Четем дебютния трилър на Бистра Стоименова „112“

Трилърът „112“ е първата книга на Бистра Стоименова –  филолог-културолог-фотограф по образование и фотограф-писател-преводач по призвание.

Романът е създаден по истинската история на две туристки, които изчезват в панамската джунгла и последвалото издирване, както и възможните теории какво се е случило всъщност.

Жулиета и Кристина тръгват към джунглата с идеята да поснимат, да се насладят на природата и да се поразходят. Само че преживяването им в джунглата се оказва всичко друго, но не и лежерна разходка. Двете момичета са на погрешното място в погрешното време и за да се измъкнат от кошмара, в който са попаднали, трябва да намерят помощ или да избягат. Дали ще успеят зависи от наличието на сигнал за връзка с телефон 112.

Инспектор Мелинда Ромеро е пратена в дълбоката панамска провинция да разследва наглед напълно безобиден случай – безследното изчезване на две холандски туристки в джунглата около границата с Коста Рика. Висящото дело обаче бързо се оказва доста по-различно от чисто административно недоглеждане, когато два месеца и половина след изчезването на момичетата в джунглата е открита напълно непокътната раницата с телефоните и вещите им. Инспектор Ромеро решава да разбере на всяка цена какво се е случило всъщност, защото интуицията ѝ подсказва, че точно това изчезване не е случайност. 

Но някои истини могат да ти струват живота…

По-долу четете откъс от книгата:

Два прилежно сгънати сутиена, два чифта слънчеви очила, едно фотоапаратче в калъф, два телефона, малко пари, една празна бутилка от вода и паспорта на Жулиета ван дер Брет. Това беше всичко останало от двете момичета. 

Делгадо и Ромеро разглеждаха съдържанието на раницата за хиляден път, откакто я бяха открили. Беше я донесла жена от Лино Алто, едно отдалечено село в джунглата. Според разказа ѝ жената намерила раницата на един камък до реката, когато сутринта отивала да си налее вода, и се сетила за екипите, които обикаляли из джунглата в търсене на изчезналите грингас. Затова веднага донесла раницата в най-близкия участък. Кой я беше оставил в джунглата си оставаше загадка. Жената не беше споменала за никакви следи около раницата. 

Мелинда си спомни сърцераздирателния момент, когато на родителите се наложи да разпознаят вещите на децата си. Раницата беше на Жулиета, както майка ѝ беше потвърдила. Обикновена евтина туристическа раница, която можеше да се купи от кой да е онлайн магазин само за няколко долара. С такива дори не пращаха децата на училище, защото се късат лесно под тежестта на учебниците им. Не беше нито непромокаема, нито подплатена. Просто син плат и шарени ципове. Нищо особено и недостатъчно скъпо, за да привлича внимание. Госпожа ван дер Брет беше разказала през сълзи, че специално направила забележка на дъщеря си да не купува боклуци и получила отговор, че раницата трябва да е скромна, за да не се набива на очи, когато дойде в Бокете. 

Тази раница на теория трябваше да е престояла седмици наред в джунглата, изложена на дъжд и на милостта на животните. Въпреки това техниката вътре – двата телефона и апарата – беше напълно непокътната и като нова. Раницата и съдържанието ѝ изглеждаха така, все едно момичетата току-що са я оставили без надзор. 

Нямаше никакви отпечатъци по нито една от вещите. Раницата се беше появила под носа им като с машина на времето. 

– Знаеш ли какво не разбирам, Хавиер? – попита инспектор Ромеро и започна да се разхожда напред-назад из кабинета им. 

През последните няколко седмици, кабинетът на инспектор Делгадо беше станал общ и Мелинда беше успяла да изчисти по-голямата част от натрупаните папки и да ги подреди в архива, въпреки неговите протести. Оказа се, че голяма част от хартиите в кабинета му бяха там за „тежест“, както Делгадо сам се беше издал. Да виждат другите, че има нахвърляни папки и да не дават твърде много нови дела. Мелинда бързо-бързо беше въвела някакъв ред. За нея много папки означаваха много несвършена работа. За колегата ѝ придаваха статус. Беше водила няколко спора с него, преди да успее да постигне своето и някакси бяха сключили примирие. 

