Ринсуинд и колегите от Невидимия университет се завръщат в новите издания на „Светът на Диска“ от Тери Пратчет
Легендарните „Магьосници“ са следващите истории от „Светът на Диска“, които се появяват на пазара с обновени издания. Това е още една поредица от Диска, изпълнена с много хумор, чудесии и напрежение от първата до последната страница на всеки от романите в нея.
Част от „Магьосници“ са култови заглавия като „Цветът на магията“ – книгата, положила началото на „Светът на Диска“, и „Интересни времена“ – една от най-обичаните книги на сър Тери Пратчет. Останалите четири романа, включени в „Магьосници“, са: „Фантастична светлина“, „Магизточник“, „Последният континент“ и „Невиждани академици“.
Романите от поредицата проследяват приключенията на Ринсуинд и останалите магьосници от Невидимия университет. Ринсуинд е малко непохватен, невеж магьосник, който умее да се забърква в неприятности. Той прекарва кажи-речи цялото си време, бягайки от различни банди, които искат да го убият по различни причини. Перипетиите му го сблъскват с везири, тролове, друиди, хакери и, разбира се, Багаж, който не е никакъв багаж. С подобни чудесии на читателя не му остава друго, освен да попива мъдростите, да прикрива деликатно кикотенето си на публични места и да наблюдава цялото приключение с широко отворени очи.
Следващите заглавия от „Светът на Диска“, които предстои да бъдат преиздадени, са романите от поредицата „Тифани Сболки“. Тя включва книгите: „Волният народец“; „Шапка пълна с небе“; „Зимоковецът“; „В черно като полунощ“; „Овчарската корона“.
Остроумието и хуморът на сър Тери Пратчет майсторски ще завладеят вниманието на читателите с книгите от поредицата „Магьосници“ и няма да го пуснат дълго време след това.
ТЕРИ ПРАТЧЕТ е един от най-успешните съвременни писатели. Най-известен е със серията си от комични фентъзи романи за света на Диска. Книгите му са продадени в над 100 милиона екземпляра по света и са преведени на над 37 езика. Пратчет е вторият най-четен автор във Великобритания и седмият най-четен чуждестранен автор в САЩ. Много от историите му са адаптирани за екран и той самият е носител на множество отличия и награди. През 2001 г. печели медала „Карнеги“ за романа си „Изумителният Морис и неговите образовани гризачи“. Пратчет е офицер на Британската империя от 1998 г. и през 2009 г. получава рицарско звание заради приноса си към литературата.
По-долу четете откъс от „Магизточник“
Mоже би Ринсуинд и Конина скоро ще станат жертви на гибелно посегателство, Коин пък се кани да изнесе пред събраните треперещи магьосници реч за предателството, а Дискът е напът да попадне под диктатурата на магизточник. В такъв момент си струва да обсъдим темата за поезията и вдъхновението.
Например серифът в своята подобна на бижу китна Цветуща пустош току-що е прелистил творбите си и има намерение да преработи стиховете, започващи така:
Стани! Утрото е пуснало със звън
лъжичката на деня в чашата,
за да прогони звездите вън.
Той въздиша, защото изгарящите душата рими тъй и не се пренасят върху пергамента, каквито си ги представя.
Всъщност е невъзможно.
Жалко, но се случва често.
Всеизвестен и отдавна потвърден факт е, че в многоизмерните светове на мултивселената почти всички велики открития се дължат на мимолетно вдъхновение. Естествено, отначало има предостатъчно черна работа, но решителният миг настъпва при падането на ябълки или кипването на котле, или преливането на вода от ваната. Нещо прещраква в главата на наблюдателя и парчетата от пъзела се наместват. Мнозина твърдят, че спиралата на ДНК е открита при случайно зърване на стълба със същата форма, когато умът на учения бил достигнал точно необходимата възприемчивост. Ако бе предпочел да се качи с асансьора, цялата наука за генетиката би могла да продължи по коренно различен път.
Смята се, че това е чудесно. Не е вярно. Същинска трагедия е. Мънички частици вдъхновение постоянно се носят из Вселената и минават дори през най-плътната материя, както неутриното прониква през захарен памук. Повечето от тях не улучват.
Още по-лошо е, че почти всички, които попадат в нечий мозък, сбъркват целта.
Например смахнатото съновидение за оловна поничка, провесена цял километър над земята от гигантски кран, щеше да предизвика изобретяването на генератор, създаващ електричество чрез потискане на гравитацията. Това щеше да бъде евтин, неизчерпаем и щадящ природата източник на енергия, който въпросният свят търсеше от векове и заради чиято липса страдаше от ужасна и безсмислена война. Но вдъхновението осени малка озадачена гъска.
