Четем „Още един кръг с въртележката“ – лебедовата песен на Тициано Терцани
На 30 октомври излиза от печат „Още един кръг с въртележката“ – лебедовата песен на Тициано Терцани. Откровена изповед, духовно завещание, изпълнено с дълбоки прозрения за смисъла на човешкото съществуване и неумолимия край, за волята да останеш на белия кон за още един кръг с въртележката.
Преводът е дело на Ния Филипова. Художник на корицата: Стефан Касъров.
„Още един кръг с въртележката“ (672 стр., цена с 15% отстъпка: 17 евро) е смайващ разказ за болестта като път към себепознание и откриване на собствената идентичност. В търсене на лек за тялото и духа и с взор, потопен в дълбините на съзнанието, Тициано Терцани поема на едно различно пътуване, „обратно към корените“ – от Ню Йорк, през Тайланд, Хонконг, Индия, Филипините, до загадъчните и умиротворяващи Хималаи. Преброжда мъчителните пътища на модерната медицина и тайнствените пътеки на лечебни практики, предписани от свещени текстове и древни мъдреци. Срещат се, преплитат се и се разминават философиите за живота и изцелението, възгледите за света и човека, ценностите и традициите на западната и източната цивилизация. А магическата формула за осъзнат живот и преодоляване на страха от смъртта се крие в постигането на хармония и мир със себе си и със законите на Вселената.
Тициано Терцани (1938–2004) е журналист, писател, есеист, най-значимият „специален пратеник“ на Италия. Става известен през 1971 г. като кореспондент на сп. „Шпигел“ в Азия. Години наред пребивава в Пекин, Токио, Сингапур, Хонг Конг, Банкок. В продължение на десетина години живее в Индия със своето семейство. Автор е на книги за войната във Виетнам, за Камбоджа и Китай, както и за разпада на съветския строй. След атентата от 11 септември 2001 г. публикува „Писма против войната“. Традиционен сътрудник е на в. „Кориере дела сера“. На негово име е учредена литературна награда за творци с изявено гражданско поведение.
По желание на читателите през 2024 г. „Колибри“ преиздаде „Един гадател ми каза“, незабравимо пътешествие до тайното сърце на Изтока и една от най-магнетичните и увлекателни книги на италианския писател, издавана и преиздавана в цял свят. Книга, която свидетелства, че Терцани има обилни познания за историческия и политическия контекст в Азия и храни дълбок интерес към философските аспекти на азиатската култура.
Автобиографичната книга „Още един кръг с въртележката“ (2004) излиза за пръв път на български език.
Из „Още един кръг с въртележката“
НЯМА ПРЯК ПЪТ
ДА, ЗНАЕМ, случва се на много хора, но все си мислим, че нас ще ни отмине. Такова е било винаги и моето отношение. И когато ме застигна, бях неподготвен и в първия момент реших, че едва ли не става въпрос за някой друг. „Господин Терцани, вие имате рак“, каза лекарят, но сякаш не говореше на мен. За мое учудване, не се отчаях, не се разстроих, все едно не ме засягаше.
Може би това първоначално безразличие беше просто инстинктивна форма на защита, начин да запазя самообладание, да се дистанцирам, ала ми помогна. Да успееш да погледнеш себе си отстрани, винаги е полезно. И е упражнение, което може да се усвои.
Прекарах още една нощ в болницата, сам, потънал в размишления. Мислех си колко хора преди мен в същите тези стаи са научавали подобни новини, и установих, че тази „компания“ ме окуражава. Бях в Болоня. Стигнах дотук чрез обичайната поредица от малки стъпки, всяка сама по себе си незначителна, но взети заедно, решаващи като много неща в живота: упорито разстройство, започнало в Калкута (сега Колката), различни изследвания в Института по тропически болести в Париж, допълнителни изследвания, за да се открие причината за някаква необяснима анемия. Накрая проницателен италиански лекар, неудовлетворен от най-очевидните обяснения, се беше захванал със своя странен инструмент – промъкваща се гумена змия със светещо око – да надникне в най-потайните глъбини на моето тяло и благодарение на големия си опит незабавно бе съзрял онова, което познаваше.