Сега тя работеше на масичката на дивана, а Делгадо – като титуляр на кабинета, беше направил разхвърляното си бюро неприкосновена територия. Мелинда хвърли отново един изпълнен със съжаление поглед към купчините хартия, смесени с найлонови пликчета, пластмасови чаши, пълни с фасове и лични вещи, разхвърляни по бюрото и си наложи да се абстрахира от кочината. Делгадо си беше извоювал правото на лична територия, а и все пак тя беше дошла на гости в неговия кабинет, а не обратното. И въпреки всичко, хаосът сред който съществуваше колегата ѝ, я влудяваше. През повечето време. Обаче се опитваше да не се кара постоянно с единствения човек, който не се държеше с нея грубо или пренебрежително.

За времето на работата им, Делгадо се беше оказал и единственият, с когото има какво да си каже. Останалите жители на Бокете я гледаха на кръв, като натрапница дошла да им създава проблеми. Родителите на двете момичета пък бяха настроени на нож към всичко панамско, така че избягваше да се среща с тях, освен ако не беше абсолютно належащо. 

Само няколко дни на това странно мрачно място ѝ бяха показали, че самотата е лош съветник, така че когато Делгадо ѝ беше предложил да вечерят заедно няколко пъти седмично, тя с радост бе приела. Първо, защото той живееше съвсем близо до квартирата ѝ, в дома на чичо си, само през три къщи от нея. И второ – защото поне с него имаха какво да си кажат. Не по този случай, естествено – и двамата стриктно избягваха тази тема, когато бяха извън участъка. Както веднъж беше изкоментирал инспектор Делгадо, самото споменаване на темата беше гаранция за съсипано храносмилане. 

– Какво? – попита мъжът отегчено. 

Бяха водили този разговор поне дузина пъти, но Мелинда просто отказваше да повярва в случайността. Работата ѝ я беше научила, че такава не съществува. А тук имаше толкова много „случайности“ и липсващи факти, че тя имаше чувството как някой им се подиграва.

– Как така тази раница е престояла в джунглата два месеца и половина и е суха, чиста и вещите в нея изглеждат така, все едно момичетата са ги оставили преди малко? – запита се Мелинда и хвърли мрачен поглед на измъчената палма в единия ъгъл на кабинета. 

Саксията на растението явно твърде дълго време беше служила за пепелник, но под нейните грижи се бяха появили две-три все още хилави листенца. Точно това в момента напомняше на Мелинда за джунглата и ѝ идеше да я изкорени. Също като родителите на двете момичета, напоследък и тя беше започнала да мрази всичко свързано с дивата природа наоколо. 

Делгадо вдигна поглед от картата на района, която изучаваше за кой ли път. На нея беше отбелязано мястото, където беше открита раницата. На километри от пътеката „Ел пианиста“. До момента никой не беше успял да намери каквато и да е причина момичетата да са били там. Това не беше никаква пътека, камо ли да се води туристическа. Гидовете им бяха споменали, че някога мястото е ползвано като проход между селата, но пътеката беше твърде неудобна и дълга за тежки товари. Така че беше останало като тайна пътека за хора без работа и приятно преживяване за хайкъри-ентусиасти. 

Дори местните, Гнобе, които живееха в района, използваха съвсем друга пътека, когато идваха за провизии в Бокете, защото тази беше изключително трудно проходима и то само когато реката не е придошла. Дори и в този случай, беше проходима само за тренирани хайкъри, които знаят много добре как да се придвижват в подобен терен. 

Когато теглиха права линия през терена, между пътеката „Ел пианиста“ и това място, гидовете участващи в издирването категорично заявиха, че е абсолютно невъзможно две момичета без какъвто и да е опит и познания за джунглата да минат по този маршрут. На това място имаше поне две пропасти, бърза река, която се пресича на няколко пъти и какво ли още не. 

– Така е – каза Делгадо. – Аз пък искам да знам как така никой не е задигнал телефоните. Айфонът на Кристина може да издържа четиричленно семейство два месеца. 

Инспектор Ромеро кимна. В този район нямаше много скъпи вещи. Хората бяха горди с онова, което имат, но бедни. Ако някой се беше опитал да обере момичетата, със сигурност би опитал да продаде телефоните. Но те си бяха там, в раницата – чисти, здрави и непокътнати. Айфонът на Кристина дори все още имаше няколко процента батерия. 