Или друг случай – хергелето бели коне, препускащи през ливада със зюмбюли, щеше да подтикне изтерзан композитор да съчини знаменитата „Сюита за летящия бог“ и да дари благост на милиони души. Композиторът обаче се свираше вкъщи, защото бе прихванал херпес зостер. Затова вдъхновението улучи жабок в близкия гьол, но животинчето не беше особено подготвено да даде своя принос в поезията на музикалните тонове.
Немалко цивилизации са обърнали внимание на това стъписващо прахосничество и опитват какви ли не методи за предотвратяването му. Преди всичко прибягват до приятни, но недостойни похвати за настройване на съзнанието на съответната вълна и честота чрез извлеци от екзотични растения или продукти от ферментацията на плодове. Не може да се каже, че постигат нещо значимо.
Така и Креозот, споходен от сън, в който съчиняваше велика поема за живота и философията, както и за свойството им да изглеждат несравнимо по-разбираеми през дъното на чаша за вино, не сътвори нищо особено, защото имаше поетична дарба колкото гладна хиена.
Неразгадаема тайна е защо боговете допускат това да продължава.
Истината е, че и вдъхновението, жизненоважно за ясното и изчерпателно обяснение на проблема, попадна в нечия глава. Само че главата принадлежеше на женско синигерче, а то не успя да сподели разбираемо мнението си, колкото и кодирани съобщения да цвъкаше по первазите. По странно съвпадение един философ, посветил безсънни нощи на този проблем, се събуди същата сутрин с чудесна нова идея как да изкълвава по-бързо оставените на первазите трошички.
Ето че стигнахме отново до магията.
В далечните дълбини на междузвездното пространство самотна частичка вдъхновение се рее безгрижно, без да подозира предопределението си. Толкова по-добре за нея, защото съдбата ѝ е отредила след броени часове да улучи нищожна част от мозъка на Ринсуинд.
Участта ѝ щеше да е тежка дори ако творческото ядро на Ринсуинд имаше по-нормални размери. Но кармата на частичката я поставяше пред затруднението как да се насочи към мишена с размерите на стафида от разстояние няколкостотин светлинни години. В необятната Вселена животът на субатомните частички понякога е твърде труден.
Ако частичката успее, Ринсуинд ще започне да обмисля много сериозна философска идея. Ако ли не, близката тухла няма да знае как да се справи с внезапното важно прозрение.
***
Дворецът на серифа, известен в легендите като Рокси, заемаше онази част от центъра на Ал-Кхали, незаета от ширналата се Цветуща пустош. Повечето подробности от живота на Креозот вече бяха мит и за пращящия от сводове, куполи и колони дворец се говореше, че никой не може да преброи стаите му. Ринсуинд също не знаеше кой е номерът на стаята, където попадна.
– Магическа е, нали? – настоя везирът Абрим и го сръга в ребрата. – Ти си магьосник, кажи ми какво може тази шапка.
– Защо решихте, че съм магьосник? – отчаяно попита Ринсуинд.
– Написано е на твоята шапка.
– Аа, да…
– И си бил на кораба с шапката. Хората ми са те видели.
– Серифът наема на служба пирати?! – озъби се Конина. – Ама че поклонник на простотата!
– О, аз ги наемам на служба. Все пак съм везир. Положението ми го изисква. – Вторачи се в момичето и кимна на двама стражи. – Серифът се придържа към книжовни възгледи, но не и аз. Отведете я в харема, макар че… – той въздъхна раздразнено – … според мен там я очакват само скука и прегракване от пеене. – Обърна се към Ринсуинд. – Не говори, не мърдай ръце, не се мъчи да ме изненадаш с магически подвизи. Защитен съм с необичайни и могъщи талисмани.
– Почакайте минутка… – започна Ринсуинд.
Но Конина го прекъсна:
– Всичко е наред. Отдавна се чудя как ли изглеждат харемите отвътре.
Устата му напразно се отвори няколко пъти, но накрая той успя да изгъгне:
– Сериозно?
Тя зашава с вежда насреща му. Вероятно беше някакъв знак. Ринсуинд предполагаше, че би трябвало да го проумее, но му пречеха чудатите страсти, размърдали се дълбоко в душата му. Нямаше начин да го направят храбрец, но поне го разгневиха. В по-ускорен вариант диалогът зад челото му протече по следния начин:
„Уф…“
„Ти пък кой си?“
„Твоята съвест. Чувствам се ужасно. Погледни, отвеждат я в харема.“
„По-добре нея, отколкото мен“ – отвърна Ринсуинд, само че му липсваше убеденост.
