Ново издание на трилъра по действителен случай „112“ на Бистра Стоименова
Нови факти и данни изплуват за мистериозното изчезване на двете холандски студентки в панамската джунгла
Дебютният роман по истински случай „112“ на младата българска авторка Бистра Стоименова вече има втора допечатка.
Новото издание съдържа документална част с факти и събития, която удължава книгата с 50 страници.
Припомняме, че идеята за книгата на Бистра се ражда съвсем случайно един майски следобед, когато видеоклип със заглавие „Кадри дават нова информация по неразкрит случай“ попада пред очите на младата авторка. Така Бистра разбира за Крис Кремерс и Лизан Фроон, студентки от Холандия, които мистериозно изчезват през 2014 г. в панамската джунгла.
Прави ѝ впечатление странният факт, че по време на разследването и анализа на веществените доказателства в телефоните на момичетата са открити опити за набиране на спешните телефони 112 и 911 дни наред, както и колекция от странни кадри, останали на картата памет на фотоапарата им. Снимките озадачават, а серията от телефонни обаждания на 112 дава името на книгата. Според авторката, ако Крис и Лизан бяха успели да се свържат с помощ навреме, може би днес тяхната история нямаше да е неразкрит случай.
„В книгата е разказана моята версия (основана на намерените доказателства) за това какво според мен се е случило. С документалната статия в края на книгата, тя вече придоби завършен вид. За съжаление, за щастлив край дума не може да става, а истината е по-страшна от художествената измислица“, споделя Бистра.
За улеснение на читателя Бистра е оставила информация след всяка глава в романа, обяснявайки кое е реално доказателство по случая и кое – художествена измислица. Тя сама казва, че истинските доказателства са много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Бистра не скрива, че писането на историята не е било лесно и както сюжетът е страшен за читателите, така е бил страшен и за самата нея в процеса на писане. Някои от разкритията в самата книга се раждат в хода на писане, звучат плашещо логично и страшно. Книгата е написана буквално на един дъх – за всичко на всичко четири дни – и се чете също толкова бързо, защото всяка глава оставя читателя в сюблимен момент от повествованието.
По-долу четете бележките на автора към втората допечатка
Истината излиза наяве осем години по-късно?!
Този текст е писан година и половина след публикуването на книгата и се основава на нови доказателства и една съвсем различна теория, които към момента на оригиналната публикация (септември 2021) не съществуваха.
Защо изобщо написах това?
Нещо като увод
Когато за пръв път се сблъсках със случая на Крис Кремерс и Лизан Фроон, върху който се основава разказът в романа „112“, бях наясно, че това не е нещастен случай. Тук става дума просто за две глупави млади момичета, които нямат представа къде се намират и са си намерили белята. Хората не изчезват ей така, особено посред бял ден в туристически район. Освен ако някой не им помогне…
Така че в онзи ден, когато ми хрумна идеята да разнищя случая, реших да се разровя отвъд абсурдната официална версия и да видя какво може да им се е случило. „112“ е опит за намиране на логично разрешение на загадката, макар и без щастлив край.
За да напиша историята, проучих доста от възможните хипотези и се опитах да намеря повече подробности. За съжаление, доказателствата по случая са малко, алогични и на моменти откровено си противоречат. Единственото, в което бях сигурна от самото начало, беше че някой е убил тези момичета и му се е разминало. Това можете да прочетете и в книгата.
Колкото и странно да звучи от човека, написал историята, много ми се искаше краят на книгата да е различен. Изкушавах се да напиша нещо по-положително, да оставя поне едно от момичетата живо и да направя така, че злодеят да си получи заслуженото. Обмислях дори да напиша алтернативен край за читателите, защото ми се виждаше тъжно и несправедливо всичко да свърши с един неразкрит случай и убиец на свобода. Плановете за нещо подобно се появиха почти веднага след като пратих книгата за редакция. Животът не е честен, но някак ми се струваше, че би било добре поне хората, прочели книгата да имат още един край на историята, където да се въздаде справедливост. Ако не в реалния живот, то поне в този вариант на историята за двете изчезнали холандски студентки. Тези планове към момента не са осъществени, но вместо това се появиха няколко теории, в които краят на историята е дори още по-плашещ от написаното от мен.
