Джон Фридман представя в София „Провокирайки театъра: Кама Гинкас режисира“

март 15, 2023 Аврора

Изданието, което изследва гения на един от най-знаменитите, обсъждани и признати от света руски режисьори – Кама Гинкас – ще бъде представено на 21 март от самия Джон Фридман и автора на предговора Явор Гърдев

Едно от най-знаменитите и гениални имена на театралната сцена – руският режисьор Кама Гинкас – и уважаваният критик и преводач Джон Фридман се срещат на страниците на приносното издание „Провокирайки театъра: Кама Гинкас режисира“.

Техният дълбок и докосващ диалог, посветен на театъра и неговата роля на дом за артиста, на „обиталище с характер и аура, което те притегля в себе си”, е придружен от аналитичния и вдъхновяващ предговор на българския режисьор Явор Гърдев. Книгата излиза благодарение на Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ и с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

Задължителното за всеки студент, театрал и ценител на сценичните изкуства издание ще бъде официално представено на 21 март от 17:30 ч. във Vivacom Art Hall Oborishte 5, когато самите Джон Фридман и Явор Гърдев ще разходят публиката из думите на театралния гуру, посветени на рисковете, смелостта и изискванията в театъра.

Гинкас, Фридман и Гърдев са били част от журито на международния форум за дипломни спектакли „Данаил Чирпански“ в Стара Загора. Мисията на фестивала е да създава среда, която провокира обмен на идеи, опит и театрални практики. МСТФ е създаден в памет на младия актьор Данаил Чирпански и носи не само името му, но и неговата страст към театъра, която се предава на студентите от цял свят.

„Провокирайки театъра“ разкрива с размах уникалната визия, която Гинкас разработва, вдъхновен от руския авангард – визия, преплитаща смешното и ужасното, и която създава „силен, много личен театър, който нанася юмручен удар право в слънчевия сплит на зрителя.“

От невероятната съдба на самия Кама Гинкас – дете в семейство на литовски евреи, по чудо оцеляло от едно от гетата по време на Втората световна война – до изследването на патологията на актьора, на онази „жива плът“, която сбъдва творческото въображение, в този разговор няма да откриете строги програми с „първо“, „второ“, „трето“, нито шаблонни схеми.

Следвайки разгорещените диалози между двамата театрали, скоковете на фантазията им и лъкатушните отклонения от темите, читателят ще усети между страниците неоспоримото присъствие на майстор творец, който напълно осъзнава своята роля в мизансцена на световното културно наследство.

В изданието са поместени редица фотографии и около тридесет и пет часа интервюта, записани през 2000 г., в които критикът среща режисьора – посветил над 30 години от живота си „да прави нещата правилно“, без непременно това да означава последователност и липса на противоречия.

Безкомпромисна и откровена, „Провокирайки театъра“ е шеметна хроника на живота на един изключителен човек, но и съвременен поглед към изкуството като цяло – изкуството, което оцелява въпреки пипалата на времето, в което се ражда.

„Вярата на тези хора в смисъла и мисията на театъра беше и си остана непоклатима. Те бяха и останаха най-лоялните му жреци. С двама от тях ще се срещнете в тази книга.“

Явор Гърдев

Из „Провокирайки театъра: Кама Гинкас режисира“ – Джон Фридман и Кама Гинкас

Диалог

Какво виждате като цел на театъра?

Театърът ни дава възможност да преживеем нещо, което в живота не съществува. Разбира се, това е имитация на самия живот. Чужденците са склонни да го наричат „преживяване“. Мразя тази дума. Идва някакъв чужденец в Русия и казва „О, колко интересно!“ Даже иска да му покажат някое по-опасно място или да отседне в някой треторазреден хотел, и след това да се върне и да разказва как е оцелял. Или, да речем, отива в пустинята Сахара. Но той няма да живее там. Той не е бушмен. Това е „преживяване“. За две седмици. Дори за месец. Или изкачва някой висок връх, кракът му измръзва, за малко да го отрежат. „Чудесно преживяване“. „Да, гледах това представление, о, какво чудесно преживяване, да, да, да.“ Мразя това. Защото това не е преживяване. Това е само докосване. А моите спектакли не просто ви докосват. Те са замислени така, че да ви сграбчат и да не ви пуснат.

