„Добре сме“ от Нина Лакур: Смайващо нежен роман за скръбта и любовта
Този смел и емоционален роман, отличен като едно от най-добрите заглавия за 2018 г., излиза за пръв път у нас
В живота често има моменти, в които светът извън нас самите ни се струва толкова объркан и неконтролируем, че имаме нуждата да избягаме от всичко и от всички… Но може ли човек да избяга от самия себе си?
Отговорът на този толкова дълбоко човешки въпрос търси смайващо нежният роман „Добре сме“ от американската писателка Нина Лакур.
Носител на престижната литературна награда „Майкъл Л. Принц“, Goodreads Choice Awards номинация за „Най-добър YA роман на годината“, книга на Publishers Weekly за 2018 – това са само няколко от множеството номинации и награди, които този разтърсващо красив разказ за скръбта и непреходната сила на приятелството печели на писателката.
Майсторски написан, красив и реалистичен в емоциите си, „Добре сме“ разказва трогателна история за неочаквана любов и за сломен от тъгата дядо, който е готов на всичко за внучката си, само не и да ѝ каже истината.
„Докато минаваш през живота, си мислиш, че се нуждаеш от много неща…
Докато накрая просто заминаваш с телефон, портмоне и снимка на майка си.“
Марин не е говорила с никого от стария си живот, откакто е заминала на три хиляди мили далеч от дома. Сама в снежния Ню Йорк, който е толкова различен от обляната в слънце Калифорния, Марин е решена да остави всичко, което познава, зад гърба си. Да не споделя пред никого каква е истината за онези последни седмици след смъртта на дядо ѝ. Дори и пред най-добрата си приятелка Мейбъл.
Сега, месеци по-късно в опразненото общежитие на университета по време на зимната ваканция, Марин чака миналото ѝ да почука на вратата. Момичето, загнездило се в сърцето ѝ, което тя отчаяно се опитва да преживее. Много думи са останали неизказани, много възможности – неизползвани. Ще успее ли Марин на омекоти ръбовете на разбитото си от болка сърце? И да открие прошката, за която така силно жадува?
Нежен и интимен като шепот, който трепти с ритъма на човешкото сърце, „Добре сме“ е трогателен разказ за любовта и копнежа, за загубата и спомените за любимите ни хора, за които всеки пази тайна вратичка в душата си.
Събрал в себе си меланхолията на мрачен зимен следобед и чувството на безизходица, такова, каквото само тийнейджърските сърца познават, „Добре сме“ сме е роман-емоция – красив като най-хубавия спомен, тъжен и носталгичен като най-хубавата песен и изпълнен с надежда като най-смелата мечта.
Из „Добре сме“ от Нина Лакур
Първа глава
Преди да тръгне, Хана ме попита дали съм сигурна, че ще бъда добре. Тя изчака един час, след като затвориха общежитието заради зимната ваканция и всички заминаха с изключение на портиера. Сгъна прането, написа един имейл и прегледа в дебелия си учебник по психология отговорите на въпросите от последния си изпит, за да се увери, че не е допуснала грешка. Възможностите за запълване на времето се бяха изчерпали и след като ѝ отговорих: „Да, всичко ще бъде наред“, не ѝ оставаше нищо друго, освен да ми повярва.
Помогнах ѝ да свали чантата си във фоайето. Тя ме прегърна силно и изрече сдържано:
– Ще се върнем от гостуването при леля ми на двайсет и осми. Качи се на влака и ела, за да гледаме някои от представленията на „Бродуей“.
Казах „добре“, но не бях сигурна, че ще го направя. След като се върнах в стаята, видях, че Хана е оставила един запечатан плик на възглавницата ми.
Сега съм сама в сградата и се взирам в името си, което е написано с красивия почерк на Хана, опитвайки се да не се разстроя от плика.
Не понасям пликовете. Не искам да отворя този плик. Дори не искам да го докосна, но си повтарям, че в него вероятно има нещо, което е красиво. Коледна 8 картичка със специално пожелание или само с подпис. Каквото и да съдържа пликът, то ще бъде безобидно.
Общежитието е затворено заради едномесечната зимна ваканция, но с помощта на наставничката си успях да си уредя да остана в него. Членовете на ръководството на колежа не бяха доволни. „Нямаш ли семейство? – питаха ме непрекъснато те. – Приятели, при които да отидеш?“ „Сега живея тук – отговарях им. – Ще живея в общежитието, докато завърша колежа.“ Накрая те отстъпиха. Преди няколко дни намерих бележка от управителката на общежитието, която беше пъхната под вратата на стаята. В нея пишеше, че домакинът ще бъде в кампуса по време на ваканцията, и беше посочен номерът на телефона му. „Обади му се, ако се нуждаеш от нещо. Без значение какво е то.“
Нещата, от които се нуждаех: калифорнийско слънце и убедителна усмивка.
Без гласовете, шума от телевизорите и от течащата от крановете и от казанчетата в тоалетните вода, бръмченето и звъна на микровълновите печки, стъпките и затръшването на вратите сградата се превърна в непознато място. Тук съм от три месеца и досега не бях забелязала звука, който издава парната инсталация. Радиаторът се включва и от него лъха топлина.
Тази вечер съм сама. Мейбъл ще дойде утре и ще остане при мен три дни, а после отново ще бъда сама до средата на януари. „Ако трябваше да прекарам сама един месец, щях да започна да медитирам – отбеляза вчера Хана. – Резултатите от клиничните изследвания показват, че медитирането смъква кръвното налягане, подпомага мозъчната дейност и укрепва имунната система. – След няколко минути тя извади една книга от раницата си. – Видях я в книжарницата онзи ден. Ако искаш, може да я прочетеш.“
Хана хвърли книгата на леглото ми. Сборник от есета за самотата.
Знам защо Хана се тревожи за мен. Появих се на прага на стаята две седмици след като дядо почина. Бях объркана и дива, но тя вече ме познава и не искам това положение да се промени. Заради нея и заради себе си.
Можете да поръчате „Добре сме“ ТУК.