Когато „112“ излезе за пръв път, един от читателите ми писа с теория, в която обясняваше пространно какво според него се е объркало ОЩЕ в картинката, освен онова, което аз вече бях описала. Разказът му, макар и да звучеше логично, ми се видя твърде пресилен (да не говорим, че тръпки ме побиха). Казано накратко, този читател твърдеше, че всъщност всички в Бокете са били замесени и след изчезването на момичетата всичко е било прикрито и скалъпено така, че да изглежда сякаш те изобщо не са се върнали от разходката си в джунглата.
Поприказвахме си тогава, беше ми интересно откъде този читател е стигнал до подобни заключения, но не съм си правила труда да проучвам случая повече. Книгата вече беше публикувана, твърдението на този читател си оставаше хипотеза, неподкрепена от нито едно от доказателствата, които ми бяха известни. Нови доказателства нямаше, случаят се водеше приключен за полицията и загадка за любителите на конспирации, но освен предъвкване на вече наличното, никой не беше открил нищо друго.
През януари 2023 година бездната, в която надничах от две години и малко, реши не само да ме погледне, но и да ми намигне. Все едно някой или нещо си беше казало „да, много добре разсъждаваш, на прав път си, но ето ти сега истината за това, което се е случило с тях“. Така попаднах на материалите, благодарение на които се роди този текст. Той ще ви разкаже една доста по-различна история за изчезването на двете момичета – още по-трагична, нечестна и плашеща, за съжаление. Нещо, което вероятно е доста близко до истината и – по случайност – отчасти и до написаното в „112“.
Документалните филми за Крис и Лизан
В самото начало на 2023 година, по време на поредната дискусия с читател, съвсем случайно попаднах на ново, още по-подробно разследване на казуса и това е основната причина сега да четете този текст. Тогава не търсех точно тези документални филми, просто се опитвах да намеря онова клипче в YouTube, от което започна всичко. Вместо него, Гугъл услужливо ми предложи по-нови видеа и тези два документални филма бяха първия резултат.
Ще обясня за какво иде реч подробно по-нататък в този текст, но накратко – оказа се, че онзи мой читател с теорията е бил прав от самото начало. Онова, което ми изложи като хипотеза, се оказа подкрепено от странни съвпадения, които не ми бяха известни по време на проучването, докато писах „112“.
Още когато стигнах до средата на първия епизод от документалния филм (който пуснах просто за информация), реших, че тази нова теория би било добре да се прибави към бележките в края на книгата, за да имаме повече гледни точки и да може читателят да реши сам за себе си на кое да вярва. Колкото повече гледах документалните филми, толкова повече разказаното в тях започна да се различава драстично от всички останали теории.
В тези две видеа става дума за напълно нова информация, неизвестни досега събития, които са описани като пряко свързани едно с друго с много точна хронология (по часове и дни) и доста притеснителни подробности. Ще бъда честна отсега и ще кажа, че тази информация може да е дошла само от две места – фантазията на писател, който е далеч по-даровит от мен ИЛИ… разказ на очевидец. Оставям на вас да решите кое от двете е вярното, след като прочетете остатъка от статията.
В следващите страници, ще разгледам подробно информацията, която ми се вижда възможно най-близка до реалните събития от 2014 година, или поне много логична. В края ще има и анализ за това откъде може да е дошла тази информация и защо, както и дали става дума за информация изобщо.
Всички тези подробности по случая не бяха публично достъпни на английски език допреди средата на 2022 година (когато двата документални филма са качени в интернет). Ако бях попаднала на тях преди да напиша „112“, историята в книгата щеше да е доста по-различна. Все едно бездната е решила да ме спре, защото не е редно този случай и книгата да бъдат приключени със захаросан, половинчато-щастлив край, а с онова, което най-вероятно се е случило…
Животът под похлупак и подценяването на опасността
Един от въпросите, който не спирам да си задавам, откакто научих за този случай, е „Защо, по дяволите, тези две момичета са избрали точно Панама, точно това малко градче насред нищото?“. Обяснение има, разбира се, но то се корени не толкова в решението на двете холандки, а по-скоро в културата, в която са израснали.
