„Шепотът под вратата“ от Т. Дж. Клун: Какво ни очаква след смъртта
Фентъзи романът, номиниран за наградите Locus и Goodreads Choice Awards през 2021 г., излиза на български език
Смъртта е само началото за героите в „Шепотът под вратата“ от Т. Дж. Клун. Книгата спечели сърцата на читателите по света и стана финалист на наградите Locus и Goodreads Choice Awards за 2021 г. в категория „Най-добро фентъзи“. „Шепотът под вратата“ бързо се превърна в бестселър на New York Times и USA Today. Сега книгата излиза на български от издателство Artline Studios с майсторския превод на Десислава Сивилова.
„Шепотът под вратата“ е необикновена история за любовта, скръбта и изкуплението. Главният герой Уолъс е неприятен и егоистичен човек, работещ като партньор в адвокатска кантора. Когато жътварка пристига да го прибере от собственото му погребение, Уолъс започва да подозира, че е мъртъв. А когато Хюго, собственик на чудновата чайна, обещава, че ще му помогне да премине отвъд, Уолъс разбира, че определено е мъртъв.
Дори след смъртта Уолъс не е готов да се прости с живота, до който едва се е докоснал. Когато му дават една седмица да премине отвъд, той се заема да навакса цялото изгубено време в седем дни.
„Нежност, остроумие и майсторски изграден свят възвисяват тази очарователна история“, с тези думи Publisher’s Weekly описват „Шепотът под вратата“. Това е второто заглавие от Т. Дж. Клун, което излиза на български. Авторът е познат на българския пазар с „Къщата в лазурното море“, която омагьоса читателите през 2021 г.
„Шепотът под вратата“ ще потопи читателите в едно дълбоко магично и незабравимо преживяване, което действа като топла прегръдка.
Т. Дж. Клун е американски автор на бестселъри на The New York Times и USA Today. Пише истории с LGBTQ+ тематика и е носител на литературните награди Lambda Literary Award и Alex Award.
По-долу четете откъс от глава 3
Премигна бавно в опит да осъзнае къде се намира. Все още в селото. Все още с жената.
Мей приклекна до него, а вратовръзката ѝ се залюля между краката.
– Добре ли си?
Нямаше вяра на гласа си, затова кимна, макар да беше всичко друго, но не и „добре“.
– Това е нормално – обясни тя, почуквайки с пръсти по коляното си. – Случва се на всички, след като починат. Не се учудвай, ако се повтори още няколко пъти. Трудно е да проумееш всичко.
– Ти откъде знаеш? – измънка той. – Нали каза, че аз съм ти първият.
– Първият сама – поправи го тя. – Минах през над сто часа обучение, преди да ме пуснат сама, тъй че съм виждала това и преди. Как мислиш, можеш ли да станеш?
Не, не можеше. Все пак стана. Леко се олюляваше, но успя да се задържи прав изцяло само с чисто усилие на волята. Куката си стоеше в гърдите му, а кордата проблясваше слабо. За миг му се стори, че усеща леко дръпване, но не беше напълно сигурен.
– А така. – Мей го потупа по гърдите. – Чудесно се справяш, Уолъс.
Той я изгледа сърдито.
– Не съм дете.
– О, знам. С децата е по-лесно, повярвай ми. Обикновено възрастните създават проблеми.
Не знаеше какво да отговори, затова си замълча.
– Хайде – подкани го тя. – Хюго ни чака.
*
Скоро стигнаха края на селцето. Сградите свършиха, а пътят пред тях взе да лъкатуши из иглолистна гора. Мирисът на бор напомни на Уолъс за Коледа: време, когато целият свят сякаш си поема дъх и забравя – макар и съвсем за кратко – колко е тежък животът.
Канеше се да попита дали остава още много, когато стигнаха до черен път извън селото. До пътя стърчеше дървена табела. В тъмното му беше трудно да различи думите, докато не се приближи още.
Буквите бяха издълбани изключително старателно в дървото.
Харонов брод
Чай и вкусотии
– Кой е Ха̀рон? – попита той. Никога не беше чувал тази дума.
– Харо̀н – поправи го Мей. – Това е шега. Хюго обича да се занася.
– Не схващам.
Мей въздъхна.
– Ама разбира се. Не се тревожи. Щом стигнем чайната, ще…
– Чайната – повтори Уолъс, отправяйки презрителен поглед към табелата.
Мей се сепна.
– Леле. Да нямаш нещо против чая? Това няма да се приеме добре.
– Нямам нищо против… Мислех, че ще се срещаме с Бог. Той защо би…
Мей се разсмя.
– Какво?
– Хюго – поясни той смутено. – Или както там се казваше.
– Майчице, чакай само да му кажа как си го нарекъл. Майко мила!. Ще вземе да се възгордее. – Тя се намръщи. – Май по-добре да не му казвам.
– Не разбирам кое е толкова смешно.
– Знам – призна тя. – Точно това го прави смешно. Хюго не е Бог, Уолъс. Той е лодкар. Нали ти казах. Бог е… представата за Бог е човешка. Всъщност е малко по-сложно.