Често казват, че в Русия поетът е нещо повече от поет. Същото би могло да се каже и за театъра – по-специално, за нещата, които правите. Не предполагам, че ще ми кажете как го правите, но… как го правите?

Не знам. Мога само да кажа, че театърът не е нещо по-малко от театър и не е нещо повече от театър – той е театър и това е.

Винаги съм усещал, че трябва да направя нещо значимо. Да премеря сили с глобални въпроси. Нямам предвид философията. Имам предвид проблемите на съществуването, с които се сблъсквам всяка секунда от живота си. Това не са абстрактни проблеми; те са мъчителни, ужасни в истинския смисъл на думата, понякога – внушаващи надежда, а понякога – изненадващо приятни. Това е по-рядко. Може би затова искам да изляза извън своите спектакли. Дори да е само за секунда. Да контактувам с нещо, което не е театър.

Търся онези една или две секунди, когато, в хода на фабулата и действието, мога да хвана за кратко зрителя неподготвен. Тогава, когато той не мисли какво ще стане с Катерина Ивановна или с Макбет. Когато всъщност той изобщо не мисли. Когато той самият внезапно се изправя лице в лице с живота и смъртта. Като правило, това не се случва за повече от секунда-две. „Има ли животът смисъл? Или няма?“ Това не е интелектуален въпрос. Това е нещо осезаемо. Но не за дълго. Когато Катерина Ивановна се изкачва по стълбата и блъска с юмруци по тавана в „К. И. от „Престъпление“, това е момент на катарзис и зрителят се разплаква. Имало е случаи на зрители, изпадащи в истерични ридания.

Усмихвате се, сякаш това ви харесва…

Усмихвам се, защото съм постигнал целта си. Зрителят много лесно се идентифицира с Катерина Ивановна в онзи момент. Няма човек, който да не се е опитвал да преодолее, да пробие някаква стена. Поводът е без значение. За един това е стената на истината, на правосъдието, на смисъла. Друг се мъчи да преодолее стена, за да може да пише по-разбираемо, за да постави театрално представление, за да има успех сред жените, за да бъде разбран от сина си, заради каквото искате. Всеки знае, че две и две прави четири, но защо прави четири? Няма човек, който да не се е мъчил да разбере това.

След като Катерина Ивановна е живяла с нас мъчителни деветдесет минути, и виждаме как тя не може да пробие стената, за да стигне до истина, правосъдие или смисъл, ние разбираме, че това не е възможно! Никога няма да можем да разберем смисъла. Това даже не е въпрос на разбиране: ние не можем да го обхванем, да го постигнем. Ние схващаме смисъла на живота за секунда и после отново изпадаме в съмнения. Искаме да знаем: има ли справедливост или не? Говоря за универсална справедливост. Не говоря за това, че ми продават стол за петдесет рубли, а когато го върна, ми предлагат четиридесет и пет. Не! Макар че точно такива малки неща пораждат понякога големите въпроси. В това се състои очарованието на театъра. Малките неща разкриват най-важните, вечните въпроси. Това е методът, който използвам: работя чрез основни, елементарни компоненти.

Простите образи, които създавате, са това, което зрителят запомня. Например, в „Играем „Престъпление““, Расколников сече една зелка, докато убива лихварката. Забравил съм много неща от това представление, но дори сега, след толкова години, си спомням как той разцепи зелката на две… И как извадиха на сцената онова живо пиле.

Така е. В „Екзекуцията на декабристите“ хората се занимават с една проста задача: да разберат технологията на екзекуцията. Като всички други неща, и екзекуцията си има своя технология. Трябва ви дървена греда, гаечен ключ, въже. Какво въже точно? С какви възли? Каква е смазката? Всичко това са много прости неща. Но говорим за екзекуция – за живот и смърт.