Доста съм скептична към практиката на младежите от Западна Европа и Америка да ходят по разни бедни и затънтени краища на света да вършат „добри дела“. Такива млади хора обикновено нямат грам представа за културата и манталитета на мястото, където отиват. Това е проблем, защото западняците (особено колониалните нации и американците) най-често гледат на света с чувство за превъзходство и считат всички останали за „по-малко развити“, „изостанали“, „глупави“ и така нататък. Това прави тях самите (и тяхната култура) да изглеждат по-велики в собствените им очи, но притъпява преценката им за ситуациията, в която се намират и инстинкта им за самосъхранение.
Младостта и наивността пък те карат да мислиш, че светът е пълен с други хора, които са добронамерени и ентусиазирани като теб. Мога да говоря с часове за това колко глупава идея е две млади, красиви и привличащи вниманието момичета да отидат сами на другия край на света, в градче, където не говорят езика и се различават драстично от местните. Предполагам, всеки един читател на книгата би имал аргументи по темата. Само че това не отговаря на въпроса защо са тръгнали, а отговорът е малко по-различен – модата „gap year“.
Култът към т.нар. gap year е толкова силен на запад, че ако не си доброволец някъде, докато учиш или не прекъснеш за няколко месеца, за да „намериш себе си“ и да „си починеш от оковите на рутината“, е все едно да не си ходил на абитуриентски бал у нас. Прекъсването на следването с цел „вършене на добри дела“ и „опознаване на света“ се счита за ритуал на прехода и уникална възможност, която не бива да е изпуска – изобщо незабравимо преживяване.
За пръв път младият човек може да излезе вън от дома или от кампуса на университета и да вземе живота си в ръце. Няма правила, няма родители или преподаватели, които да го ограничават, светът е в краката му и може да прави каквото си иска. С тази отговорност идват и опасностите, защото много зависи къде отиваш за това време. Така че не е толкова странно, че двете момичета са решили да направят нещо подобно. Просто дестинацията не е била от най-безопасните и изобщо идеята е била лоша от самото начало.
Младите хора, които тръгват на подобен тип пътешествия рядко разполагат с много средства, така че те традиционно се ориентират към по-бюджетни дестинации. Богатите американци обикновено тръгват на пътешествие из Европа или Япония, докато младежите от по-скромни семейства се обръщат към неправителствени организации, с помощта на които да видят света. Тяхна цел са развиващите се страни, или тези от третия свят, където цените са и по-ниски и могат да изкарат дълго време с малко пари. В този списък попада и Панама.
Стандартът на живот в Централна и Латинска Америка се различава драстично от този в Западна Европа, така че дори европеец с ограничен бюджет би изглеждал като богаташ в очите на местните. Ако този чужденец се окаже и хубава жена, или пък две, както в нашия случай, това веднага пуска сирените в главата ми за вероятни проблеми от криминално естество. Може би защото пиша криминални истории…
За младежите от Западна Европа и Америка може и да изглежда като добро дело да отидат в чужда страна и да помагат на онези, които имат по-малко от тях, но от гледна точка на местните, това си е чиста подигравка. Все едно тези хора са дошли да погледат малко как живеят (и колко са бедни) и след това да се върнат обратно в хубавия си, охолен живот и да са благодарни, че не живеят така. За това дори има термин на английски – to go slumming – което значи „да отидеш на екскурзия в гетата, и да гледаш живущите там като в зоопарк“.
Може и да ви звучи пресилено, но в съвременния глобализиран свят не можем да си правим илюзии, че хората не могат да преценят и сравнят своя начин на живот с този на другите. За това е нужен просто само интернет и профил в социалните мрежи, което не е проблем за хората в Панама.
Двете момичета, заслепени от идеята да намерят приключения и да поработят за добра кауза, не са си давали сметка за това. Ако го бяха направили, не биха тръгнали никога. Ако пък бяха проучили мястото по-подробно, вероятно никога нямаше да стъпят в този район на Панама или в страната изобщо.