Бях му благодарен, че е способен и ясен. Така можех спокойно и с основание да си направя равносметка, да преподредя приоритетите си и да взема необходимите решения. Скоро щях да навърша петдесет и девет години и ми се прииска да се обърна назад, както обикновено постъпва човек, стигнал на планински връх, за да види със задоволство изкачването, което е преодолял. Моят живот до този момент? Прекрасен!
Приключение след приключение, голяма любов, никакво съжаление, нищо изключително важно за вършене занапред. Ако като момче, тръгвайки на това пътешествие, си бях поставил желаната от мнозина цел, а именно да „посадя дърво, да създам дете и да напиша стихотворение“, малко или много я бях постигнал. И без почти да го забелязвам, без усилие и с наслада.
В онази нощ в болницата сред тишината, нарушавана само от шума на колите по мокрия асфалт на улицата и от стъпките на медицинските сестри по линолеума в коридора, в съзнанието ми изникна образ на мен самия, който оттогава ме придружава. Стори ми се, че целият ми живот е бил като на въртележка: още в началото ми се беше паднал белият кон и на него се бях въртял и люлял на воля, без никога – тогава за първи път си дадох сметка – някой да ме е попитал дали имам билет. Не. Наистина нямах билет. Цял живот се бях возил гратис! Хубаво: сега дойде контрольорът, трябваше да платя дължимото и ако всичко минеше добре, дай боже, щях да успея да направя… още един кръг с въртележката.
Следващият ден започна като всеки друг. Нищо около мен не се беше променило и нищо не издаваше бушуващите мисли, които се въртяха бясно в главата ми. В Порета Терме, където трябваше да сменя влака, за да отида в Пракия и оттам в Орсиня, дори се сетих да мина да взема спалното бельо, което преди няколко дни бях оставил за пране. Като пристигнах вкъщи, предложих на Анджела, която ме чакаше, да се разходим заедно в гората. След почти четиресет години съвместен живот беше лесно да си говорим и да мълчим. Обещах ѝ, че ще се постарая да се справя, и това, струва ми се, бе единственият момент, в който се разчувствах.
Налагаше се бързо да реша какво да правя. Първото инстинктивно желание беше като на ранено животно: да се оттегля, да се скрия в бърлога. Изведнъж ми се стори, че имам малко сили и че трябва максимално да ги мобилизирам. Реших да не казвам нищо на никого освен на децата и на онези приятели, които биха сметнали за необяснимо моето изчезване от света. Исках да фокусирам мисълта си, нищо и никой да не ме разсейва.
Преди всичко трябваше да избера къде и най-вече как да се лекувам. Химиотерапията, лъчетерапията, хирургическата намеса, с всичките техни – както се твърди – опустошителни последици, вече не са единствените възможности. Нещо повече, днес, когато всичко се поставя под въпрос, когато на всичко официално признато се гледа с подозрение, когато авторитетите са загубили престижа си и всеки се чувства в правото си без никакви задръжки да съди всичко и всички, е все по-модерно да се говори лошо за конвенционалната медицина и много добре за алтернативната.
Имената, ако не друго, звучат по-привлекателно: аюрведа, лечение с прана, акупунктура, йога, хомеопатия, китайски билки, рейки и – защо не? – лечители, филипински и какви ли не. Винаги има някакъв слух, човек, за когото някой разказва история, която изглежда, че е съчинена нарочно, за да ѝ се вярва и да вдъхне надежда за едно от все по-многобройните подобни „лечения“. Не погледнах сериозно на тях нито за миг.
И все пак много от тези практики идват от Азия, където живях в продължение на трийсет години, корените на някои са в Индия, където сега имам дом! Аз самият в миналото нямах проблеми, за да прибягвам до тях. В Китай поверих моя син Фолко, тогава единайсетгодишен, в ръцете на акупунктурист, за да го лекува от астма, а само година преди да трябва да реша какво да правя със себе си, бях завел Леополд, моя приятел французин, при личния лекар на Далай Лама в Медико-астрологическия институт (да, това е комбинацията) в Дхарамсала, за да премери пулса му на седемнайсет места и да му предпише черни хапчета, наподобяващи овчи изпражнения – изглежда, много ефикасни – за хепатит. И освен това аз бях този, който каза и написа, че западният човек, поел по магистралата на науката, твърде лесно е забравил пътеките на древната мъдрост и че сега, завладявайки Азия със своя модерен модел на живот, рискува да направи така, че и там да изчезнат голяма част от познанията, свързани с местните традиции.