– Какво? – промълви Уолъс едва-едва. Почуди се възможно ли е да получи втори инфаркт, както си беше мъртъв. А после си спомни, че всъщност вече не долавя как сърцето бие в гърдите му, и пак го връхлетя желанието да се свие на кълбо. Агностик или не, не очакваше нещо толкова грандиозно да му бъде подхвърлено така небрежно.
– А, не. – Мей сграбчи ръката му, за да го задържи на крака. – Няма да лягаме тук. Съвсем малко остана. Вътре ще ти е много по-удобно.
Той я остави да го повлече по пътя. Дърветата се сгъстиха, появиха се стари борове, протегнали се от земята към звездното небе като пръсти. Не помнеше кога за последно е бил насред гора, камо ли нощем. Предпочиташе стоманата и бибиткащите клаксони, звуците на града, който никога не спи. Шумът му гарантираше, че не е сам, където и да се намира. Тук тишината беше всепоглъщаща, задушаваща.
Когато завиха, той видя през дърветата топли светлини – като фар, който го зовеше и зовеше, и зовеше. Едва усещаше земята под краката си. Реши, че като нищо може да се носи из въздуха, но не събра смелост да сведе поглед, за да провери.
С наближаването куката в гърдите му го теглеше все по-силно. Нямаше как да не го усети, не че беше дразнещо. Кордата продължаваше напред по пътя.
Канеше се да попита Мей за това, когато на пътя пред тях нещо се размърда. Той потръпна, представи си ужасяващо създание с остри зъби и искрящи очи, пълзящо от потъналата в сенки гора. Вместо това се появи жена, забързана надолу по пътя. Когато ги наближи, той я виждаше все по-ясно. Изглеждаше на средна възраст, стиснала здраво устни, докато се увиваше плътно в палтото си. Под очите ѝ се виждаха сенки – тъмни кръгове сякаш татуирани на лицето ѝ. Уолъс не разбираше защо очаква да отбележи присъствието им. Тя мина покрай тях, без дори да ги погледне, а русата ѝ коса се вееше зад нея, докато жената се отдалечаваше припряно надолу по пътя.
Мей изглеждаше намръщена, но бързо се отърси и отново се усмихна.
– Хайде. Не бива да го караме да чака толкова дълго.
*
Не знаеше какво е очаквал, след като прочете табелата. Никога преди не беше влизал на място, което би могло да се нарече „чайна“. Купуваше сутрешното си кафе от фургона пред офиса. Не че беше хипстър. Нито носеше косата си вързана на тила, нито подхождаше иронично към модата, независимо от настоящото си облекло. Очилата, които обичайно слагаше при четене, макар и скъпи, бяха практични. Просто не принадлежеше в заведение, описвано като „чайна“. Що за нелепа идея.
Затова се изненада, когато стигнаха до въпросното заведение и се оказа, че то прилича на къща. Вярно, различаваше се от всички къщи, които беше виждал, но все пак си беше къща. Отпред се виждаше дървена веранда, два големи прозореца от двете страни на яркозелена врата, а отвътре премигваше светлина като от запалени свещи. На покрива стърчеше тухлен комин, от който излизаше струйка дим.
Приликите с познатите на Уолъс къщи се изчерпваха дотук. Отчасти причината се криеше в кордата, проточила се от куката на гърдите му, която продължаваше нагоре по стълбите и изчезваше през входната врата. През затворената входна врата.
Самата къща изглеждаше така, все едно са започнали строежа ѝ по един начин, но по средата са решили да тръгнат в напълно различна посока. Уолъс си помисли, че много му напомня на изградена от дете, поставящо кубчета едно върху друго, докато не се получи неустойчива кула. Като нищо щеше да се срути при най-слабия ветрец. Коминът не беше точно крив, а по-скоро усукан, тухлите стърчаха под невъзможни ъгли. Най-долният етаж му се струваше стабилен, но вторият висеше на една страна, третият – на срещуположната, а четвъртият беше точно в средата и оформяше кула с множество прозорци, над които висяха дръпнати завесите. На Уолъс му се стори, че една от тях помръдна, като че някой надничаше навън, но може и да беше игра на светлината.
Отвън къщата беше изградена от готови панели.
А също и тухли.
И… кирпич?
Едната стена като че беше построена от дървени трупи, сякаш някога е била колиба. Изглеждаше като излязла от приказките: необикновена къща, скрита в гората. Навярно вътре живееше мил дървар или пък вещица, желаеща да опече Уолъс във фурната си, докато кожата му не се напука и овъгли. Не беше сигурен кое звучи по-зле. Беше чувал твърде много истории за страхотии, случили се в подобни къщи, с цел да го научат на Много ценен урок. При спомена изобщо не се почувства по-добре.
– Какво е това място? – попита той, когато спряха до верандата. Малък зелен мотопед беше паркиран до цветна леха, изпъстрена в жълто, зелено, червено и бяло, макар цветовете да бяха приглушени в тъмното.