Бяха дали телефоните за анализ на специалисти в столицата. Може би момичетата бяха говорили с някого преди да изчезнат? 

– И аз се чудя – продължи Делгадо – ако тази раница е била в джунглата два месеца, защо е толкова чиста? По нея няма дори и прашинка. 

Инспектор Ромеро кимна. Това беше първото шокиращо нещо около това веществено доказателство. Жената Гнобе, която беше намерила раницата, беше казала, че им я носи така, както я е намерила. Следователно никой не се беше опитал да я чисти. Тогава как един предмет, който би трябвало да е бил два месеца в джунглата, изложен на всякакви атмосферни условия, нямаше никаква кал по себе си?

– Защо не е кална? – каза тя на глас. – Не спирам да се чудя. 

Беше виждала как се връщат гидовете след поредния ден на търсене и „чист“ беше последната думичка, която би използвала, за да ги опише. Бяха покрити с кал почти до бедрата, дрехите им бяха мокри от пот и целите омазани с някакви растения и техните сокове. Колкото по-далече бяха търсили, толкова по-окаяно изглеждаха хората от екипа. 

– Със сигурност знаем, че не са ги обрали – кимна Мелинда. – Пътеката е популярна, но чак да има джебчии… 

Делгадо се засмя. 

– Мелинсита, знам, че си градско дете, ама понякога наистина говориш пълни глупости! В джунглата никой не иска да те обере. Или иска да те изяде, или ти искаш да изядеш него. 

Мелинда извъртя очи. Откакто беше дошла, постоянно чуваше изречения започващи с „знам, че си градско дете, но“ и след това Делгадо не пропускаше да ѝ изтъкне колко малко всъщност разбира от живота в Бокете, джунглата, изобщо как може да диша без да знае това и онова. 

– Добре де! – каза тя след малко. – Знам, че много ти харесва да ме подкачаш, но нека се фокусираме върху случая! 

Мъжът разпери ръце, но усмивката му ѝ подсказа, че наистина му доставя удоволствие да я закача. Не че имаше особено чувство за хумор, просто му доставяше огромно удоволствие да вижда как „оная от столицата“, както я наричаха местните, се излага. Само пред него обаче, за пред останалите трябваше да пазят реномето на професията. Поне той така ѝ беше изтъкнал след като на два-три пъти застана на нейна страна пред по-опърничавите жители на градчето.

Делгадо стана от стола си и се обърна да закачи картата на стената на кабинета. Откакто бяха открили раницата на момичетата, двамата единодушно бяха решили, че имат нужда от карта, на която да следят коя част от джунглата вече е претърсена и какво е било намерено там.

– По-фокусиран трудно мога да стана! – измърмори той под нос, докато се бореше с кабърчетата. – Дано поне анализът на телефоните да ни помогне. Други идеи не ми хрумват. 

Мелинда кимна – за момента имаха повече въпроси, отколкото отговори и се надяваха, че анализът на телефонните разговори ще им бъде от полза. Каквато и да е информация щеше да е по-добре от никаква. 

– Той нямаше ли да стане готов тези дни? – попита Мелинда. 

– Не помня вече, чакай да си погледна мейла – измърмори мъжът и се наведе отново над компютъра. – А, ето го, току-що е дошъл! 

Делгадо ѝ махна да се приближи – специалистите, които правеха анализа в столицата, бяха обещали да пратят данните по мейл. Някакви „лог файлове“, каквото и да значеше това. Двамата с Делгадо ги бяха помолили да им кажат с кого и кога са говорили за последно двете момичета.

– Я да видим какво имаме тук… – каза Делгадо и започна да се суети с мишката.

– Дай на мен!

Мелинда издърпа мишката от ръката му и щракна да отвори документа. Пред тях се показа таблица с телефоните на двете момичета и часовете, когато са ползвани, от първи април нататък в панамско време. Мелинда очакваше да намери два или три реда в таблицата. Вместо това имаше половин страница текст. Тя разтърка очи и примигна. Текстът си оставаше там. 