Не си бях променил мнението, но когато стана въпрос за моето оцеляване, не се поколебах нито за миг: трябваше да се доверя на това, което ми беше по-близко, на науката, на западния разум. И не само защото всички така наречени алтернативни методи отнемат много време, докато проработят (ако проработят). Всъщност причината беше, че нямах доверие. А да вярваш в лечението и в този, който го прилага, е изключително важен фактор, бих казал – основен, в процеса на възстановяване.
Късметът помага, а аз бях имал, общо взето, повече от обичайната доза. И този път късметът бе на моя страна, или поне аз го чувствах така, което фактически е едно и също. Сред моите колеги журналисти, ветерани от Азия, беше един кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, двукратен носител на „Пулицър“, с когото ме свързваше приятелство, родено по време на общи преживявания: и двамата бяхме арестувани и екстрадирани от Китай; и двамата, противно на всякаква кариерна логика, бяхме избрали сред много „по-важни“ държави да отразяваме Индия. Сега пък се бе случило друго съвпадение: преди две години приятелят ми бе имал същия вид заболяване и беше оцелял. Отидох да го посетя в Делхи и да поискам съвет.
Онези, които го бяха оправили, fixers, както ги наричаше, бяха по негово мнение най-добрите на пазара. Повярвах му. Няколко телефонни обаждания, един факс и след няколко дни се озовах в Ню Йорк, осемнайсети в списъка за ново експериментално лечение, вероятно на най-високия връх на модерната западна медицина: Memorial Sloan-Kettering Cancer Center, или MSKCC, както беше препоръчано да се пише на чековете, така че да се запази известна дискретност относно пребиваването в тази институция дори и пред собствената банка.
След публикуването на „Един гадател ми каза“, когато ме питаха върху какво смятам да работя занапред, отговарях, че книгите са като децата, първо трябва да „заченеш“, преди да родиш. Добавях и че с удоволствие, ако ми се удаде случай след толкова години в Далечния изток, бих предприел голямо пътешествие за преоткриване на най-далечния Запад: Съединените щати. Под претекст, че отивам в Америка, за да се постарая да „зачена“, успях да направя така, че да бъда забравен.
В обявите на „Ню Йорк Таймс“ прочетох за гарсониера близо до Сентръл Парк, отидох да я видя и я наех веднага. Тези оскъдни квадратни метри, покрити със сив мокет, които освежих с индонезийски тъкани и малка китайска бронзова статуя на Буда на перваза на голям нисък прозорец, се превърнаха в моя бърлога за няколко месеца.
С изключение на Анджела и на онези от MSKCC никой не знаеше къде съм. Телефонът мълчеше, никой не звънеше на вратата; единственият път за връзка със света, който оставих отворен, беше електронната поща с нейните съобщения в бутилка, които акостираха от време на време на кибернетичния бряг на моя компютър. А той можеше да се намира навсякъде. Според мен това сега е най-дискретното, най-ненатрапчивото,
най-доброто средство за комуникация, ако се използва, когато наистина има какво да се каже, ако не се допуска поради бързане да се занемарява езикът и ако се разпечатват хубавите писма, за да може винаги да се препрочетат.
Ситуацията беше перфектна. Такава, за каквато отдавна мечтаех: имах цели дни на разположение, никакви ангажименти и невероятното спокойствие да оставя мислите ми да се реят без притеснението – същински кошмар преди, – че е трябвало да правя нещо друго. След толкова шум най-накрая се наслаждавах на тишина. В продължение на години зает с войни, революции, наводнения, земетресения, фундаментални промени в Азия, бях станал страстен наблюдател на животи в опасност, на съсипани животи или по-често пропилени: все чужди животи. Сега просто наблюдавах този, който пряко ме засяга: своя собствен.