В хода на моето представление много предмети са окачвани пред очите ни и остават да висят на сцената. Окачват чували – и ние чувстваме тревожно неудобство. Виждаме как нахлузват клупове върху отворите на чувалите. И усещаме тази секунда. После стягат примките, ритат скамейката и чувалите увисват. В този момент ние лесно се идентифицираме с тях.

Внасят пет чувала и ние ги разглеждаме като трупове. Но когато актьорите отварят чувалите, се оказва, че вътре има палта, дрехи. Започват да хвърлят палтата до стената, сякаш са ненужни дрипи. И в тази секунда ние се идентифицираме с тези палта. Мислим си: „Това, което хвърлят до стената, това съм аз!“

Когато един от героите взима дървената окачалка, на която виси палтото, и я счупва, ние усещаме сякаш някой чупи гръбнака ни. Това са елементите, които ни позволяват да се идентифицираме със ставащото на сцената.

Питате ме „Как?“ Чрез най-елементарните неща. Чрез нещо, което се случва сега. Точно в момента. Аз например не съм в състояние, не искам и никога не бих отрязал глава на пиле. Това би било чудовищно, престъпно деяние. Това не е нито театър, нито изкуство. Но как да внушите на зрителя това усещане – това истинско, не театрално, усещане – усещането на страх, когато някой замахва с брадвата надолу и главата се изтъркулва настрани? Когато брадвата се издига над главата на пилето, зрителят е обхванат за секунда от истински страх, защото никой не знае какво ще се случи –в модерния театър могат да се видят най-налудничави неща. Е, това се оказва театрален трик. Но зрителят е изплашен за съдбата на пилето. За съдбата на едно обикновено пиле – което, между другото, ние ядем сготвено.

Въпросът е как да доведем страха до съзнанието на зрителя.

Вземете например зелката. Ние наистина усещаме как брадвата потъва в хрупкавата, месеста зелка. Това предизвиква у зрителя психологическа реакция – аз искам точно това. Това не е нещо съзнателно или психологическо. Това е физиология. Това е нещо извън нашия контрол. Ако някой постави ръката ни в огъня, ние ще я изтръгнем от там. Няма значение какво мислим „съзнателно“ в този момент. Ако не дръпнем ръката си, ще излязат мехури, защото физиологията ни ще реагира. Не моят дух, съзнание или психология. Не, физиологията ми. Питате ме как го правя. Ето, казвам ви как. Това е един от начините.

Тези неща на репетициите ли се оформят, или ги планирате предварително, когато изграждате представлението в главата си?

Зависи. Но за мен театърът съществува точно за да хване зрителя неподготвен. Това не значи, че цялото представление ще е такова. Не, става дума само за една-две секунди. Нашият организъм не може да го понесе за по-дълго време.

Имам специална причина да питам за репетициите. Защото във вашите представления не съм виждал слаба актьорска игра. В Москва има много талантливи театрални режисьори, но във всички техни спектакли обикновено наблюдавам различни степени на актьорски успех. Никога не съм виждал нещо подобно във ваши постановки. Ето защо, ако ме извините, ще се върна на израза „това не е театър“. Във вашите спектакли актьорите са толкова естествени.

Мога да го обясня на чисто професионално равнище. Почти няма лоши актьори – или поне аз няма да ви разреша да ги видите. Това е един от уроците на моя учител, Георгий Товстоногов. Като режисьор аз отговарям за моите актьори. Моя ще бъде вината, ако една понапълняла петдесетгодишна актриса каже, че е на шестнадесет години, докато играе Луиза в „Коварство и любов“. Тя може дори да се справя добре, но аз съм я поставил в притеснителна, неестествена ситуация. Длъжен съм да дам на актьора задача, съответстваща на неговите дарби. Ако един актьор е способен да играе в „Хамлет“ Бернардо, това не значи, че мога да му дам ролята на Хамлет или Клавдий.