– Господи! – възкликна Делгадо и се отпусна на стола си. 

– Казах ти, че не са се изгубили! – каза Мелинда задавено и се опря на бюрото му. 

Тя си придърпа едно столче и двамата зачетоха с ужас данните. Двете момичета бяха търсили помощ с дни. На 112 и 911 беше звъняла ту едната, ту другата. По веднъж на първи април, след което телефоните са били изключени. След това Кристина беше звъняла сутринта на втори, а Жулиета беше звъняла четири пъти, през около два часа. След това отново телефонът на Кристина отново е бил изключен, но този на Жулиета е останал включен цяла нощ. На трети април цял ден е звъняла Кристина, а телефонът на Жулиета е бил изключен сутринта. На четвърти април Жулиета се е опитала да провери за сигнал, но батерията ѝ е паднала и телефонът ѝ се е изключил. Както се е оказало- завинаги. 

– Казах ти, че са били живи! Те са се опитвали да се свържат! Защо не сте ги търсили по сателит! – каза Мелинда и от очите ѝ започнаха да се стичат сълзи.

Досега наистина ѝ се беше искало да вярва, че момичетата може да са паднали от някъде, както не спираше да твърди Делгадо, ударили са се и не са се събудили никога повече. Не можеше да си представи какво е да търсиш помощ дни наред и да не можеш да я намериш. Да се молиш да има сигнал, а да няма. Да знаеш, че ако не те намерят, ще умреш. 

– Те са умирали бавно – проплака тя. – От глад и жажда!

Делгадо не каза нищо, просто я прегърна. Известно време тя хлипа на рамото му, после се отдръпна и изтри очите си. 

– Хавиер, трябва да разберем какво се е случило! 

– Съгласен. Виж – явно не е приключило на четвърти април – той посочи таблицата.

Някой се беше опитвал да влезе в телефона на Кристина неколкократно. По няколко пъти на пети април и на шести април. След това отново на единадесети април, преди телефонът да заспи завинаги. 

– Ако е бил убиецът, защо му е било да го прави? – попита Мелинда. 

– Защото сигурно е била една от двете. Това е телефонът на Кристина, значи вероятно е била Жулиета. Ако аз бях похитител, щях на момента да счупя и изхвърля телефона – каза Делгадо замислено. – За какво ще ми е да се опитвам да нацеля пин-а?

Младата жена поклати глава. Взираше се в часовете и датите и не виждаше. Ситуацията се беше променила тотално. В кабинетът настана тишина, която можеше да се реже с нож. 

– Защо не сте ги търсили по телефоните им! – попита Мелинда задавено след малко. – Защо, Хавиер! Можеше да ги намерите живи! 

– Опомни се! – Делгадо щракна с пръсти пред лицето ѝ . – За да засичаш някого по телефонния сигнал, трябва да има такъв! Те не са могли да се свържат дори със 112, какво те кара да си мислиш, че там изобщо е имало обхват??? Това не ти е градът, Мелинсита, тук няма клетки на мобилни оператори. Има само сателити. А те не засичат сигнал на изключени телефони в джунглата. 

Мелинда изтри очите си още веднъж. Обяснението му звучеше логично, но колкото повече гледаше датите на обажданията, толкова повече си мислеше, че ако се бяха свързали може би щяха да са още живи. 

– Може би имаш право – каза тя след малко. – Обаче как са оцелели толкова време без храна?

– Без храна можеш да оцелееш – сви рамене Делгадо. – Обаче с една малка бутилка вода за двете няма как да стане. Това са единайсет дни. 

– В джунглата постоянно вали! Не са ли могли да пият дъждовна вода? 

Делгадо се изсмя. 

– Могли са, обаче така вероятно щяха да си отидат от дизентерия за ден-два. Тук има нещо гнило!

– Мелинда се съгласи и отново тръгна да оглежда вещите,едно нещо ѝ се наби на очи измежду тях.

– Знаеш ли какво не сме проверили още? – каза тя, взе калъфчето на апарата и го размаха под носа му. 

– За какво ни е това?

Делгадо ѝ хвърли мрачен поглед.

– Защото двамата с теб, Хавиер, бяхме толкова обсебени от телефоните, че дори не ни мина през ум да проверим какво има тук. Не може да няма нито една снимка, нали? 

