Мат Хейг: 10 причини за надежда
Страница.бг публикува откъс от най-новата творба на Мат Хейг „Книга на утехата“, която излезе с логото на Intense.
„Нищо не е по-силно от мъничка надежда, която не се отказва.“
Размишлявам за надеждата през по-голяма част от живота си. И все повече пиша за нея в последните си книги. Вкопчих се в надеждата, като в спасителен пояс. Когато бях на двайсет и четири, преживях голям срив. Изпаднах в тежка суицидна депресия, комбинирана с паническо разстройство, която ме запрати в толкова дълбока черна дупка, че през последвалите три години от живота ми отчаяно желаех да умра. В подобни моменти на отчаяние е много трудно да продължаваш да се надяваш, но аз някак си успях да съхраня надеждата си, за да остана жив и да видя по-светло бъдеще
Днес всеки изпитва дефицит на надежда. Пандемии, жестоки несправедливости, политически сътресения, крещящо неравенство – всичко ни оказва огромно влияние. Ала присъщо за надеждата е, че тя не губи своята крепкост. Не умира и в най-трудните времена.
„Хората често си мислят, че е много трудно да изпитваш надежда, когато настъпят тежки времена, но аз съм на противоположното мнение. Или поне надеждата е нещото, за което най-много искаме да се държим в периоди на отчаяние и тревога.
За да изпитвате надежда, не е необходимо да сте изпаднали в страхотна ситуация. Достатъчно е да разбирате, че нещата се променят. Надеждата е на разположение на всички. Не е нужно да отричате реалността на настоящето, за да изпитвате надежда. Трябва да знаете просто, че бъдещето е несигурно и че в живота има и светлина, и мрак. Можем да стоим точно там, където се намираме в момента, а умът ни да чува друга октава, точно над дъгата. Можем да сме наполовина в настоящето, наполовина в бъдещето. Наполовина в Канзас, наполовина в Оз.“
Ето 10-те причини, които ми вдъхват надежда:
1. Ние не сме това, което преживяваме
Преди често се случваше да казвам: „Депресиран съм.” Но аз не бях депресиран. Бях човек, преживяващ депресия. Ако попаднем под ударите на ураганен вятър, независимо колко яростен и ужасен е, знаем, че самите ние не сме ураганен вятър. Тази мисъл ми вдъхна огромна надежда в най-трудните моменти и ми помогна да си припомня, че времето извън и вътре в нас непрекъснато се мени. Хората казват, че над главите им са надвиснали черни облаци. Ако използваме тази метафора, нека ние се асоциираме с небето. Не с черните облаци.
2. Бъдещето е пред нас
Не е нужно непрекъснато да се чувствате щастливи, за да сте изпълнени с надежда. Просто прегърнете идеята, че съществуват възможности. Приемете факта, че бъдещето е неизвестно и съществуват по-светли и по-справедливи негови версии. Всеки от нас може да изиграе своята роля в създаването на един по-добър свят. Бъдещето е пред нас.
3. Красотата съществува
Красотата лекува. Тя съществува в добрите дела, в природата, във всеки от нас. Съществува във ветрогенератора, отвъд рамката на прозореца ми. Спомням си нощта, когато обзет от мисли за самоубийство, стоях и се взирах в осеяното с безброй звезди безоблачно небе. Болката в душата ми бе толкова силна, че почти я усещах физически. Ала докато наблюдавах малките светли проблясъци във вселената, усетих огромен прилив на надежда и разбрах, че един ден отново ще мога да оценя красотата на гледката.
Красотата се крие във всеки момент, който ни кара да въздъхваме с надежда и удивление от чудото на живота. Светът още е изпълнен с такива моменти. Те блещукат в мрака. Ваши са. И ви очакват.
4. Хората са добри
Е, не всички хора. И не винаги. Напоследък обаче станахме свидетели на безброй примери за истински героизъм. Като започнем от работещите на първа линия медици и стигнем до милионите, присъединили се към борбата със структурното неравенство. Вероятно никога досега не са проличавали така ясно едновременно най-лошите и най-добрите черти на човечеството.