На следващо място: вие не налагате ролята на актьора; вие разкривате актьора – всъщност, личността му, реалната личност – в условията и при логиката на ролята. Вярвам, че всеки е талантлив – не, не талантлив, а, да кажем, интересен. Всеки човек е интересен. Всеки. Трябва да му дадете възможност да разкрие себе си. Има условия, при които човек не може да го направи. Да речем, аз ви казвам да пробягате 100 метра за 9,8 секунди. Няма да можете. Ще изглеждате смешен. Ще бъдете потен, грозен и сърдит. Но вие можете да правите нещо друго. Моята работа е да открия какво е то и да ви провокирам да го направите. Това е технологията на моята работа, аз така работя. Аз съм рязък, настоятелен, търпелив и нетърпелив режисьор, но съм се отказвал от огромен брой неща, които съм искал да направя в моите постановки. Защото аз няма да принудя един актьор да направи нещо, което не му идва естествено. Опитвате едно – не става, променяте го. Опитвате друго. Не става, променяте го. Опитвате трето. Не става, променяте го. Опитвате четвърто – е, това май работи. Остава само това, което помага на актьора да съществува естествено в ролята си.

Споменахте Георгий Товстоногов. Искам да ви питам не за него лично, а за традицията на Учителя, която в руския театър и в руския живот изобщо, е много богата и добре развита. В Русия е обичайно хората да се позовават на своя Учител. Имате ли чувството, че живеете в рамките на традиция, която идва от някъде и отива нанякъде?

Без съмнение. В руския театър и изкуство съществува естествена връзка между Ученика и Учителя, сина и бащата. Това, на свой ред, предизвиква опит да преодолееш зависимостта, да се освободиш от любовта и усещането за дълг – усещането, че аз съм задължен на баща си, защото той ме е дарил с живот, или че съм задължен на учителя си, защото ме е направил режисьор. Аз щях да стана режисьор при всички обстоятелства. Но щях да съм различен режисьор. След като завърших института преди тридесет и няколко години, аз положих огромни усилия да се боря с обучението, което получих там. И продължавам да се боря. Правя всичко възможно, за да изляза извън ограниченията му. Но обучението е заседнало много дълбоко. То е като генетика. То е гръбнакът ти. Не съм в състояние да го отхвърля напълно.

Синът на моя учител, мой приятел и съученик, Александър Товстоногов, веднъж каза, че още от първата си професионална постановка съм започнал да предавам Товстоногов и съм започнал да правя спектакли като Анатолий Ефрос. Александър Товстоногов смяташе, че съм изоставил моя Учител и съм го предал. Това няма нищо общо с истината. До края на дните си ще бъда благодарен, че съм имал възможността да уча при Товстоногов. Винаги усещам, че няма да пропадна. Защото гръбнакът ми е изграден. Може да съм се отклонил много от Товстоногов в повърхностните, външни елементи, но не във важните неща.

Следите ли западния театър?

Голяма част от съвременния Западен театър е точно като нашия, а в някои отношения – по-лош. Защото при нас равнището на актьорската игра винаги е високо. Дори в най-лошия провинциален театър винаги има поне двама-трима великолепни актьори. По различни причини нито ние, нито някой друг ще чуе някога нещо за тях. А те биха могли да бъдат звезди. Искреността, с която в Русия се прави театър, не може да бъде открита никъде на Запад. На Запад това е начин да си прекараш времето: ресторанти, телевизия, барове, спорт, шопинг, концерти и театър. За руснака театърът не е за убиване на времето. Театърът е, и винаги е бил, нещо важно.

Легендарният руски актьор от XIX век Михаил Шчепкин е казал, струва ми се, че „театърът е храм“. Вие какво мислите?

В Русия поетът винаги е бил нещо повече от поет и театърът винаги е бил нещо повече от театър. Тази страна е била тоталитарна или автократична много преди да настъпи съветското време. Днес хората имат превратна представа за руската история. По времето на Шчепкин, както по съветско време, хората са ходели на театър, за да могат те – несвободни хора в несвободна страна – да усетят малко свобода. Те не се отивали на театър, за да чуят как някакъв актьор изразява настроения срещу царя или срещу Сталин.