„Направи нещо!“
„Виж колко стражи има наблизо! Ще ме убият!“
„И какво като те убият? Няма да свърши светът, я!“
„За мен ще свърши“ – мрачно напомни Ринсуинд.
„Но само помисли колко леко ще ти бъде на душата в следващия живот…“
„Що не вземеш да млъкнеш? Писна ми от себе си!“
Абрим доближи Ринсуинд и се вторачи любопитно в него.
– С кого си говориш?
– Предупреждавам ви – засъска Ринсуинд през стиснатите си зъби, – че имам магически сандък с крачета, който се разправя безмилостно с всеки нападател. Една думичка да му кажа и…
– Уплаших се – ухили се везирът. – Да не е и невидим?
Ринсуинд рискува да погледне какво има зад него.
– С мен беше, когато влязохме – смънка и преви рамене.
Няма да е вярно, ако кажем, че Багажът никакъв не се виждаше. Все някъде се виждаше, но не и близо до Ринсуинд.
Абрим бавно обикаляше масата с шапката и засукваше мустаци.
– Още веднъж повтарям – щом този предмет носи могъщество, трябва да ми кажеш какво може да прави.
– Защо не питате шапката? – измъкна се Ринсуинд.
– Отказва да отговори.
– Е, а вие защо толкова искате да знаете?
Абрим се разсмя. Звуците не галеха ухото. Май някой му бе обяснил що е то смях, търпеливо и упорито, но везирът не бе усвоил номера.
– Ти си магьосник. Всичко в магьосничеството се свежда до могъщество. Отдавна се интересувам от магия. Имам и дарбата, не се съмнявай. – Везирът се изпъчи сковано. – О, да! Но не пожелаха да ме приемат във вашия Университет. Казаха, че съм психически неустойчив, представяш ли си?!
– Не си представям – искрено го увери Ринсуинд.
Повечето магьосници в Университета му се струваха пълни откачалки. Така че и Абрим беше съвсем нормален кандидат да се влее в редиците им.
Везирът му се усмихна насърчаващо.
Ринсуинд изгледа косо шапката. Тя не му продумваше. Озърна се и към Абрим. Колкото и да беше необичаен смехът му, в сравнение с усмивката беше поносим като птиче чуруликане.
– Ако щете, разчекнете ме, но с нищо няма да ви помогна.
– Аха, предизвикателство – установи везирът и кимна на най-близкия страж. – В момента имаме ли диви коне в конюшните?
– Имаме, господарю, и то твърде буйни.
– Вбесете до пяна на устата четири от тях и ги вкарайте в двора откъм посоката на въртене. А, да, донесете и няколко вериги.
– Незабавно, господарю.
– Ъъ, вижте какво… – замънка Ринсуинд.
– Слушам те.
– Щом поставяте въпроса по този начин…
– Имаш нещо за казване ли?
– Това е шапката на архиканцлера, щом толкова ви интересува. Символът на цялото магьосничество.
– Могъща ли е?
– Извънредно – потрепери Ринсуинд.
– А защо я наричат шапката на архиканцлера?
– Той е най-старшият магьосник, нали разбирате. Предводителят. Но… Чуйте ме…
Абрим въртеше шапката в ръцете си.
– Значи може да се каже, че е символ на високия му пост?
– Именно, обаче трябва да ме изслушате, налага се да ви предупредя…
– Затваряй си устата.
Везирът отскочи, а шапката падна на пода.
– Магьосникът не знае нищо. Отпрати го. Ще се пазаря с теб.
– Да се пазаря?! С някаква си част от облекло?
– Имам какво да предложа, ако попадна на подходящата глава.
Ринсуинд беше смразен. Вече изтъкнахме, че той притежаваше усет към опасността, обикновено присъщ само на дребните гризачи. В момента същият този усет се блъскаше отвътре в черепа му с трескавото желание да избяга и да се скрие някъде.
– Не я слушайте! – кресна Ринсуинд.
– Сложи ме на главата си – подкупващо измърка шапката с древен глас като човек, захапал парче филц.
Ако наистина имаше училище за везири, Абрим явно се бе дипломирал със златен медал.
– Първо ще си поприказваме – възрази, махна на стражите и посочи Ринсуинд.