Панама – безопасна за туристи?! Или пък не…
Панама, оказва се, не е от най-безопасните места за туристи. В регистъра на МВнР Панама фигурира с ниво на опасност 4 и се препоръчва на български граждани да не пътуват до там, освен при крайна необходимост. Любопитен факт е, че с това ниво на опасност са и повечето държави в Централна и Южна Америка. То обикновено е свързано с риск от заразяване с тропически болести и високи нива на престъпност, особено при самостоятелни посещения вън от туристическите райони.
Това, което прави Панама малко по-опасна от останалите държави е, че към момента, когато двете момичета решават да пътуват до там, има стотици случаи на изчезнали хора в джунглата – които никой никога повече не намира. Слуховете за повечето са, че има места, където жителите те наблюдават известно време, после те причакват, убиват и обират. Животът е евтин, когато си беден и тези хора се чудят от какво да изкарат пари. Това не са просто слухове и единични случаи, за съжаление. Ако потърсите колко хора са изчезнали в Панама и съседните държави (статистика може да се намери, особено когато става дума за чужди туристи), вероятно няма да искате да стъпите там. Според данните за 2022, повече от 400 чуждестранни туристи са изчезнали в Панама, само за въпросните 12 месеца. Беше ми трудно да открия статистика за която и да е друга държава по години, което, предполагам, говори само за себе си защо Панама, особено не-туристическите части на страната, са особено лоша идея.
Историята в „112“ започва с двете момичета в началото на пътеката „Ел Пианиста“, но историята в реалния живот се завързва доста по-рано, на съвсем друго място – Бокас дел Торо, популярна туристическа дестинация за пристигащите в Панама. Там холандките се забавляват със свои сънародници, но не остават незабелязани. Според новото разследване, още там местните научават за плановете на момичетата – къде и за колко време отиват, както и защо.
Бокас дел Торо и Бокете, пак според същото разследване, са свързани търговски от векове – стоките, които идват от морето след това се транспортират до континента и обратно. В наши дни, тези стоки не са само портокали и ананаси, за съжаление, и бизнесът не се изчерпва само с туризма. Един от островите, част от провинция Бокас дел Торо, е известен като „нарко островът“, защото представлява гара-разпределителна за няколко наркокартела от Централна Америка.
Курортните селца и хотелите пък са пълни с местни, които денем работят за туристите, а нощем „заработват на 13-та плочка“ за картелите. Същото е и в Бокете, тъй като повечето от местните имат роднини, или самите те работят в Бокас. Именно по пътя от Бокас дел Торо до Бокете, двете момичета попадат на погрешния човек.
По-долу четете откъс от книгата:
Два прилежно сгънати сутиена, два чифта слънчеви очила, едно фотоапаратче в калъф, два телефона, малко пари, една празна бутилка от вода и паспорта на Жулиета ван дер Брет. Това беше всичко останало от двете момичета.
Делгадо и Ромеро разглеждаха съдържанието на раницата за хиляден път, откакто я бяха открили. Беше я донесла жена от Лино Алто, едно отдалечено село в джунглата. Според разказа ѝ жената намерила раницата на един камък до реката, когато сутринта отивала да си налее вода, и се сетила за екипите, които обикаляли из джунглата в търсене на изчезналите грингас. Затова веднага донесла раницата в най-близкия участък. Кой я беше оставил в джунглата си оставаше загадка. Жената не беше споменала за никакви следи около раницата.
Мелинда си спомни сърцераздирателния момент, когато на родителите се наложи да разпознаят вещите на децата си. Раницата беше на Жулиета, както майка ѝ беше потвърдила. Обикновена евтина туристическа раница, която можеше да се купи от кой да е онлайн магазин само за няколко долара. С такива дори не пращаха децата на училище, защото се късат лесно под тежестта на учебниците им. Не беше нито непромокаема, нито подплатена. Просто син плат и шарени ципове. Нищо особено и недостатъчно скъпо, за да привлича внимание. Госпожа ван дер Брет беше разказала през сълзи, че специално направила забележка на дъщеря си да не купува боклуци и получила отговор, че раницата трябва да е скромна, за да не се набива на очи, когато дойде в Бокете.