– Дай да видим! 

Делгадо взе апаратчето и ловко извади картата памет, след което я свърза към компютъра си. Мелинда седна до него и двамата започнаха да разглеждат, почти допрели глава до глава. На екрана се заредиха ваканционни снимки на двете момичета. Снимали се бяха до това дърво, до този завой на пътеката и така нататък. Типични кадри за две момичета на почивка. 

– Казах ти, че няма смисъл… – каза Делгадо и понечи да затвори програмата за разглеждане на снимки. 

– Чакай! – Мелинда хвана ръката му и после се отдръпна. – Нека да ги разгледаме до край. Все има някакви снимки, които биха могли да ни кажат къде да ги търсим.

– Да, бе да… Какво, по дяволите е… 

На екрана се появиха съвсем различни снимки. Рязко, без каквато и да е прелюдия с предходните весели и лежерни ваканционни кадри. 

– Господи, Хавиер! Какво е това? 

– Щеше ми се да знам, Мелинсита! 

– Трябва да разберем! 

– Да, и май знам кой може да ни помогне! 

Делгадо извади картата, взе апаратчето и стана. 

– Значи вече ми вярваш, че не е било инцидент? – попита Мелинда. 

Вместо отговор, той взе ключовете от колата си и тръгна към изхода. Инспектор Ромеро побърза да го последва. 

****

Раницата на Крис и Лизан наистина е намерена два месеца и половина след датата на изчезването им на няколко километра навътре в джунглата в посока обратна на Бокете. Посоката на тази пътека е напълно противоположна на „Ел пианиста“, както е описано и по-горе и самият терен е труден и абсолютно алогичен избор за две момичета, които не познават района и на теория са претърпели инцидент. Няма никаква логика момичетата да са вървели натам, защото когато човек се изгуби, обикновено се опитва да се върне по пътя, от който е тръгнал. 

Раницата е намерена напълно суха, чиста и с непокътнато съдържание – същото като описаното горе. Два сгънати прилежно сутиена, един паспорт – на Лизан, апаратчето и двата телефона, пари и малка празна бутилка с вода. Нищо от съдържанието на раницата не подсказва, че вещите са престояли два месеца в джунглата. Точно обратното – вещите са като нови, без каквито и да драскотини в перфектно състояние. И двата телефона, и апаратчето функционират без засечки.

Снимките, намерени в апарата на Лизан са истински (повече за тях в следващите части) и са разделени на три части – лежерни ваканционни кадри, както видяхме в началото на историята, странни кадри, отново в джунглата (за тях малко по-късно) и една трета група кадри, които нямат нищо общо с останалите. Точно тези кадри са ключът към загадката според мен. 

Записите от телефоните на двете момичета също са истина. Те дни наред се опитват да се свържат с помощ, набирайки последователно 112 и 911, както е описано по-горе. Използвала съм точните дати и количество позвънявания от двата телефона, точно по разпечатката, направена от полицията (около този случай има безумно много публични неща и тъй като това е част от загадката, те могат лесно да се намерят). 

Анализът на лог файловете е правен веднъж в Панама и веднъж в Холандия и е абсолютно сигурно, че двете момичета са били живи поне до четвърти април (четири дни след като изчезват), защото и двете са се опитвали да се обадят от телефоните си. Това е установено по вярното набиране на пин кодовете (все пак човек знае пин-а на собствения си телефон). След това батерията на телефона на Крис се изтощава и вероятно Лизан се е опитвала да набере 112 от там или изобщо да се свърже с помощ. Теорията, че евентуален убиец се е опитвал да изтрие нещо в телефона е малко вероятна, защото би могъл лесно да унищожи устройството, точно както казва Делгадо горе. 

В следващите части ще се опитам да свържа намерените доказателства по начина, по който мисля, че се е случило всичко. Тези прозрения (или по-скоро историята по-нататък) ме вкараха в четири дни пълен ужас, докато напиша цялата история (и да, всичко е писано за 4 дни) и колкото повече пишех, толкова по-зловещо ставаше. Именно заради тези прозрения започнах и да пиша историята. 

А най-лошото е, че наглед абсурдните доказателства всъщност имат желязна логика.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.