Романът пъзел „Петте кьошета“ на Панайот Карагьозов с премиера на 2 юли

Издателство „Парадокс“ кани читателите на среща с писателя Панайот Карагьозов и представяне на неговия роман пъзел „Петте кьошета“.

Събитието ще е във вторник, 2 юли, от 18.00 часа в театър „Алма алтер“ на Софийския университет, а из лабиринтите на пъзела ще ни поведе проф. Алберт Бенбасат.

На култово столично кръстовище се пресичат и преплитат съдбите на петима души. Общото, което ги свързва, е премълчаното минало и настояще. Темите табу в държавата, обществото и личният живот са мутирали в травми, чието преодоляване става възможно чрез закъснялото им споделяне.

„Петте кьошета“ е роман за мълчанието, което е обрекло на самота две    жени, трима мъже и техните близки. Събирането на многобройните житейски епизоди, подобно на реденето на труден пъзел, възстановява целостта и хармонията на романовите персонажи, а библейският рефрен „няма нищо тайно, което да не стане явно“, вещае жадуван катарзис и заслужено възмездие.

„Какво ли не видях и чух на кварталните Петте кьошета, но и през ум не ми бе минало какво се случва в тъмния склад на книжарницата в зората на Промените. В годините, когато на отсрещните два ъгъла в месарницата имаше месар, но нямаше месо, а в сладкарницата вместо пасти и боза предлагаха дрога.

Какво е ставало, докато аз съм преминавал по тротоара, разглеждал съм витрината и даже съм купувал книги? Какъв сюжет за тъжна сага се е заплитал в склада на книжарницата, която е отскоро моя?“

Панайот Карагьозов завършва Славянска филология в Софийския университет и защитава докторати по сравнително славянско литературознание и полска литература в Карловия университет в Прага. През 1987 г. постъпва на работа в Софийския университет, където през 2005 г. става доктор на филологическите науки, а от 2006 г. е професор; заемал е всички изборни длъжности във Факултета по славянски филологии – ръководител на Катедрата по славянски литератури (2005–2009), зам.- декан (1994–1997) и декан (2007–2015). От 2004 г. е директор на Летния семинар по чуждестранна българистика.

Той е автор на осем книги, сред които монографиите „Самосознание словесности. Историографии славянских литератур“, „Някогашните славяни днес“ и „Славянските свети мъченици. Светост и канонизация; хроника и типология; критика и апология на славянското мъченичество“. Карагьозов има впечатляващ брой статии, публикувани на девет езика в научната периодика на дванайсет европейски страни, Япония, Канада и САЩ.

Бил е гост-професор в Карловия университет в Прага (1997–2002) и Хокайдския университет в Сапоро (2002–2003) и е изнасял лекционни цикли в редица славянски университети. За заслуги за развитието на полонистиката и славистиката е награден с полски и чешки правителствени ордени и университетски отличия. Носител е на почетния знак на Софийския университет със синя лента.

Карагьозов е преводач на полска поезия, публикувана в стихосбирките „Целувки. Мария Павликовска-Ясножевска“, „Фрашки и целувки“, „Това тяло можеше да бъде мое“ и антологията „Полската поезия между двете световни войни“.

„Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“ е неговият дебют в художествената проза.

Из „Петте кьошета. Роман пъзел“

Мика

Следването ми съвпадна с най-смутните години на Прехода – стачки, окупации, протести. Чух от две колежки, че на протестите ходели страхотни пичове, че там ставали невероятни свалки, а в окупираните аудитории се чукали като парижките студенти в Сорбоната през 68-а. Пичовете обаче, както в гимназията, ме гледаха като глухонеми. В аудиторията и на изпитите бях отличничката, от която искат да преписват, а на протестите – нещо като ходещ плакат или в най-добрия случай – подвижна украса. Сред колежките от провинцията бе актуален лафът „Оферираха ли те вече?“ и аз отвръщах или че нямам добър търговски вид, или че на челото ми е изписано, че съм дъщеря на червени партийци. Добре поне, че се бях освободила от червеното бельо – подарък от мама. „Ти пък! – светна ме една от тях. – Отдаването по партийна линия приключи. България вече не е червена, а се гмурна под дъгата на свободната любов!“

Тогава още не свързвах „пъстрата дъга“ със свободната еднополова любов, но бях преситена от секс и жадувах обич. Женска обич.

Тони

Много исках да имаме поне две деца. Много исках, но не стана. Ро ту искаше – ту не искаше и казваше, че ще продължим да се плодим чак като се спрем на едно място. Не можело като чергари да ги лашкам през половината страна, а тя да продължава да ражда.

Когато през 89-а се установихме трайно в София, заплатата ми от ден на ден се обезценяваше, жена ми нямаше работа, а дъщеря ни неусетно бе станала тийнейджърка. В столицата бяхме достатъчно млади и ужасно самотни, но надеждите, че по-голямото семейство ще заличи травмите ни, не се сбъднаха.