Тази раница на теория трябваше да е престояла седмици наред в джунглата, изложена на дъжд и на милостта на животните. Въпреки това техниката вътре – двата телефона и апарата – беше напълно непокътната и като нова. Раницата и съдържанието ѝ изглеждаха така, все едно момичетата току-що са я оставили без надзор.
Нямаше никакви отпечатъци по нито една от вещите. Раницата се беше появила под носа им като с машина на времето.
– Знаеш ли какво не разбирам, Хавиер? – попита инспектор Ромеро и започна да се разхожда напред-назад из кабинета им.
През последните няколко седмици, кабинетът на инспектор Делгадо беше станал общ и Мелинда беше успяла да изчисти по-голямата част от натрупаните папки и да ги подреди в архива, въпреки неговите протести. Оказа се, че голяма част от хартиите в кабинета му бяха там за „тежест“, както Делгадо сам се беше издал. Да виждат другите, че има нахвърляни папки и да не дават твърде много нови дела. Мелинда бързо-бързо беше въвела някакъв ред. За нея много папки означаваха много несвършена работа. За колегата ѝ придаваха статус. Беше водила няколко спора с него, преди да успее да постигне своето и някакси бяха сключили примирие.
Сега тя работеше на масичката на дивана, а Делгадо – като титуляр на кабинета, беше направил разхвърляното си бюро неприкосновена територия. Мелинда хвърли отново един изпълнен със съжаление поглед към купчините хартия, смесени с найлонови пликчета, пластмасови чаши, пълни с фасове и лични вещи, разхвърляни по бюрото и си наложи да се абстрахира от кочината. Делгадо си беше извоювал правото на лична територия, а и все пак тя беше дошла на гости в неговия кабинет, а не обратното. И въпреки всичко, хаосът сред който съществуваше колегата ѝ, я влудяваше. През повечето време. Обаче се опитваше да не се кара постоянно с единствения човек, който не се държеше с нея грубо или пренебрежително.
За времето на работата им, Делгадо се беше оказал и единственият, с когото има какво да си каже. Останалите жители на Бокете я гледаха на кръв, като натрапница дошла да им създава проблеми. Родителите на двете момичета пък бяха настроени на нож към всичко панамско, така че избягваше да се среща с тях, освен ако не беше абсолютно належащо.
Само няколко дни на това странно мрачно място ѝ бяха показали, че самотата е лош съветник, така че когато Делгадо ѝ беше предложил да вечерят заедно няколко пъти седмично, тя с радост бе приела. Първо, защото той живееше съвсем близо до квартирата ѝ, в дома на чичо си, само през три къщи от нея. И второ – защото поне с него имаха какво да си кажат. Не по този случай, естествено – и двамата стриктно избягваха тази тема, когато бяха извън участъка. Както веднъж беше изкоментирал инспектор Делгадо, самото споменаване на темата беше гаранция за съсипано храносмилане.
– Какво? – попита мъжът отегчено.
Бяха водили този разговор поне дузина пъти, но Мелинда просто отказваше да повярва в случайността. Работата ѝ я беше научила, че такава не съществува. А тук имаше толкова много „случайности“ и липсващи факти, че тя имаше чувството как някой им се подиграва.
– Как така тази раница е престояла в джунглата два месеца и половина и е суха, чиста и вещите в нея изглеждат така, все едно момичетата са ги оставили преди малко? – запита се Мелинда и хвърли мрачен поглед на измъчената палма в единия ъгъл на кабинета.
Саксията на растението явно твърде дълго време беше служила за пепелник, но под нейните грижи се бяха появили две-три все още хилави листенца. Точно това в момента напомняше на Мелинда за джунглата и ѝ идеше да я изкорени. Също като родителите на двете момичета, напоследък и тя беше започнала да мрази всичко свързано с дивата природа наоколо.