– Затворете го в стаята с паяците.
– О, не, само не и паяци отгоре на всичко! – завайка се Ринсуинд.
Капитанът на стражата пристъпи напред и почтително опря юмрук в челото си.
– Свършиха ни паяците, господарю.
– Тъй ли… – Абрим изпадна в кратко затруднение. – Тогава го пъхнете в клетката на тигъра.
Капитанът се поколеба, без да се заслушва в хленченето до себе си.
– Тигърът е болнав, господарю. Цяла нощ го мъчеше коремът, ако се сещате…
– Значи ще хвърлите подсмърчащия страхливец в шахтата на неугасимите пламъци!
Двама стражи се спогледаха над главата на Ринсуинд, който се свлече на колене.
– Амии… Господарю, можехте да ни предупредите по-раничко…
– … за да ги разпалим отново.
Везирът стовари юмрук по масата. Капитанът изведнъж се оживи неприятно.
– Имаме змийска яма, господарю.
Другите стражи закимаха. Змийската яма винаги оставаше резервен вариант.
Четири погледа се впиха в Ринсуинд, който стана и изтръска пясъка от коленете си.
– Как си настроен към змиите? – подкачи го един страж.
– Змиите ли? Не ги харесвам много…
– Да, в змийската яма – реши Абрим.
– … но нямам нищо против някои от тях… – продължи Ринсуинд, обаче двама стражи го хванаха за лактите.
В действителност имаше една-единствена предпазлива змия, която упорито се свиваше в края на здрачната яма и наблюдаваше недоверчиво Ринсуинд, може би защото ѝ приличаше на мангуста.
– Здрасти – обади се тя след малко. – Ти да не си магьосник?
Като змийска реплика думите бяха изненадващ напредък в сравнение с обичайното съскане, но потъналият в униние Ринсуинд не загуби време да се чуди, а само отвърна троснато:
– Написано е на шапката ми, не можеш ли да четеш?
– Мога. На седемнайсет езика. Научих се.
– Нима?
– Да, поръчах си самоучители. Но се старая да не чета излишно, разбира се. Не ми се полага.
– Така изглежда.
Ринсуинд несъмнено не бе чувал по-школуван змийски глас.
– Опасявам се, че същото се отнася и за гласа ми – додаде змията. – Всъщност не би трябвало да говоря с теб. Поне не по този начин. По-подходящо би било да правя опити да те убия.
– Владея изумителни и чудновати сили – увери я Ринсуинд.
Оправда се мислено, че почти пълната неспособност да научи каквато и да било магия наистина е смайваща у един магьосник. Пък и не му беше неудобно да излъже змия.
– Виж ти… Е, значи няма да се заседиш тук.
– Хм?
– Предполагам, че всеки момент ще излетиш право нагоре.
Ринсуинд огледа петметровите отвесни стени на ямата и разтърка синините си.
– Бих могъл – подхвърли сдържано.
– В такъв случай ще имаш ли нещо против да ме вземеш със себе си?
– Ъ?
– Звучи малко нахално, съзнавам, но тази яма е… същинска дупка.
– Да те взема ли? Ти си змия, това е твоята яма. Идеята е да си пълзиш тук, а хората да бъдат хвърляни при теб. Повярвай ми, изучил съм правилата.
Зад змията една сянка се разгъна и пристъпи напред.
– Крайно нелюбезно отношение дори към една змия – произнесе съществото и излезе на светло.
Беше младеж, по-висок от Ринсуинд. Тоест Ринсуинд в момента седеше, но дори да стоеше, пак щеше да бъде по-нисък от непознатия.
Да опишем младежа като слабоват, би означавало да пропуснем идеалната възможност да употребим думата „хърбав“. Външността му заблуждаваше, че сред неговите прадеди е имало закачалки и сгъваеми столове. Хилавостта му се набиваше на очи заради дрехите.
Ринсуинд пак се взря в него.
Беше познал от първия път.
Светлокосият младок носеше осветеното от традицията облекло на варварските герои – няколко кожени ремъка с декоративни габърчета, големи космати ботуши, малка кожена препаска, останалото беше настръхнала от влажната яма собствена кожа. Типична гледка – в Анкх-Морпорк всеки ден се срещаха десетки търсачи на приключения със същата премяна, но беше немислимо да видиш някого от тях с…
Младежът забеляза накъде гледа Ринсуинд и вдигна рамене.
– Нищо не мога да направя. Обещах на мама.
– Вълнено бельо?!
Можете да поръчате книгите от поредицата ТУК.