С други думи, те не са ходели на театър по политически причини…

…Не са ходели на театър само по политически причини. Разликата е съществена, защото те са ходели на театър и затова, но не само за това.

Зрителите са искали да споделят усещанията на героя, без да им се налага да отговарят за своите усещания. Те са ходели, за да посъчувстват на престъпника Расколников или на онази жена с извънбрачното дете от „Без вина виновни“ на Островски – тя също е била в някакъв

смисъл престъпница. Е, да, там със сигурност е имало нещо в разрез с обществения морал. Но чрез тези симпатии зрителите са съпреживявали с героите, получавали са нещо като опрощение. Получавали са нещо като проповед, от която са имали нужда. Не говоря за проповедите, които ни заплашват, които ни преследват и ни отблъскват далеч от живота. Говоря за проповед, която ни разкрива възможности и прави живота възможен.

Има и въпрос, свързан с изповедта. На сцената може да има герой, чиято изповед приема вида на „Да бъдеш или не? Това е въпросът.“ Зрителят чува репликата и я разпознава като въпрос, на който и той, зрителят, няма отговор. И той трябва да се изправи пред същата дилема. Не като интелектуално упражнение. Не като познание. Не за да убие времето. А защото няма точните думи, за да го изрази. Той не може да го формулира.

Но той, зрителят, е живо същество. Проблемът с убийството на Клавдий не го интересува. Не. Проблемите на зрителя са най-елементарни. Какво ще яде утре. Но на някакво вътрешно равнище зрителят усеща, че тези въпроси са и негови. Той може да не е много душевно изтънчена личност, но е в състояние да плаче заедно с Хамлет. И когато излиза от залата, след като е плакал, той знае, че ще може да преживее още един ден.

Разбира се, ситуацията по съветско време бе по-груба. Някой на сцената казва нещо и всички ние в публиката избухваме в смях. Това не е защото актьорът е казал нещо кой знае колко смешно. Ние знаехме, че той току-що е казал нещо, което отразява истинската същност на живота в съветската държава. Често сме споделяли такива мисли в кухнята, насаме с някой приятел, но в театъра можеше да чуеш същите мисли, седнал на балкона сред стотици хора.

Било е начин да получиш нещо като власт над собствения си живот…

Свобода, не власт! Нямаше начин да получиш власт над собствения си живот! Говоря за мимолетното усещане за свобода, което трае 38

само докато трае моята реакция на казаното или видяното на сцената. И после, имаше го и онова специално усещане на излизане от театъра. Бяхме някак си обединени. Не познаваш човека от ляво и човека отдясно, те също не те познават, но всички ние бяхме някак си заедно.

Осъзнавахте ли своята национална принадлежност като личност, която прави театър?

Разбира се. Спомням си едно интервю, което дадох на времето в Литва. Заглавието беше взето от една моя фраза: нещо като „Аз съм руски режисьор от Литва с еврейски акцент“. Аз съм продукт на руската школа: на руския театър, руската култура, руската литература. Така че, без всякакво съмнение, аз съм режисьор от руския театър.

Но визуалната страна е главно литовска. Първите впечатления на човека не са интелектуални, те са визуални, в истинския смисъл на думата. В моя случай това е литовският пейзаж. Католическата църква, мѐсата. Музиката на органа. Картините на Чурланис*. Литовската народна скулптура.

Литва е известна със своите примитивистки дървени скулптури, изработвани в края на XIX и през XX век. До някаква степен те са близки до африканското изкуство. Това са изрязани от дърво изображения на светци или на религиозни сцени и са винаги боядисани с водни бои. Това е уникален вид изкуство. Израснах с всичко това около мен.

Но моят темперамент, моите чувства, начинът ми на живот, това, че размахвам ръце, че не мога да стоя на едно място, а непрекъснато скачам и се движа насам-натам (между другото, съвсем същото може да се види и в моите представления) – това е еврейското в мен. То определено може да се долови в моите спектакли.