Проф. Михаил Неделчев с ново приносно за историята на литературата изследване – „Литературният персонализъм“
Авторът представя литературния персонализъм „във всичките му разцветки и проявления“
Светилото в областта на литературната история и критика проф. Михаил Неделчев представя нова приносна книга с ценни идеи, открития и обобщения за ключова тема в света на литературата.
В труда „Литературният персонализъм“ почетният професор на Нов български университет и автор на редица книги и публикации за значими творци предлага обзор на явлението литературен персонализъм „във всичките му разцветки и проявления“.
Луксозното издание с твърди корици вече е в книжарниците, а на 22 април от 18:00 ч. в книжен център „Гринуич“ ще почетем книгата и на официална премиера. С проф. Михаил Неделчев ще разговарят проф. Пламен Дойнов, проф. Калин Янакиев и доц. Георги Лозанов, а модератор на събитието ще бъде писателят Захари Карабашлиев. Входът е свободен, а повече за премиерата може да научите тук.
В книгата проф. Михаил Неделчев проследява развитието на „Литературният персонализъм“ от предшествениците до същинските му представители от времената на модернизма, както и от съвременността. Изследователят разглежда стотици писатели и общественици и от световната, и от българската култура.
Литературният персонализъм – термин, изкован от самия автор – е свързан с изграждането на публичните образи на литературните личности, които се превръщат в произведение на изкуството сами по себе си. Популярността не е достатъчна – нужно е около писателя да има „повествование, дори направо легенда, а още по-добре – мит“.
Затова проф. Михаил Неделчев обрисува както фактите, така и митовете около:
- предшественици на персонализма – от Омир през Сервантес до Гьоте и Байрон;
- емблеми на същинския литературен персонализъм като Бодлер, Рилке, Кавафис, явлението Млада Полша, руския Сребърен век и др.;
- Иван Вазов, кръга „Мисъл“ и редица други ярки представители на литературния персонализъм у нас до края на 20-и век;
- дома на художника като „паметник“ на твореца – сътворен от самия него“;
- проявленията на персонализма в науката, масовата култура, спорта.
Авторитетен, задълбочен и многолик като вдъхновяващите творци и общественици, които представя, трудът на проф. Михаил Неделчев ще послужи като своеобразен учебник по литературен персонализъм за специалисти, студенти и за всеки, изкушен от литературата и знанието.
„Литературният персонализъм“ „предлага нови перспективи по въпросите за личността, обществото, човешката свобода и предизвиква читателя да преосмисли собствените си ценности и убеждения“.
Проф. Амелия Личева
Из „Литературният персонализъм“ от проф. Михаил Неделчев
ВЪВЕДЕНИЕ
Когато през 1978 г. употребих за пръв път – при написването на студията ми „Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов“ и след това в текста ми „На Острова на блажените като най-сложен израз на българския литературен персонализъм“ („Завръщане към „На Острова на блажените“) – словосъчетанието литературен персонализъм и още повече български литературен персонализъм, все още не знаех, че тази проблематика ще определи моята научна съдба в изследването на литературната история. Все още не познавах всички проявления и на философския персонализъм: знаех за френските му и руските (емигрантски най-вече!) осъществявания, но твърде смътни бяха представите ми за немската школа, както и за всички разслоения на по-старите, включително и древните традиции на философския персонализъм.
Във всеки случай изковах словосъчетанието литературен персонализъм като мой лично-авторски термин, не го бях срещал никъде дотогава. Не го открих като теоретически конструкт и занапред. Самият термин обаче постепенно се наложи за употреба в българската литературоведска общност – именно като „готов термин“, като сякаш винаги съществувал, без да се проблематизират много-много смислите му и границите на означаваните чрез него явления. (Разбира се, много колеги посочват коректно откъде го „вземат“ чрез цитиране на тези мои съчинения.)
В работата ми на литературен историк словосъчетанието литературен персонализъм се яви и като синтез на редица ранни идеи на Юрий Тинянов (за „литературната личност“), на Михаил Бахтин и на Юрий Лотман десетилетия по-късно, на автори като Борис Томашевски и също десетилетия след това на Зинаида Минц за трагическия поет на Русия Александър Блок, концепции на полски колеги като Мария Янион и Тереза Валас за художествените личности от школата на Млада Полша, за вторичното митологизиране на великите сенки на персоните от Великата полска емиграция. Употребата на термина се явяваше в противовес на наивно набиращите и в България влиятелност (и дори „омагьосали“ прекалено задълго българските им адепти) крайни концепции за „смъртта на автора“ на Мишел Фуко и Ролан Барт (които самият Барт съществено коригира, направо се „отказа“ от тях в своите лекции „Подготовката на романа“).
Терминът литературен персонализъм се яви съвсем естествено при работата ми над бележките, над текстологическите коментари към том първи от съчиненията на Яворов. Тогава в литературноисторическото ми въображение се подредиха трите социални роли на поета, проследих следите на Яворовия автобиографизъм и усложняването му особено в драматургията, видях съграждането на Яворовата литературна личност като трудна пирамидална постройка, при което – след следващото вживяване – никога няма „отказ“ от образите на предишната роля, съзрях разнородните феномени на „обективирането“ на „аза“. Конструира се в съзнанието ми великата българска система от биографии: Левски и Ботев, Гоце и Яворов, разбрах, че без участието в националната революция образът на поета не би имал истинската си съдбовна цялостност. Видях и разгръщането на процеса на обособяване в публичното съзнание на литературната личност на Яворов като един вече митологизиран образ – до жестоките месеци на годината на траура и посмъртното битие на тази личност, като пораждане на една истинска гражданска религия.
