдителната система. В хода на Великата турска война Виена започва да възприема концепцията на османците за централизирана система от военни депа, които образуват добре структурирана мрежа от опорни логистични центрове. В добавка продължава доказалата своята ефективност система от частни контрактори, които, за разлика от османските си съвременници, нямат пряк досег до властта или данъчната система и са далеч по-уязвими при неспазване на поети срокове и ангажименти. От своя страна, австрийската снабдителна система ще бъде копирана от Франция и Прусия, превръщайки се в модел за подражание на континенталните сили.

Въпреки промените в логистиката и през XVIII век, както и през предходните столетия, природата се оказва по-силна от човека. Проливни дъждове, тежки зими, внезапни бури и особеностите на терена предопределят изхода от всички кампании, водени от двете империи. За разлика от днес, когато Балканите са повече или по-малко интегрирани в европейската инфраструктура, през ранномодерната епоха земите от двете страни на р. Дунав са негостоприемна пустош, осеяна с блата, тресавища и мочурливи долини. Пътищата представляват коловози, отъпкани от каруците на селяни и амбуланти, а само няколко маршрута биха могли да се нарекат пътища дори в тогавашния смисъл на думата. Същевременно блатата изобилстват от насекоми, пренасящи най-различни локални заболявания. Много от източниците на вода са замърсени, наличието на доста варовик в подпочвените води ги прави опасни при дълготрайна консумация, без да броим огромното количество бактерии. До края на XVIII век Балканите остават латентно огнище на чумни епидемии, а тиф, холера, малария и най-различни други инфекции дебнат преминаващите армии зад всеки завой. Към това трябва да се причислят и обичайните болести, разпространяващи се скоростно по време на обсада, като например дизентерията.

Всички тези фактори оказват пагубно влияние върху боеспособността на войските. Както вече стана дума, през 1789 г. половината хабсбургска армия е болна, а ок. 15% измират, при това не в сражения. Ситуацията при османците е сходна – войските на Портата се топят с десетки хиляди между началото на походите и разпускането на армията през зимата, като военните загуби представляват малка част от общата трагична картина. Въпреки че голяма част от боевете се водят на османска територия, особено след 1700 г., много от войските на Портата са мъже, живеещи в различна климатична зона – Средиземноморието или Анадола, и съответно нямат имунитет към специфичните болести, върлуващи в Унгарската равнина и Сърбия. Същото впрочем важи и за Хабсбургите, чиито войски се набират най-вече от германските земи. Ниската скорост на движение – до 20 км на ден, съчетана с лошата логистика, климата, болестите и терена, превръща всяка офанзива в доста хазартно начинание, което и обяснява честото изпадане на противниците в състояние на глуха защита. В този контекст провеждането на мащабни настъпателни операции от коя да е страна е свидетелство за почти свръхестествена мобилизация на ресурси и войници и впрягането на огромни усилия за техния контрол по време на кампания.

Преминаването на войските и военните действия като цяло имат пагубен ефект за местното население. Хванати в капана на католико-ислямската конфронтация, балканските православни и унгарските протестанти често са изкупителна жертва за провала на империите. Опитите за подчиняване не само политически, но и културно, на местните водят до репресии, изселвания, кланета и опустошение. Използването на множество наемници и нередовни части, като татарите например, задължително е свързано с множество безчинства. Същевременно, както е обичайно за всички ранномодерни държави, терорът над населението е считан за основна форма на контрол. За това свидетелстват както потушените от османците въстания на българи, сърби и албанци, така и удавените в кръв бунтове на унгарци, трансилванци и хървати от страна на Хабсбургите.

Местното население с основание разглежда и двете империи като чужди – както в политически, така и в културен аспект. Поставянето на балканците между чука и наковалнята изиграва ключова роля в тяхната културна и политическа еманципация и следва да се разглежда като основен елемент в оформянето на съответните възрожденски процеси. Самобитната балканска култура жадно поглъща както централноевропейското културно влияние, спускащо се от северозапад по р. Дунав, така и ориенталските маниери, налагани в османското общество. Въпреки това всички тези нови тенденции биват пречупени и оформени наново през призмата на специфичния балкански мироглед. Термини, които означават едно в езика, от който произхождат, се оказват със съвсем друго локално значение. Типичен пример е думата „тарикат“, означаваща в османския контекст член на духовна задруга или дервишко братство, но придобила съвсем различен контекст в рамките на българския език. Този прост пример идва да покаже, че нито една от двете империи не успява никога да интегрира ефективно буферната зона между двете цивилизации. Същевременно възприемането на империите за чужди води до възприемането на държавността като цяло за нещо чуждо и враждебно. Този манталитет, широко наложен сред балканците, и до днес се оказва препъникамък пред модернизацията и постигане на политическа зрялост за народите в региона.