Делгадо вдигна поглед от картата на района, която изучаваше за кой ли път. На нея беше отбелязано мястото, където беше открита раницата. На километри от пътеката „Ел пианиста“. До момента никой не беше успял да намери каквато и да е причина момичетата да са били там. Това не беше никаква пътека, камо ли да се води туристическа. Гидовете им бяха споменали, че някога мястото е ползвано като проход между селата, но пътеката беше твърде неудобна и дълга за тежки товари. Така че беше останало като тайна пътека за хора без работа и приятно преживяване за хайкъри-ентусиасти.
Дори местните, Гнобе, които живееха в района, използваха съвсем друга пътека, когато идваха за провизии в Бокете, защото тази беше изключително трудно проходима и то само когато реката не е придошла. Дори и в този случай, беше проходима само за тренирани хайкъри, които знаят много добре как да се придвижват в подобен терен.
Когато теглиха права линия през терена, между пътеката „Ел пианиста“ и това място, гидовете участващи в издирването категорично заявиха, че е абсолютно невъзможно две момичета без какъвто и да е опит и познания за джунглата да минат по този маршрут. На това място имаше поне две пропасти, бърза река, която се пресича на няколко пъти и какво ли още не.
– Така е – каза Делгадо. – Аз пък искам да знам как така никой не е задигнал телефоните. Айфонът на Кристина може да издържа четиричленно семейство два месеца.
Инспектор Ромеро кимна. В този район нямаше много скъпи вещи. Хората бяха горди с онова, което имат, но бедни. Ако някой се беше опитал да обере момичетата, със сигурност би опитал да продаде телефоните. Но те си бяха там, в раницата – чисти, здрави и непокътнати. Айфонът на Кристина дори все още имаше няколко процента батерия.
Бяха дали телефоните за анализ на специалисти в столицата. Може би момичетата бяха говорили с някого преди да изчезнат?
– И аз се чудя – продължи Делгадо – ако тази раница е била в джунглата два месеца, защо е толкова чиста? По нея няма дори и прашинка.
Инспектор Ромеро кимна. Това беше първото шокиращо нещо около това веществено доказателство. Жената Гнобе, която беше намерила раницата, беше казала, че им я носи така, както я е намерила. Следователно никой не се беше опитал да я чисти. Тогава как един предмет, който би трябвало да е бил два месеца в джунглата, изложен на всякакви атмосферни условия, нямаше никаква кал по себе си?
– Защо не е кална? – каза тя на глас. – Не спирам да се чудя.
Беше виждала как се връщат гидовете след поредния ден на търсене и „чист“ беше последната думичка, която би използвала, за да ги опише. Бяха покрити с кал почти до бедрата, дрехите им бяха мокри от пот и целите омазани с някакви растения и техните сокове. Колкото по-далече бяха търсили, толкова по-окаяно изглеждаха хората от екипа.
– Със сигурност знаем, че не са ги обрали – кимна Мелинда. – Пътеката е популярна, но чак да има джебчии…
Делгадо се засмя.
– Мелинсита, знам, че си градско дете, ама понякога наистина говориш пълни глупости! В джунглата никой не иска да те обере. Или иска да те изяде, или ти искаш да изядеш него.
Мелинда извъртя очи. Откакто беше дошла, постоянно чуваше изречения започващи с „знам, че си градско дете, но“ и след това Делгадо не пропускаше да ѝ изтъкне колко малко всъщност разбира от живота в Бокете, джунглата, изобщо как може да диша без да знае това и онова.
– Добре де! – каза тя след малко. – Знам, че много ти харесва да ме подкачаш, но нека се фокусираме върху случая!
Мъжът разпери ръце, но усмивката му ѝ подсказа, че наистина му доставя удоволствие да я закача. Не че имаше особено чувство за хумор, просто му доставяше огромно удоволствие да вижда как „оная от столицата“, както я наричаха местните, се излага. Само пред него обаче, за пред останалите трябваше да пазят реномето на професията. Поне той така ѝ беше изтъкнал след като на два-три пъти застана на нейна страна пред по-опърничавите жители на градчето.
Делгадо стана от стола си и се обърна да закачи картата на стената на кабинета. Откакто бяха открили раницата на момичетата, двамата единодушно бяха решили, че имат нужда от карта, на която да следят коя част от джунглата вече е претърсена и какво е било намерено там.
Можете да поръчате книгата ТУК.