5. Взаимната подкрепа
Едно от най-издръжливите растения на света е лилавото арктическо потайниче. Когато наблюдавате нежните муцветчета имате усещането, че вятърът всеки момент ще ги откъсне, но то расте единствено в суровите условия на Северния полярен кръг. Цветята оцеляват, защото се струпват и растат заедно, защитавайки се едно друго при най-неблагоприятните условия на планетата. И ние, хората, можем да се спасим, помагайки си един на друг. През последната година станахме свидетели на милиони примери как хората се обединяват в кризисни моменти. Съсед помага на съсед. Приятел – на приятел. Непознат – на непознат.
6. Съществуването ни е доказателство, че можем да оцеляваме
Ако се замислим за вероятността след около 200 хил. години да сме тук, живи, точно в този момент, точно ние, ще стигнем до извода, че това е почти невъзможно. Ние сме искри, появили се от нищото. Съществуваме вневъзможност. И все пак съществуваме. Усетите ли, че шансът не е на ваша страна, спомнете си, че в миналото вече сте се изправяли пред невъзможното. Ето ви тук, сега. Съществувате.
7. В трудни времена научаваме ценни уроци
Дискомфортът може да лекува. Истинското предизвикателство, пред което се изправяме, е да се вгледаме в себе си и да погледнем на света честно. Да видим раните се, за да ги изцелим. Без капка колебание. Да не прекарваме живота си в отричане, за да избегнем болката, а всъщност да се окаже, че единственото, което избягваме е да чувстваме. Както казва будистката монахиня и писателка Пема Чодрьон „Най-голямата вреда, която можем да си причиним, е да останем в неведение, само защото ни липсват смелост и уважение да се вгледаме внимателно и честно в себе си.”
8. Промяната е истинска
Промяната е същността на живота. Невропластичността се определя като начина, по който мозъкът ни се променя и адаптира спрямо нещата, които преживяваме. Никой от нас не е същият човек, който е бил преди десет години. Когато чувстваме или преживяваме нещо ужасно, е полезно да си припомним, че нищо не трае вечно. Перспективата се измества. Превръщаме се в различни наши версии Най-трудният въпрос, който някога са ми задавали, е: „Как да остана жив за другите, когато няма други?” Отговорът е, че оставаш жив за онези, с които ти предстои да се срещнеш, и за тези, които ти предстои да бъдеш.
9. Животът намира начин да разцъфне дори от пълно отчаяние
Има примери във всяко семейство. Баба ми по бащина линия е от еврейски произход и през 30-те години на миналия век е учила искуства и занаяти в Лондон, но първата година прекарва в колеж по изкуства във Виена. Докато била там, става свидетел на анексирането на Австрия. Евреите веднага били набелязани. Излагали ги на показ по улиците, принуждавали ги да чистят надписи, унижавали ги публично. Баба ми успяла да избяга с последния влак за Франция, след като пофлиртувала с нацистки войник на гарата. В Лондон станала медшцшнскосестра доброволка и се влюбшла в дядо ми, който пострадал по време на Лондонския Блиц. Няколко години по-късно се родил баща ми.
„Имали три деца. Едно от тях е баща ми, който през 60-те години напуска Оксфорд, за да учи архитектура в Шефилд. Там среща майка ми, която се отказва от театралното училище в Бристол, за да учи в колеж за учители в Южен Йоркшир. Изоставена още като бебе поради причини, които така и не є станали известни, майка ми била отгледана от осиновители във ферма в Девън, на стотици километри от дома в Съсекс, в който израснал баща ми, без пътищата им да се пресекат, докато не се срещнали в кръчмата „Queen’s Head” в Шефилд през 1969 г.
10. Имаме собствена вродена стойност
Не е необходимо да се напрягате в търсене на стойността си. Не сте IPhone, който се нуждае от обновяване. Вашата стойност не е обусловена нито от продуктивността или практиката, нито от телосложението ви, нито от друго, което бихте изгубили, ако бездействате. Стойността ви не е грамофонна плоча, която непрекъснато трябва да се върти. Стойността ви е неизменна. Тя е неразривно свързана с вас. Тя е в„съществуването”, а не в „действията“.