– Супер е, нали? – обади се Мей. – Отвътре е още по-щура. Хората идват откъде ли не да я зяпат. Доста е известна, по очевидни причини.
Той издърпа ръката си от нейната, когато тя го поведе към верандата.
– Няма да вляза.
Тя погледна през рамо.
– Защо?
Той махна към къщата.
– Не изглежда безопасно. Очевидно не отговаря на стандартите. Всеки момент ще се срути.
– Откъде знаеш?
Той я зяпна.
– Виждаме едно и също, нали? Не искам да остана в капан вътре, когато се срине. Направо си проси съдебно дело. А аз разбирам от съдебни дела.
– Ха – промърмори Мей, вглеждайки се отново в къщата. Отметна глава назад, доколкото можеше. – Но…
– Но?
– Ти си мъртъв – напомни тя. – Даже къщата да падне, няма значение.
– Това е… – Не знаеше какво е.
– Освен това си изглежда така, откакто живея тук. И още не е паднала. Не вярвам точно днес да се случи.
Ченето му увисна.
– Ти живееш тук?
– Да – потвърди тя. – Това е домът ни, тъй че би ли проявил малко уважение? И не се тревожи за къщата. Ако постоянно се притесняваме за дреболии, рискуваме да пропуснем истински важните неща.
– Някой казвал ли ти е, че звучиш като китайска курабийка с късметче? – промърмори Уолъс.
– Не – отвърна Мей. – Защото е някак расистко, все пак съм с азиатски произход и прочее.
Уолъс пребледня.
– Аз… не това… нямах предвид…
Тя го изгледа продължително, оставяйки го да заеква, преди да го прекъсне:
– Добре. Не си имал това предвид. Радвам се да го чуя. Знам, че всичко това е ново за теб, но следващия път мисли, преди да говориш, става ли? Все пак съм един от малкото хора, които изобщо те виждат.
Тя изкачи стъпалата към верандата по две наведнъж и спря пред вратата. От тавана висяха растения в саксии, а дългите им ластари се спускаха надолу. На прозореца имаше надпис „затворено за частно събитие“. Върху самата врата се мъдреше старо метално чукче под формата на листо. Мей го вдигна и почука три пъти.
– Защо чукаш? – недоумяваше той. – Нали живееш тук?
Мей се обърна към него.
– О, да, но тази вечер е различно. Така се прави. Готов ли си?
– Хайде да се върнем малко по-късно.
Тя се усмихна развеселено, но Уолъс за нищо на света не можеше да разбере какво смешно има.
– По-подходящ момент няма да дойде. Важна е първата крачка, Уолъс. Ще се справиш. Знам, че не е лесно да повярваш, особено пред лицето на неизвестното. Но аз вярвам в теб. Защо и ти не повярваш в мен?
– Дори не те познавам.
Тя затананика под нос.
– Така си е. Но има само един начин да променим това, нали?
Той я изгледа сърдито.
– Много държиш на високата оценка, а?
Тя се засмя.
– Много. – Сложи длан върху бравата на вратата. – Идваш ли?
Уолъс хвърли поглед на пътя зад себе си. Съвсем се беше стъмнило. На небето грееше поле от звезди – повече, отколкото някога беше виждал. Почувства се малък, незначителен. И изгубен. О, колко изгубен.
– Първата крачка – прошепна на себе си.
Обърна се пак към къщата. Пое си дълбоко дъх и изду гърди. Изкачи стъпалата на верандата, без да обръща внимание на нелепото шляпане на джапанките си. Можеше да се справи. Той беше Уолъс Финиъс Прайс. Хората потръпваха само при споменаване на името му. Изпитваха страхопочитание към него. Беше хладнокръвен и пресметлив. Беше акула, вечно сновяща из водата. Беше…
… на път да се пребие, когато най-горното стъпало поддаде и той политна напред.
– Да – усети се Мей. – Внимавай с последното. Много се извинявам. Все се каня да кажа на Хюго да го поправи. Не исках да прекъсвам медитацията ти, или каквото там се случваше. Изглеждаше важно.
– Мразя всичко – процеди Уолъс през стиснати зъби.
Мей бутна вратата на „Харонов брод: чай и вкусотии“. Пантите ѝ изскърцаха и навън се разля топла светлина, последвана от силната миризма на подправки и билки: джинджифил и канела, мента и кардамон. Не знаеше как успява да ги различи, но ето че го правеше. Не беше като в офиса му – място, по-познато от собствения му дом, – където вонеше на препарати за почистване и преизползван въздух, на чиста стомана, без никакви глезотии, и макар да мразеше тази миризма, беше свикнал с нея. Тя означаваше сигурност. Означаваше реалност. Нещо познато. Единственото познато нещо, осъзна удивено. Какво ли говореше това за него?
Привързаната към куката корда потрепна още веднъж, сякаш го подканваше да продължи.
Прииска му се да избяга толкова далеч, колкото го държат краката.
Но понеже нямаше какво повече да губи, Уолъс последва Мей през вратата.
Можете да поръчате книгата ТУК.