Приложих в различни техни модификации тези идеи при написването на няколко серии от книги, студии, статии, есета: за Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Цанко Церковски, Емануил Попдимитров, Вен. Тин., Асен Разцветников, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др.; за пишещи в различни области публични персони и национални герои като Любен Каравелов, Васил Левски, Стефан Стамболов, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Симеон Радев, Михаил Герджиков, Георги Томалевски; за писателите-преображенци Христо Силянов, Петко Росен, Минко Неволин, Иван Карановски; за любовно-литературните персоналистически сюжети Елисавета Багряна – Боян Пенев и Яна Язова – Александър Балабанов. Видях и описах късни явления и следи от същинския висок български литературен персонализъм: при последните силни митологизиращи се персоналистически осъществявания на тъмния принц на поезията Иван Пейчев и на светлия принц Христо Фотев; разказах за драматически втъканите следи на образно въплътен автобиографизъм при романисти и разказвачи като Йордан Йовков, Константин Петканов, Димитър Талев, Йордан Вълчев, Владимир Зарев, Емилия Дворянова, Теодора Димова; за идеологическите комунистически спекулации с възвестяващата новите „истини“ скандираща фигура на поета – от покосената чрез синдрома на огняроинтелигента фигура на Пеньо Пенев, през вечно пламтящия Любомир Левчев и останалите „априлци“ и като алтернатива – могъща та социокултурна констелация на тримата големи поети от късната социалистическа епоха Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов, светлата редица на „тихите лирици“ Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, на създателите на лирическите възхвали на всекидневния (незаразен от комунистическите агресивни фантазми) бит Иван Теофилов, Драгомир Петров, Георги Рупчев, Веселин Сариев, на „тъмните“ елегици на социалната скръб като Иван Методиев; за напрежението около овладяването на наследството на „Литературен вестник“ – символизиращо самопредставянето им като поколението на голямата промяна от 1989 г. на две застигащи се съседни поколения поети.
В персоналистичен дух са описани и най-силните изяви на поредица големи български литературни критици, за които също съм писал: книгата-реквием за отишлите си съратници от „Мисъл“ и за техния предтеча с вдъхновените интерпретации на д-р Кръстьо Кръстев „Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов“; Димо Кьорчев с меланхолното си манифестно послание „Тъгите ни“; Владимир Василев с титаническите му усилия за изпълнение на завещанието на Яворов и преутвърждаването на култа към трагическия поет, за деликатното вписване и на собствената критическа личност в този култ, с последователността в събирането и утвърждаването на Златорожката общност; Иван Радославов с десетилетните му хиперионски опити да утвърди Теодор Траянов като големия „нов поет“ на България; Иван Мешеков с концепцията си за критика-артист. Тук трябва да се добавят и страниците ми за корпусите от облъхнатата с персоналистичен патос есеистика на Найден Шейтанов, Кирил Кръстев, Георги Томалевски. И още много и много други – включително и представянето на персоналистически реализиращите се писателски фигури от чужди литератури на Циприян Камил Норвид, Александър Блок, Игор Северянин, Анна Ахматова, Жак Превер, Луи Арагон и други.
През цялото това време, при пресъздаването на това огромно множество от разнообразни персоналистически сюжети, знаех много добре: литературният персонализъм, включително и българският литературен персонализъм, съвсем не е единствената възможност за пълноценното, функционално участие в игрите на утвърждаване на авторови личности, стилови тенденции и ярки творби в литературното поле. Самите тенденции за доминиране на персоналистическите осъществявания неизбежно предизвикват периоди на антиперсонализъм, на отказ от конструиране на литературни личности (Атанас Далчев във времената между двете световни войни, Владимир Полянов с неговите странно-фантастични герои от диаболическата му проза, екпресионистическата и сюрреалистическата поезия на Николай Марангозов, Димитър Димов със способността да се вживява в „чужди“ светове – всички те творили по-скоро по логиката на Елиътовия „обективен корелатив“, макар той да е предназначен по-скоро да описва ситуации само от лириката). Т.е. литературният персонализъм съвсем не е свръхценностна категория – извън него съществуват, естествено, също огромно множество високи постижения и реализации. Разказал съм подробно и множество от тези техни литературноисторически сюжети…
Напомням, че аксиологическите модели на българската литература от различните периоди са асиметрични: след ценностното доминиране в литературната култура (и в самосъзнанието на литературата, при критическото осмисляне) на проблематиката на личността (писателската и на героя) настъпват времена на излизане на преден план на стиловите явления, на тематичните доминанти, а в миналото стои и преимуществото на сюжета.
Настоявам категорично: литературният персонализъм не е просто само „персонализъм“, има смисъл единствено в словосъчетанието; той не е понятие от общата теория на литературата; той сочи единствено към литературната история; възникването му става възможно при конструирането на литературното поле през първата половина на ХIХ век (по Пиер Бурдийо).
Някои от главите на тази студия са непропорционално дълги в сравнение с онези, които съдържат предимно теоретически формули. Просто тези, дългите, правят обзори.
Цялата студия е преизпълнена със стотици имена – на литературни личности, но и на личности от други зони на културата и обществения живот. Сплитат се биографии; явяват се и друг тип персоналистични реализации – например къщите – „домове на художника“. Биографиите са дадени съвсем синтетично: не е целта те да бъдат цялостно разказани, а да се представят различните форми и стратегии на опубличностяването на съответните литературни и публични личности. А те са стотици, защото такава е и нашата доминираща тема: да се представи личностният персонализъм във всичките му разцветки и проявления…
Можете да откриете книгата ТУК.