Мечтаех да обичам жена си и всичките деца еднакво, да ги усещам като част от себе си, да им давам всичко по равно, да не ги деля по пол, възраст, височина или цвят на очите. Мечтаех всеки в нашето семейство да бъде и различен, и част от цялото. Мечтаех за това, от което моите родители ме бяха лишили – семейна обич и равенство.

Роза

Винаги съм искала да бъда видима. Видима и различна. И като поведение, и като външност. Веднъж, докато пушехме в гимназията, дочух от мъжкия кенеф един да внушава на съучениците ни, че „курви имало много, но Розка била най-готината и отвън, и отвътре.“ Спомням си и как през голямото междучасие Тони се сби със Сергей, който изръси: „Розка се облича различно, но под дрехите е като всички останали.“ И всъщност Серго, без да бе виждал „отдолу“ ни една от нас, беше прав. Моето бельо беше като на всички други. Здраво и плътно памучно соцбельо. Е, не бархетно-пембено като на бабите ни, но бельо-кофраж, предназначено да крепи циците и превръзките и да скрива срамните части. Така де.

От девети клас сама си шиех модни дрешки, но сутиени и бикини не можех. Хубавото бельо бе фина работа от фина материя – повече излято, отколкото ушито. Като разглеждах некерманите и порно списанията, които бащата на Ира Тираджийката контрабандираше, си мислех, че бельото при социализма е предназначено да прикрива най-хубавото у жената, а на Запад – да привлича и вдига мъжките погледи.

Говореше се, че срещу долари в „Кореком“ продавали това-онова и за жените, но в Казанлък валута и валутен магазин нямаше. Шефовете от „Арсенал“ често пътуваха до Съветския съюз, но оттам какво да донесат? Само тираджиите, които караха заводската продукция до Близкия изток, уреждаха най-близките си с чорапогащници и сутиени в ориенталски стил.

В Казанлък и мъжете, и мъжлетата се впечатляваха повече от горното, отколкото от долното облекло, защото като се стигнеше до леглото за тях сутиенът и пликчетата бяха последната преграда пред влизането в крепостта. Преграда, пречка, а не интригуващ воал. Не знам за другите, но щом дадях ясен знак, че съм тяхна – мераклиите започваха да се страхуват, че мога да реша да облека полата си и да им се изплъзна. „Ръгай чушки в боба“ – си казваха тогава и гледаха „да наръгат суджука между филиите“, както казваха, колкото се може по-бързо. Всички. Абсолютно всички. От преди Милен, та чак до след Тони. Така де.

А може би тогавашното предпазващо, а не предразполагащо бельо не ги е изкушавало да погледат, да погалят, да си поиграят… Кой знае? Но надали.

Мика

За пръв път си купих сама дрешка чак като студентка. Сближих се с английската лекторка, с която обикаляхме магазините и тя с набито око успяваше да подбере най-подходящото за нея и мен. „В София изборът е много по-лесен и бърз отколкото в Лийдс. Поглеждаш трите вида блузки още на витрината и веднага разбираш коя искаш. А там, на Острова – ровичкаш до припадък“ – казваше тя. Не че преди нямах пари. Благодарение на Оня, работех почасово какво ли не и за кого ли не, но просто бях свикнала или се бях примирила майка да ми избира всичко.

Стана ми напълно безразлично как съм облечена, откакто усетих, че за Оня беше важно не какво имам върху тялото си, а да ме види гола, да влезе където може, да свърши бързо и бързо да се облече. Бързината беше функция на голотата. Дали събличах ученическата си престилка, най-новата си рокля или офицерския шинел на татко, за него беше без значение. Мечтаех някой ден да вляза в „офиса“ с „новите дрехи на царя“ и той да свърши, преди да е започнал.

Само веднъж Оня се вторачи в бельото ми, сякаш за пръв път виждаше сутиен и бикини, а ги виждаше поне за втори. Бях с бельото на мама.

Айвън

Разпознах „цивилния хипар“ от Фестивала отново на стадиона, но този път не на пистата, а сред публиката. Освен с дългата коса и корекомските дънки той се отличаваше от кибиците в сектор „Б“ по това, че не гледаше към терена, а към най-върлите запалянковци, които нахъсваше с груби слогани. Вярно е, че наричахме играчите на ЦСКА с всякакви обидни имена, но че те и феновете им са „чорбари-педерасти“ за пръв път чух от него.

След знаменитата победа на „Левски“ срещу ЦСКА със седем на два през есента на 68-а изпаднахме в невиждана еуфория и Хипаря поведе синята агитка към прословутия кенеф в Докторската градина, отвъд която живееха Тодор Живков, Станко Тодоров и други комунистически големци. Хипаря раздаде на по-яките от нас метални боксове и с възгласа „Бий червените педали!“ се спусна в подземието. Бяхме много повече от капацитета на кенефа и не участвах в погрома.

Оттогава избягвам ултрасите и гледам мачовете от сектор „В“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *